Ето още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Тодор С.

Моля, не забравяйте да дадете вашата оценка в края на разказа.

Доста време се борих с вътрешния си импулс да облека в думи преживяванията и впечатленията си от последното ходене из Родопите. Първо, защото считам писането за изключително интимен акт и второ, притеснявах се, че ограниченият ми езиков ресурс и речников запас само ще осакатят спомена и емоцията. Но, след като четете това, явно притесненията са минали на заден план. Така че, както биха казали средновековните автори „моля читателя да прости на мен грешного дързостта да опиша туй, що Бог е създал за наслада на окото и духа…”

След това самоцелно встъпление нека да приземя нещата и да ги вкарам в някакви пространствено-времеви рамки. Става дума за 5-дневно пътуване из района на Смолян, Средните Родопи, България. С група приятели го предприехме в онези така щедро отпуснати ни 6 почивни дни от 1 до 6 Май, като моята скромна особа пое нелеката задача да конструира маршртут и да поведе групата по него. Досегашният ми опит в подобни начинания наложи да прибегнем до варианта с отсядане на едно място и еднодневни преходи и разходки, или „лъчи”. Избора падна върху малък, но добре поддържан семеен хотел, намиращ се на края на Смолян в посока с. Мугла, тих и уютен, с грижовни стопани и най-важното – разкошна кухня, с истиснки родопски специалитети, плюс живарник на двора, за да е пълна картинката на идилия в сърцето на планината на Орфея.

В дъждовния 1 май поехме следобеда от София, през Пловдив, Асеновград, Чепеларе и Пампорово към Смолян. Изтълкувах дъжда като поличба, че ще ни върви по вода и се оказах прав – за 5 дни ни валя за кратко само веднъж, и то след като вече си бяхме мокри.  В Смолян ни очакваше предварително поръчаният пататник, който в комбинация с приятната умора и тръпката от очакването на следващите дни гарантира дълбок сън.

2 Май започна с дъга – стига човек да стане рано, да знае накъде да гледа и да си носи фотоапарата. Денят бе определен за „слизането” на юг от Смолян. През Чокманово и Смилян, покрай река Арда и провирайки се между зелени хълмове и нивички, пътя ни поведе към село Могилица и първия обект на посещение за деня – пещерата Ухловица. Разклонението и паркинга за нея са малко преди селото в дясно, изобилието от всевъзможни табели и рекламни пана може да бъде добър ориентир къде да спрете, а също така е и белег за желанието на местните хора да развиват туризма – което намирам за похвално.

За самата пещера ще кажа, че си заслужава изкачването до входа, достатъчно малка е, за да не омръзне, раздвижена, за да ви създаде усещането за приключение и като всяка пещера – красива и омагьосваща.

Село Могилица е известно основно с Агушевите конаци. Те се намират на самия път, точно на мегдана на селото и определено си заслужават да отделите 20 мин да ги обиколите отвън, по кална пътека, без никакви табели или каквато и да е информация, защото са частна собственост и явно така трябва да бъде… Интерес предизвиква и огромната лъжица и бъклица, които са на самия мегдан и които сполучливо могат да бъдат възприемани като отличителен символ на селото – щом на конаците не е отредена тази роля.

Продължихме за село Арда, което е известно като родното място на Валя Балканска и че преди няколко години, точно на Нова година, изгоря училището – следите от пожара си стоят и до днес. В селото има добре уреден Информационен център, в който получихме необходимата ни информация, както и няколко интересни предложения на места за хапване. Решихме да се възползваме от най-екзотичното, или може би трябва да кажа най-органичното и близко до природата – заведението Дядовата ряка, над бившата застава в махала Билянска, по пътеката към изворите на река Арда. Докато  там ни приготвят на тикла патати и разни пържоли, се отправихме към изворите, по добре маркирана пътека, на която има изградена беседка, чешма и тоалетна. Самата пътека преди години е била достъпна и използвана само от граничари, района е гранична зона и десетилетия е маркирал разделителната линия между страните от Варшавския договор и тези от НАТО.

За около 40 мин приличен ход на гладно се стига до извора на река Арда, местността е красива и предразполага за посядане и похапване. Но нашият обяд ни чакаше в Дядовата ряка, където бяхме точно на време за да утолим глада си под навес, докато навън случаен облак освежаваше и без това подгизналата земя.

По пътя обратно спряхме, за да тестваме един от многобройните атракциони, предлагани покрай мегапроекта за маршрут, свъзрзващ българската и гръцката част на Родопите, от Персенк до Бяло море. Над изоставен рибарник е опънат тролей, в близост е и пещерата Голубовица, така че ако уцелите подходяшият период от годината, можете да си повдигнете адреналина с помощта на младежите от местния пещерен клуб. За тези, които предпочитат да наблягат на други, по-лежерни удоволствия, е мандрата в село Смилян. Изградена по проект, финансиран от Швейцария , тя предлага млечни специалитети с доказан произход и гарантирано качество. На съответната цена, разбира се.

3 Май и ранно ставане и закуска, за да можем да хванем автобуса в 8.00 от автогарата за квартал Езерово. От квартала, който всъщност е вилна зона, тръгва маркирана пътека към Смолянски езера. Ранният час, свежата зеленина, усещането за бодрост и радост от живота създават прекрасна и любима моя планинарска комбинация…Самите езера, в покоя на утрото, бяха огледално гладки и приканващи към съзерцание…След като им отдадохме дължимото внимание, поехме с лифта към Снежанка. Където си беше все още късна зима – сняг, студ, облаци. Гледката от панорамната тераса винаги ме е очаровала, а дори и когато няма видимост, усещането че съм в сърцето на любимите Родопи е несравнимо.

Слизането с лифта до Студенец си беше и своего рода приземяване, със смисъла на челен сблъсък с уродливостта на презастроения курорт, очевидно дело на хора, които не обичат планината. Поехме по хоризонталната пътека от хижа Студенец към хижа Перелик и за млако повече от час, пресичайки пистите, се озовахме на Превала. Оттам по асфалтовия път, който води до поделението на връх Перелик, като на разклонението, маркирано с информационна табела за резерват Сосковчето, се отклонихме към самия резерват.

Пътеката, която всъщност е горски път, е изключително приятна, по принцип. Нестопеният сняг, на места до около метър, в който затъвахме до над коляното, ни натовари и измокри допълнително, така че краткото спиране до беседката в самия резерват ни дойде като манна. Оттам вече се следва маркировката, в посока Каньона на водопадите, като пътеката има атракционен характер и ви води през паднали дървета и интересни скални образувания.

След спускането по нея се озовавате в началото, което може да бъде възприемано и като края на Каньона на Водопадите и веднага се пренасяте в една оживяла приказка. Не че има джуджета или змейове, освен ако сами не си ги доведете, просто мястото е омагьосващо, времето спира докато следвате пътеката, която се вие от двета страни на реката, водеща началото си от поляните около Перелик. В началото е малко поточе, но неусетно набира сили и преминаването му по многобройните дървени мостчета е изключително емоционално, особено ако е мокро и подметките ви се хлъзгат.

Горещо препоръчвам именно този подход към Каньона, по простата причина, че има възходяща градация и най-хубавото е запазено за накрая, а ако подходите откъм Смолян, най-красивата и атрактивна част е в самото начало. Загледани в краката си, в дивата природа наоколо, в следите от горолом и живописните скали,може да пропуснете леката отбивка, която води до една от панорамните площадки. Стръмното искачване до нея си струва, гледката ви грабва и оставя без думи. И точно когато си мислите, че не може да бъде по-красиво и очарователно, пред и под вас се открива последният и най-висок водопад от каскадата, именуван Орфей. Човек е леко затруднен – дали да си гледа в краката и да внимава къде ходи, дали да гледа и попива с очи тази благодат или да снима. Съчетаването и на трите води до препъвания, но важното е, че душата ликува от това катарзисно изживяване. След като се излезе от каньона, по път се стига до окрайнините на Смолян, през вилна зона, изоставени рибарници, стопански постройки и местността Балиева вода. След такова ходене сетивата са преситени и лекият разговор около масата на вечеря е най-доброто, с което да увенчаете пълноценния ден.

4 Май и умора от предния ден,  която все пак не бе достатъчна  да ни спре от едно леко  ходене от село Проглед, през местността Рожен, мотел Рожен до НАО Рожен и обратно. Пътеката от мотела до обсерваторията е добра маркирана и много приятна за ходене, последните 30 минути са през разкошна, типично родопска гора. В НАО на драго сърце ще ви изнесат кратка сказка относно най-големият на Балканите телескоп. Определено помага, ако сте от онзи 1% посетители, които са наясно, че няма как да се погледне през този уред. Но и да не сте, ще бъдете компенсирани с гледката от панорамната тераса около купола, сравнима с тази от Снежанка. Нашият опит показа, че изяждането след това ходене на едно шкембе в добре подбрано заведение в Пампорово връща силите и в определена степен компенсира тъжната гледка на зимния курорт, когато няма сняг, който да прикрива инфраструктурните рани и архитектурни недоразумения.

5 Май и бе време да се отправим обратно към София, за по-интересно през Момчиловци и Рожен. По пътя към Асеновград, на една трудно забележима отбивка, свихме в ляво, за да видим и село Косово, което се оказа находката на деня. Китно разположение, реставрирани старинни къщи, интерeсни и вкусни гозби в една от местните кръчми, но и липса на достатъчно места за паркиране – като цяло селото си заслужава отделеното време. За капак спряхме и на Бачковския манастир, за да походим до Аязмото, по оживената пътека, с прекрасни панорами към началото на резерват „Червената стена”. Долу, в ниското, началото на Май е вече истинска пролет и свежото, по езически пищно зелено на дърветата определено помага да се отърсите от спомените за студената и мрачна зима…

Опитах се с няколко думи и без да изпадам в досадни опити за живописни подробности да споделя с вас няколко дни. Препоръчвам тези маршрути и места на всеки, който иска да се докосне до най-доброто от Родопите. Посетете, вижте, обикнете, разкажете. Но и пазете, това е задължение на всеки, за да я има тази красота и след нас.

Дайте оценка за пътеписа:

(59 гласа, средно: 4,31 от 5)

 Loading ...