Скъпи читатели, насладете се на поредния пътепис, който участва в нашия конкурс с награди Лятно приключение. Разказва ни Виолета Иванова.

С Киро се запознахме миналото лято, докато обикаляхме родното Черноморие. Той беше сервитьор в един приличен ресторант, в който обядвахме почти всеки ден.

Обядът ни беше по никое време – към 15-16 часа и понякога бяхме единствените му клиенти.

Той все повтаряше, че не може да разбере стремежа на туристите към лъскавите, изкуствено създадени курорти и бягството им от природата, а особено много се възмущаваше на българите, които не познават достатъчно добре България и цялата прелест скрита в нея.

Често спорехме затова, понеже ние се смятахме за баш туристи, бяхме посетили много от 100-те национални туристически обекта и мислехме, че сме видели повечето от красотите на България!

В разгара на спора често се надвиквахме и изброявахме местата, на които сме ходили, а Киро все клатеше глава и беше убеден, че може да ни покаже забележителности, за които не сме и чували. Бях особено скептична – все пак ставаше дума за България…

Преди да заминем разменихме координати и обещахме да се видим и следващото лято.

В началото на тазгодишните отпуски с мъжа ми се сетихме за Киро, решихме да му се обадим преди да тръгнем за морето и да разберем къде работи, за да се видим.

За нещастие (или за щастие) той си беше счупил ръката и не беше на морето. Много настояваше да му отидем на гости, след дълго убеждаване и един поглед на картата на България, планът ни беше ясен – два дена при нашия приятел и после на море в Гърция, така и така границата беше близо.

Селото, което търсихме се казваше Смирненци. По пътя между Харманли и Маджарово минавахме през малки живописни селца, където баби продаваха дини и домати направо от дворовете си.

На един километър от главния път вляво намерихме селото, къщата на Киро беше на центъра, той седеше под асмата до цветната градина на жена му Галя и вече ни очакваше.

След топлото посрещане, домашната ракия, пресните зеленчуци и чистия селски въздух съм спала непробудно.

Киро ни беше обещал да ни разходи наоколо, затова станахме рано, Галя ни посъветва да си сложим удобни обувки, че сме щели да ходим по камънаци…

Тръгнахме с колата обратно към Харманли, вляво от пътя нашият екскурзовод ни показа един връх – Остър камък, не беше особено висок и това го правеше лесен за изкачване, но жегата и мързелът ми ме победиха, за което сега съжалявам. Киро ни обясни, че там се намирали парчета от съдове и замаска на жилища, което показвало, че на върха е имало живот още към 10 в.пр.н.е! Имало и един голям камък, с отбелязана диря, за нея по този край се твърдяло, че е на Крали Марко.

Остър камък

В подножието на върха се намира тракийският долмен „Каменната къща”, за съжаление са запазени само три от стените му, лицевата част липсва.

Долмените са съоръжения изградени от каменни плочи, който образуват камера, използвани са за погребения или може да са били светилища, това е загадка за науката… В България се срещат най-често в Странджа, Сакар и малко в Източните Родопи.

След дългото стоене на слънце имахме нужда от прохлада и вода.

В посока Харманли спряхме на язовир Кюмюрлука(трудно за изговаряне), приятно място с бунгала, ресторант и много запалени рибари седнали под върбите.

След краткия обяд тръгнахме към село Овчарово, на 20 км след Харманли в посока Тополовград. Киро каза, че ще видим нещо уникално!

На входа на малкото и пусто село ни посрещна един продълговат камък… Невероятно!

Киро каза : ”Гледайте хубаво, защото няма да видите друго такова нещо в България, това е менхир!”

Менхир

Не бях чувала думата и нямах представа какво е това. После научих от интернет, че думата идва от бретонски език и значи „висок камък” и това е единственият запазен в Източна Европа, висок е 2,20 метра, използвал се е като каменен идол, свързан с различни култове през праисторията. Изработен е от сивокафяв гнайс, напомня на гранита, но е по-малко твърд материал и затова хората са можели да го обработват.

Беше ми много приятно, че имаме такъв рядък археологически паметник, в същото време се срамувах, че никога ме бях чувала за него (прогнозите на Киро се сбъднаха).

Явно, че забележителностите на милата ни Родина нямат край, само че трябва да се намери начин да се популяризират, да станат широко известни, защото има с какво да се гордеем.

Тръгнахме си от тук удивени, захласнати и невярващи на очите си!

Вечерта не можах да заспя, бях прекалено развълнувана от всичко видяно през деня, дълго седях на двора и слушах крясъците на жабите от близкия язовир…

На сутринта тръгнахме на юг към Маджарово, в землището на село Долни Главанак, трябваше да видим тракийското култово съоръжение кромлех от 8-7 в.пр.н.е.

Тук вече бях малко по- подготвена, поне терминът ми беше познат.

След дългото изкачване по стълбите, като го видях на живо, отново се убедих, че едно е да четеш суха информация, друго е да видиш красотата и величието със собствените си очи.

В Европа до сега били открити само две такива съоръжения – това край Долни Главанак и Стоунхендж във Великобритания (отново ми увисна ченето)! Чудех се, как съм пропуснала това.

Самият кромлех представляваше каменни блокове забити, не много надълбоко в земята, в кръг с диаметър 12 метра. Функционирал е като светилище чак до Средновековието. При проучването му през 2000-та година, наоколо били открити части от глинени съдове, метални предмети, парчета мазилка.

Кромлехт

Отново се чувствах горда, но ми и беше тъжно, че няма други туристи, като нас. Колко ли хора не подозираха за съществуването на местата, които видяхме ние тези дни….

А, ако бяха в друга държава дали този менхир, кромлех и долменът нямаше да са известна туристическа дестинация… Не ми се размишляваше върху тези въпроси, не исках да рискувам страхотното си настроение…

Двудневната ни обиколка из Сакар и Източните Родопи приключи със смесени чувства – бях очарована и горда от видяното, разбира се, признахме се за „победени” от Киро, той успя да ни покаже удивителни неща, за които не подозирахме.

След всичко преживяно, родолюбивата ми душа вече протестираше срещу първоначалната ни идея да почиваме в Гърция, мъжът ми също беше съгласен да останем на море в България.

С Киро и Галя се разделихме трудно. Спокойствието и уютът на селската къща ми липсваше дълго.

Киро ни препоръча на път към морето да видим пещерата Каракольовата къща, на север от село Черепово, той ни разказа че там се е криел Кара Кольо – байрактар на Индже войвода, докато бил ранен. В последствие ние решихме да се откажем и да си доставим удоволствието, Киро да ни покаже пещерата, нали трябваше да имаме повод да се върнем по този магнетичен край на България!

На път за морето бях развълнувана и въодушевена, но не от предстоящата среща с брега, а от спомена за срещата с непозната България и неотъпканите пътеки, по който стъпиха краката ми.

Искрено благодаря на Киро за възможността да видя това обаяние и вълшебството, за което не съм и подозирала. Надявам се, че поне малко Ви заинтригувах да посетите тези места и Ви желая, от сърце, повече приятели като Киро!

Дайте оценка на пътеписа:

(25 гласа, средно: 4,68 от 5)

 Loading ...