В близост до гр. Исперих, на 3 км югозападно от с. Свещари и на километър от водната централа в района, се намира култовият комплекс Демир баба теке. Той е част от историко-археологическия резерват “Сборяново”, който обхваща територията на най-големия тракийски религиозен и политически център от I хил. пр. Хр., споменат от Птолемей като “Даусдава” (Градът на вълците).

Откритите тук праисторическа селищна могила, тракийски гробищни могили, следи от римската, късноантичната и средновековната епоха свидетелстват за дълбоките корени и приемствеността между културите от различни епохи. Комплексът “Сборяново” е причислен към 100-те Национални туристически обекта.

В превод наименованието на Демир баба теке означава „храм на Железния баща”, изграден в чест на историческата личност Хасан Демир баба Пехливан от XVI в. Той бил провъзгласен за духовен водач и светец на мюсюлманската общност къзълбаши, наричани още алиани или алевити. Текето е построено точно под пещерата, в която Демир баба прекарва голяма част от живота си. Оградено е от нисък каменен зид, а дълга каменна стълба води към входа му. Тук се намират гробницата на Демир баба (тюрбе), свещен извор и сграда за поклонници (имарет). В комплекса е имало и джамия, която е разрушена през 1976 г. Гробницата представлява седмоъгълна сграда с квадратно преддверие, покрита с полусферичен купол. Самият гроб на светеца е разположен в средата на помещението, ориентиран на югозапад.

Изграден е от тухлен зид с дървена надземна част, а дължината му е 3,74 м. Дървеният ковчег винаги е затрупан с дарове и се показва единствено на алиански поклонници.

Легендата за Демир баба разказва, че той бил надарен с огромна мощ. Когато веднъж настъпила суша, той бръкнал с ръката си в земните недра и на мястото бликнал извор.

Затова е и наречен „Бешпармак” – изворът на петте пръста. Вярва се, че водата му е с лечебна сила.

Въпреки значението, което има за местната мюсюлманска общност, този паметник е почитан и от християни, а много преди това и от тракийското племе гети. Смята се, че тук около IV в. пр. Хр. е било изградено светилище на подземните божества, водата и здравето, което било почитано до началото на новата ера. Основание за това твърдение дават следите от скален строеж, останали вградени в една от стените на днешната гробница. Остатък от гетското светилище е и т. нар. скала жертвеник до входа на култовия комплекс, в която са издълбани улеи, по които може би са се стичали вино и жертвена кръв. От северната и от южната страна на гробницата има съвременни на жертвената скала каменни блокове, върху които днес посетителите лягат за здраве.

Предполага се, че в по-късни времена, преди свещеното място да стане къзълбашки център, то се превърнало в българско християнско обиталище, където е имало параклис, а вероятно и манастир „Св.Георги”.

Съществуват още теории за Демир баба теке, свързани с българския му произход. Една от тях приема, че личността Демир баба е от старобългарски род, което много вбесило султана и по негова заповед храмът бил опожаряван три пъти, а фреските с лика на светеца многократно били заличавани.

Друга теория принадлежи на братя Шкорпил, които извършват първите археологически проучвания в този район на България. Те изказват предположение, че на мястото на днешното теке се е намирал гробът на хан Омуртаг. В своите записки братята археолози описват и голям каменен кръст, който бил издигнат в близост до гробницата, но днес от него няма следа.

Каквато и да е истината, днес на Демир баба теке се събират и мюсюлмани, и християни, за да почетат своите светци и да отправят молитви за здраве. Тук все още се извършват обреди, препращащи към древни езически практики – връзването на парцалчета от дрехи по клоните на дърветата е отзвук от култа към Богинята майка; лепенето на запалени свещи по скалите пък е свързано със слънчевия култ. Тук се пренася и жертва – прави се курбан като благодарност за изцеление или като даден обет, а лягането по скалите с цел привличане на положителните природни сили и зареждане с енергия можем да свържем с първоначалното предназначение на светилището.

За алианите (алевиите, къзълбашите)

Алианите са религиозна група, потомък на тюркско номадско племе, което следва шиитското движение в исляма. Населявали са Североизточен Иран. Наричат се алиани и алевии по името на имам Али, когото смятат за въплъщение на Аллах, наред с Мохамед. Другото си име „къзълбаши”, в превод „червеноглави”, получават заради 12-те червени ленти, които носят на чалмите си.

Тяхната култура и вярвания значително се различават от тези на останалите мюсюлмани. Озадачаващо е, че религиозните им обреди съчетават езически, християнски и зороастрийски елементи. Те палят свещи в храмовете си, рисуват светците си, празнуват Гергьовден, пият алкохол по време на религиозни празници, а жените им имат равни права с мъжете и не ходят забулени. Общността им била подложена на гонения и избиване от османските власти заради принадлежността им към шиитите (османците са сунити-основното направление в религията им). Голяма част от къзълбашите по време на Османската империя са изселени в източната част на Балканския полуостров, където живеят и досега. На територията на България има концентрация на къзълбашки групи в Североизточна България, Източни Родопи, в района на гр. Кубрат и в района на гр. Казанлък.