В памет на проф. Живко Даракчиев.

Разказва ни Камелия Мирчева

Казват, че под пещерата от милиони години тече подземна река. Казват, че капки вода от тази река, разлагали хилядолетия варовика и образували сталактитите, сталагмитите и сталактоните на това чудно творение. Един сантиметър от тези образования се гради за около 150 -160 години. Сталактитите са образуванията, които висят от тавана на пещерата, сталагмитите израстват от земята нагоре, а сталактоните ги свързват.

Съевата дупка е единственото място в България, където могат да се видят и хелектити – хоризонтални образувания, получени от въздушното течение, което изтегля водните капки настрани. Те приличат на застинал в очакване дъжд.

ПЕЩЕРАТА

Пещерата - Съевата дупка

Наричат Съевата дупка подземната перла на Балканите.

Въз основа на направените проучвания, става ясно, че пещерата е обитавана още от първобитния човек.

Тя се намира на 2 км. от Ловешкото село Брестница и на 11 км. от гр.Ябланица в местността „Леднишки ръд”. Разположена е на 520 м. надморско равнище и е сред стоте национални обекта на природни забележителности в България. Дълга е 210 м. Температурата в помещенията през цялата година се поддържа между 7 и 11 градуса. Наречена е на двамата братя близнаци Съю и Сейо. Те били от Брестница и живели по време на турското робство. В пещерата намирали убежище, подгонени от турците. После се заселили някъде по сръбско.

Първите данни за пещерата идват през 1883 г. от проф. Г. Златарски, но проучвания и картировка са извършени през 1932 г.

Отново пещерата е проучвана през 1948 г. Благоустроена за туристически посещения през 1967г., през 1990г. е затворена и отново е отворена за посетители чак през 2004г.

Слизаме по стъпалата на десния склон на Дълбоки дол и вече сме пред Съевата дупка. Обрасъл с мъхове, папрат и скални цветя, почти скрит в скален отвесен откос ни посреща входа на пещерата. Тайните на подземното царство там пази един метален прилеп – емблемата на българските пещернящи.

Нашият гид – Драган Йотов разказва: „..Прилепите тук спят зимния си сън, влизат в пещерата на есен и през пролетта излизат. Това е любовният им период. Бременността им протича 9 месеца и през март обикновено излизат навън. Раждат по едно малко, грижат се за него 20 дни и го оставят да се справя с живота си само. В Съевата дупка има два вида прилепи- голям и малък подкованос. В България има около 28 вида, а в света 800, като 160 от тях са вегетарианци…”

Мисълта за прилепите малко ме стресира, но за моя радост не срещнахме нито един представител на този вид през едночасовата ни обиколка в пещерата.

Влизам в Съевата дупка и онемявам пред гледката. През очите ми се разкрива приказен сън, обвит в тайни и неземна красота. В главата ми се въртят мисли за силата и величието на природата, за преходността на човека и неговия живот, а в сърцето ми звучи музика…

Всичко наоколо изглежда като приказен декор, създаден от плътни, вплетени в сложна дантела въжета. Червено,охра, оранжево, жълто и кафяво – това са цветовете на пещерата. Човек остава запленен, безмълвен и бездиханен пред тази неописуема с думи гледка, пред повърхностите окъпани в блясък и светлина, създадени от невидимите капчици вода.

В ПРЕДВЕРИЕТО са открити кости, глинени съдове и монети, датирани от времето на император Антоний.

Първата зала се нарича КУПЕНА. Наречена е на 3,5 метровият каскаден сталагмит, който прилича на купа сено. Залата е дълга около 50 метра и е широка 19 м. Заема почти 720 кв. м. площ.

От дясно на пътеката, почти в средата на залата проблясват синтровите езерца, които издават своеобразна музика от падащите в тях капки. Синтрови езерца се наричат онези причудливи форми по дъното на пещерата, отделени една от друга с малки прагове от калцитни прегради.

Ако човек се вгледа в карстовите форми по-продължително, ще открие приказните образувания, създадени от неповторимата божествена ръка на природата.

Подземната перла тихо разкрива една по-една дълбоко пазените си през хилядолетни тайни.

Тук вкаменената фигура на виещия вълк стои редом с каменна агнешка глава. В тази зала постепенно подът на пещерата се издига. В едната й част, като че ли таванът е подпрян със двата големи сталактона. На запад от тях започва СРУТИЩЕТО – втората зала. Името й е свързано със срутването на скални блокове от тавана на пещерата, най-вероятно при земетресение.

Залата е по-голяма от първата, дълга е 53 м. и е широка 26 м. В най-високата си част достига до 17 м. Сталактитите наподобяват каменен дъжд. Всичко наоколо е приказно. Човек може само да се чуди и да гадае как природата е изваяла женската фигура, която твърде много прилича на скулптурата на чакащата майка в родната къща на Димчо Дебелянов.

По стените на залата има дебели каменни струни, които при лек допир с твърд предмет издават приказни звуци, които съответстват на определени тонове и полутонове от музикалната гама.

На северната стена карстовите форми са образували невероятен каменен водопад.

„…В концертната зала на пещерата са пяли естрадните звезди Лили Иванова, Емил Димитров, Йорданка Христова, хора „Мистерията на българските гласове” и много други. Тук са снимани и много филми…” достига до мен разказа на нашия гид.

Потопявам се в царството на подземната перла – Съевата дупка и влизам в третата зала ХАРМАНА. Тя е почти кръгла и е дълга 41 м. и широка – 40 м. В южната й част има два, обагрени в червено наносни конуса, които опасват основата на най-дебелият сталактон на пещерата. Той има обиколка 13 м. и е висок 4,5 метра. Прожекторите осветяват калцитните му кристали и те блестят, като скреж.

Сталагмитите са гладки, влажни и студени, но някак странно оживяват в двете терасовидно разположени на северозапад зали – БЕЛИЯТ ЗАМЪК и КОСМОС. Те се простират на неделима площ от 1,400 кв.м.

Тук цветовете се преплитат от сребърните искри на калцитните кристали, през топлата слонова кост, до неповторимото кремаво, премесено с цвета на разтопено олово. Тази красота не може да се опише, не би могла дори да се снима. Тя просто трябва да се види, почувства и изживее. Причудливи сталактити, с разнообразни форми и големини, каскади от сталагмити, някои от които достигат височина до 4 метра, сталактони и други невероятни пещерни образования са сътворили фигурите на ЛЪВА, ОРЕЛА, ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ и какво ли още не.

Тясната пътека, на места е със стръмни железни стълби се вие през 17 м. високият Бял замък като води до най-високата пещерна зала Космос.

Някои от сталактоните и сталагмитите в тези зали се издигат до височина 5,5 м., други приличат на мраморни обелиски, трети образуват каскади, наподобяващи балдахини.

Спускаме се по стълбата, прекарана в южната част на залите Космос и Белия замък.

Пред очите ни се разкриват нови приказни гледки – портрет на Христо Ботев, образите на Богородица с младенеца, копие на наклонената кула в Пиза и на Белоградчишките скали. От стените ни се усмихват много приказни герои – Снежанка и седемте джуджета, Кума Лиса.

Приказката продължава в дълбините на оранжево кехлибареният океан от цветове и дълбоко пазени от Съевата дупка тайни.

Тук всичко е неповторимо и величествено. Тук времето е спряло.

Това е един друг свят – свят, с различни измерения, свят на непостигнато от човека съвършенство, свят – пълен с тайни, загадки и приказна красота.

Излизам с огромно съжаление от Съевата дупка.

Отвън ни лъхва силната юлска жега. Гората наоколо е в зелени тонове и цветове. Неусетно изкачвам стъпалата и си пожелавам да се върна отново тук някога…

Жадна съм. Отпивам от студената вода на чешмата и съзирам множество цъфнали диви циклами.

Те ми намигат закачливо и в този миг разбирам, че подземната перла ми е направила безценен дар – подарила ми е най- дълбоко пазената си тайна.

Усмихвам се щастливо, защото вече знам, че единствения начин човек да запази прекрасните мигове на безвъзвратно изтичащото време е като ги изживее и разкаже за тях.