femara without a percrip
buy fluoxetine online no prescription
brand name cialis discount online no rx
no prescription needed bactrim
hong kong online drugs
buy roaccutane
effexor xr mail order
orlistat in canada
walmart pharmacy cialis price
cheap viagra check
viagra pills
non prescription canadian viagra
order female viagra online
pharmacy no rx paypal
plendil online
yellow viagra
trazodone
metformin generic name
Начало » Пътеписи, Разходки по света

Пътепис: Марсилска история

Публикувано от на 03/10/2010 – 19:196 Коментара
етикети: , , ,

Ето един прекрасен пътепис за Франция, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Бисера Дживдерова.
Понякога в живота се случват и чудеса. Поне на мен се случи. Спечелих международен конкурс за разказ и наградата ми беше да присъствам на литературни четения една седмица в Марсилия от 13 до 20 октомври. И тръгнах…

Още докато сядахме в самолета, една красива черноока жена ме помоли да си разменим местата. Изглежда имаше някакви по-особени отношения с едрия мъж до мен, защото погледите им искряха от страст. Все ми едно ми беше до кого ще изпразвам съдържанието на стомаха си по време на полета. Преместих се и даже не погледнах новия си съсед. Запасена с лекарство, вода, ментови бонбони и куп книжни пликове, стисках очи и очаквах първия си пристъп при излитането. По едно време една топла мъжка длан нежно покри моята, изпотена от притеснение. “Все будет хорошего!” Беше моят съсед. Чела съм, че много жени са се запознавали с невероятни мъже в самолети, а аз бях налетяла на руснак. Погледнах го. Не беше нито млад, нито красив, а един такъв нисичък и неугледен. И започна една сантиментална тирада, че ще бди над мен, че съм много очарователна жена, че няма нищо случайно в нашия живот и ето днес Съдбата ми изпратила Иван Иванович…

Трябва да си призная, че славянската ми кръв проговори и се почувствах много удобно с този непознат. Започнахме да си говорим за нещата от живота, за литература и политика, за децата. Не разбрах кога кацнахме на летището в Милано. Там пътищата ни се разделяха. Аз се качвах на самолет за Марсилия, а Иван Иванович отиваше в Париж. Естествено той много съжаляваше за това. Свали от врата си златното синджирче с кръстчето от оникс и ми го подари, въпреки протестите ми. Набързо обиколи магазинчетата на летището и се върна с пълна найлонова торба с неща за ядене за втората част от полета ми. Увери ме, че непременно ще отскочи до Марсилия да ме навести и да ми покаже някои специални места. Галантно целуна ръка ми и хукна към терминала на самолета си, като високо викаше, че винаги мога да разчитам на него. Всички се обръщаха и ни гледаха с любопитство. Само след два дена, когато гледах вечерните новини на френската телевизия, го показаха. Съобщаваха, че след продължително следене и строго секретна операция на Интерпол е заловен един от шефовете на руската мафия във Франция.

На летището в Марсилия ме очакваше нова изненада. Домакините ми ме посрещнаха с кола и преводачка, млада българка, която следва там архитектура. От дума на дума се оказа, че е дъщеря на мой състудент от Пловдив. Навремето бях лудо влюбена в него, но той предпочете да стане заврян зет на софийски генерал. Светът е малък! В хотела пък попаднах на пиколо, който дори ме познаваше. Спомняше си с умиление как съм ходила в детската им градина да се правя на Баба Марта. А аз бях забравила. Вечерята беше в скъп ресторант. Когато поднасяха десерта келнерът ми подаде червена роза от господина на съседната маса. Изненадах се. Веднага се обърнах. Един много елегантно облечен арабин около шестдесетте ми се усмихваше.

Не го познавах. Отказах учтиво. Тогава той дойде и помоли пред всички да поговори пет минути с мен. Било жизнено важно и за двама ни. Изпаднах в паника. Една от очарователните французойки на масата предложи услугите си. “Не се безпокой! Тук не влизат случайни хора. Аз ще дойда с теб на масата му и ще разберем за какво се отнася.” “Но аз дори не говоря добре френски! – притесних се аз. “Има си преводачка за това!” – ме успокоиха всички. Трите дами седнахме на отрупана с ястия маса на арабина, където имаше още един млад и поразително приличащ му мъж. Вероятно беше синът му.

Така се и оказа, когато ни се представиха. Бащата бил богат търговец на бижута, а синът – аптекар. Тази вечер празнували голяма сделка, сключена в Марсилия и ме видели. Поразително съм приличала на починалата му първа жена, майката на младежа. Тя била само малко по-пълна. Трябва да призная, че аз гоня стоте килограма. Много се натъжили първо, а след това се зарадвали. Аллах им пращал знак. И без това бащата не харесвал новата си жена французойка. Много красива и богата била, но кльощава. Много е неделикатно, но аз дали съм омъжена? Ако съм свободна щял да направи всичко възможно да му стана жена. “Всичко ще ти купя, красиво цвете. Навсякъде ще те заведа, моя бъдеща радост. Имам апартаменти в Париж, Рим, Лондон и Ню Йорк.” – ме кандардисваше арабинът. “Докато не подредя татко, не мога да мисля за собствено семейство! Той е направил толкова много за мен, а сега е нещастен. Омъжи се за него, няма да съжаляваш! Той е много добър и щедър човек, с разностранни интереси!” – допълваше синът. “Ако си омъжена се разведи и го вземи! Той ще те обича, ще те боготвори, какво искаш повече?” – ме посъветва за капак французойката. “Но тя го вижда за първи път! Не го познава! Какво искате от нея!” – се горещеше младата преводачката. “Като се вземат – ще се опознават!

Ще имат достатъчно време. Татко ще я води навсякъде където пътува!” – приключи спора аптекарят. “А той много ли пътува?” – полюбопитствах аз. “Всеки ден, прекрасна моя! Имам голям бизнес по целия свят!” – се похвали търговецът. “Не става!” – казах твърдо аз. “Защо?” – изумени се обърнаха всички към мен. “На мен ми става лошо когато пътувам!” “Съжалявам, не мога да спра да пътувам дори заради такава жена като теб, безценно съкровище!” – тъжно констатира арабинът. “Недей така, тате! Тъкмо ти намерихме жена по вкуса. Какво ще правим сега?” – едва не заплака синът му. “Ще продължите да търсите! Желая ви успех!” – го успокоих аз и станах от масата. “Май взе грешно решение!” – процеди през красивите си устни французойката и също стана. “Браво! Доказа им на тия богаташи какво значи български инат!” – гордо допълни преводачката. “Моля Ви размислете. Не е необходимо тази вечер да дадете отговор. Кажете къде сте отседнали, за да Ви посетим утре с тати?” – не преставаше да ми досажда синът. “Сбогом, незабравима! Не ми било писано да бъда още веднъж щастлив с жена, която харесвам много. Ще се видим в някой друг живот, ако даде Аллах!” – тъжно промълви арабинът. “Сбогом!” – казах аз и си тръгнахме.

Програмата ни включваше много занимания и срещи. Беше доста изморително от сутрин до късна вечер да си обект на внимание. Затова се опитвах да си “открадна” няколко минути “мое време”. Една вечер бяхме в модерен италиански ресторант. Между вечерята и кафето излязох да се разходя пред входа му. Вечерта беше много топла. Само лек вятър подухваше от морето. Всички сгради наоколо бяха стари и приказно красиви от нощното осветление. Беше един неповторим миг. И точно тогава към мен се приближи един млад красив и скъпо облечен мъж. “Госпожо, колко вземате?” – тихо ме попита той на френски. “Какво?” – недоумяващо му отвърнах. “Колко Ви е тарифата?” “Моля!” “500 евро?” “Не, не, господине!” – възмутено казах аз и му обърнах гръб. “1000 евро, госпожо?” – направи ново предложение мъжът. “Грешите, господине!” – се разсърдих сериозно аз и тръгнах да се прибирам. “1500 евро, госпожо?”, “2000 евро, госпожо?”, “2500 евро, госпожо?” – продължи да ме преследва той. Тогава ревнах и занареждах на български: “За каква ме взема тоя, бе!

Аз през живота си не съм виждала на куп 500 евро, а този може да стигне и до 5000 евро! Какво да правя като не съм проститутка, а бедна филоложка!” “Ти си булгарка! Сестро моя! Я сум сръбин! Мирко, Мирко Мисаилович!” – изумен извика мъжът. “Аз говоря сръбски, г-н Мисаилович.” – го успокоих аз. След куп извинения, сълзи и прегръдки нашата среща продължи в съседния луксозен бар, където до сутринта Мирко ми разказва своята невероятна история. Бил артист, но на театралния фестивал в Авиньон срещнал Франсоаз, “върло лепа” и се влюбил в нея. Оставил и професия и близки и дошъл във Франция. Имал познати в бизнеса с крадени коли. Включили го и започнал да изкарва добри пари. Артистката го зарязала. Хванал друга. После той я зарязал. Последвали много нови връзки и сделки. Сега имал много пари и малко любов. Предпочитал проститутките. Там всичко било без лъжи. Плащал си и получавал каквото искал. Предложи да ми купи каквото пожелая, да ме заведе където поискам като възмездие за нанесената обида. Разсмях се. Толкова хора ме бяха умишлено наранявали в България, понякога многократно и дори не са помислили да ми кажат едно “Извинявай!”. Разделихме се с Мирко като приятели с обещание да отидем заедно на театър в някоя от следващите вечери.

Когато се съберат жени първото, за което разговарят, е имаш ли дете, на колко години е, какво учи или работи… Когато става дума за наследниците ни, нямат значение нито възрастта, нито националността, нито езиковата бариера. И аз не правя изключение. С удоволствие разказвах на ляво и дясно за дъщеря си. Една от французойките – Мари започна много деликатно да ме подпитва дали детето ми прилича на мен. Един ден тя каза, че ме кани на гости с преводачката. Разбира се, че приех. Там започна да ни показва куп семейни албуми, където всяка втора снимка беше на единствения й син Жан. Между сладките и ликьора сподели, че в момента се развеждал след десетгодишен неуспешен брак. Успокоих я, че един тридесет и шест годишен мъж, при това инженер, ще срещне нова жена и ще бъде щастлив. Мари се оживи. Изведнъж ми предложи да оженим децата си. “Ние си допадаме и те ще се разбират чудесно. Няма какво да протакаме. В сряда излиза решението за развод, в някоя от следващите недели можем да направим сватбата, скъпа!” “Но те не се познават, Мари! А и тази голяма разлика във възрастта! Те са живели в различна среда, може би имат различни интереси!

Не, не, никога не се разпореждам с чувствата на детето си!” – негодувах аз. “О, всичко ще бъде прекрасно, скъпа! Жан е много сериозен и умен мъж. Непременно ще влюби в дъщеря ти. Ще видиш колко е отговорен! Толкова е самотен, милият!” – уверяваше ме французойката. В този момент се чу камбанката на входния звънец. Мари се извини и излезе да види кой е, защото днес прислужницата й имала почивен ден. След малко се върна с пиян и зле облечен мъж, който приличаше на сина й от последните снимки, и около осемнадесет годишно момиче с доста предизвикателно облекло. Разбра се, че Жан е дошъл да представи бъдещата си съпруга Ан на майка си и да поиска пари, колкото стиснатото й сърце отпусне. Мари се разплака. Жан се развика. Преводачката се притесни. Все пак беше доста млада и неопитна в семейните скандали. Станах да си тръгвам и казах: “Не успяхме да станем свати, Мари, нека да останем поне приятелки!”. “Аз не те харесвам, скъпа! Ти си много комплексирана личност. Трябва да се гледа по-фриволно на живота!” – отвърна злобно френската ми дружка и хлопна силно вратата зад мен.

Всичко това можеше да ми се случи в Марсилия. А може би част от него е истина? Преживях и други невероятни истории.

През цялото си гостуване в Марсилия имах чувството, че не съм в чужда страна, въпреки многото араби и негри по улиците и типичната средиземноморска архитектура с дървените капаци на прозорците. Беше ми много спокойно и уютно. Днес светът е едно голямо глобално село. Имаше същите магазини и стоки, китайски и турски евтин битак, по телевизията гледах сериали и реклами, които си гледам всяка вечер във Велико Търново, но на френски език. Съществуваха и разлики. Нямаше бездомни кучета, боклуци и просяци. Всички надписи бяха само на официалния френски език, независимо кой беше собственик и какво продаваха. Опиянявах се от зеленината и многото цветя по улиците и балконите на този милионен град. Толкова красиви кътчета имаше в него – Операта, Гарата, Катедралата, Кметството… Има нещо особено в пречупването на светлината над Марсилия, затова и залезите са толкова пастелни и нежни.

Сезан и другите художници са се опитали да го “уловят” кога успешно, кога не толкова. Рано сутрин мъглата бавно се повдигаше, като плътно копринено було, което разкриваше частица по частица един древен и модерен мегаполис. Удивена бях от хармонията между старото и новото. Радвах се на многообразието на жителите му. Толкова различни хора живееха заедно. Бях свидетелка как хора от една националност се обличаха различно – едни носеха традиционното си облекло, а други – предпочитаха последната модна тенденция. Видях малки момиченца от арабски произход в началното училище, които бяха облечени в маркови дънки, маратонки, суичър, раничка на гърба и забрадени с голяма забрадка, така, че само очичките и носленцето се виждат. Срещах семейства с деца и влюбени от различни раси и националности. Радвах им се, защото всички сме чеда на планетата Земя. Имаше и арабски деца на 8-10 години, които причакваха колите на улицата в часовете на трафик и миеха стъклата им, с или без позволението на шофьорите, за едно евро.

Мисля, че в живота на човек няма случайни неща. Нещо става в точно определен момент, за да проумееш какво не си знаел или разбрал. Така аз, атеистката, спях с мюсюлманката Ана от Хърватия в един много стар католически манастир извън града, сега превърнат в малък хотел “Четирите вятъра”. Там открих неповторимата красота и атмосфера на религиозната сграда, дори когато изпълнява други функции. Когато прекрачих за първи път прага й ме обхвана някакво огромно спокойствие. Библиотеката на манастира беше запазена с много стари книги в различни области, допълнена с нови и на чужди езици. В тази обител на духа съжителстваха в хармония минало и днес – древен философски трактат и любовен роман от Даниел Стийл, дървен глобус на няколко века и супермодерен телевизор с плосък екран, стари кресла и дантели и нови скулптури… Когато и да влезех там действаше неписания закон “Дежа вю”. Толкова уютно се чувствах сред старите книги и вещи! Огромната столова ме посрещаше с витаещите в нея несъществуващи миризми и вкусове. Един цял ден поради здравословни причини трябваше да остана да лежа сама заключена в манастира. Чувствах го като дом. Дали някога не съм била тук монахиня?

Още в деня на пристигането ме заведоха на яхт клуба да видя Средиземно море. Дори се снимах до една от трите единствени, останали в цял свят, фрегати. Не мога да обясня, но в първия миг инстинктивно почувствах, че това е друго море, а не нашето Черно. Като дете на планината аз боготворя морето. Може би защото го виждам толкова рядко. То ми действа някак тонизиращо. Така се получи и този път. Бях много изморена, притеснена, болна, но край него веднага се съвзех. Станах жизнена и весела. Гледам го – много е красиво, потапям ръката си във водата му – няма разлика, но не е моето, а чуждо. След това ходих много пъти и на пристанището, на брега му, избирах прясна риба от рибния пазар и все не ме напускаше усещането, че това не е мое. Съжалявам, че не успях да отида на острова на граф Монте Кристо, който се намира в марсилския залив. Толкова пъти съм чела романа на Александър Дюма.

Аз, анти феминистката, попаднах на ежегодния международен поход за правата на жените. Това също беше едно много необикновено преживяване. Имаше знамена, балони, червени панделки на ръкавите, листовки, платформа с микрофони… Говориха, рецитираха стихове, пяха песни. Възприех го като един добре режисиран спектакъл, с декори, костюми, музика и прекрасни актьорски изпълнения. Жени от различни раси, възрасти, националности и социално положение се чувстваха като едно цяло. Те желаеха да се промени различното отношение към жените и мъжете при наемането и заплащането на работа, да няма расови и религиозни предразсъдъци, да спре домашното насилие… Странно ми беше, че в него участваха и мъже. Всичко в тази изява беше прецизно премерено. Нямаше вандалщина и простотии. Хората слушаха, запознаваха се и се забавляваха. Колкото до проблема какви права има жената мисля, че с речи не могат да се решат.

Необходими са първо закони. Второ всяка жена сама определя параметрите на своята свобода. Бях свидетелка как две млади, красиви и умни журналистки от Алжир тълкуваха мюсюлманските изисквания за облеклото на жената. Едната непрекъснато ходеше в костюми с панталон в тъмни тонове и забрадка, покриваща цялата й коса, а другата не се различаваше от останалите млади момичета на улицата. Първата искаше да се омъжи и да има деца, втората мечтаеше за успешна кариера и много пътувания по света. В многобройните си срещи с представителки на отделните националности отново и отново се срещах с различното самочувствие и поведение. Знам, че всяка жена има право на избор за всичко. Така са ме научили. Така научих и аз дъщеря си. Важното е да не бъдеш икономически зависима. Макар, че се запознах с жени, които никога до сега не бяха работили, а ги издържаха съпрузите им, но те също се чувстваха свободни. Значи може и така!

Познанията ми по френски са на първо ниво, а английски знам колкото да работя с компютър. Оказа се, че това не беше никаква пречка в общуването ми през цялото време. Няма логика. Боготворя учението, знанията и владеенето на чужди езици. Истината е, че когато има доброжелателност между хората и да не говорите добре един и същ език пак се разбирате прекрасно. Изпадах не веднъж в подобни ситуации. Французите ми се смееха, че говоря безобразно езика им, като циганин, но всичко съм успяла да им разкажа – за живота си, за рода си до девето коляно и за “писанията” си. Прислужницата в манастира беше 77-годишна испанка, която знаеше много слабо френски, но с която си бъбрехме часове за децата си.

Тя има пет деца, тринадесет внуци и три правнучета в Испания. Разказа ми кой какво работи, кой за кого е женен, какви неприятности има в семейството си, най-малката й дъщеря била на годините на моята и също все още не е омъжена, но майка й, също като мен, мечтае да я види със съпруг и деца… Цял час си приказвах на някакъв странен арабско-френско-български диалект и с две арабки, когато ходихме в техния квартал. Беше толкова задушевен разговор за политика, храни, болести, литература и традиции. Едно младо и красиво туркинче, което говореше само малко английски, още щом ме видя и започна да ме сочи и да ми вика “мами”. Аз й обяснявах, че съм “мама” на Магда, но тя настояваше, че съм “мами” и на нея. Съгласих се. По-късно тя донесе мобилния си телефон и ми показа на камерата му снимка на нея и майка й, направена на летището в Истамбул.

Майка й много приличаше на мен. Все пак сме комшии. А на руски си общувах с арменката Марина, която от дванадесет години живее в Марсилия. Тя е била научен работник по агрономство, но след демократичните промени брат й дошъл във Франция. По-късно успял да извика тук майка си и сестра си с двете й деца, които сега бяха сключили бракове с французи. Марина ми показа различните лица на града – луксозните магазини, където цените са пет-шестцифрени в евро, нормалните супермаркети, от които пазарува обикновената марсилка и уникалните старинни сгради. Разказа ми за спецификата на живота тук.

Една емигрантска изповед, пълна с много обич за красивата й и дарена с природни богатства родина, но днес бедна и корумпирана. Каза, че много французи я упрекват, че е напуснала страната, където се родила и изучила, но тя ми обясни простия закон на оцеляването, че „щом един баща не може да се грижи добре за децата си, а има втори баща, който го прави това с желание, трябва да се живее при него и да му се благодари ежедневно.“ „За тези дванадесет години как един път не отидох да потърся нещо, какво и да е то – храна, облекло, вещ, книга и да не го намеря! Как един път не купих нещо некачествено! Има си закони и те се спазват от всички. Знаеш си правата и задълженията и ако ги съблюдаваш – живееш добре и спокойно.” И ми показа още много емигранти научни работници и с висше образование от бившата СССР, които сега живеят в Марсилия. А аз видях и българи. Поплакахме си за изтичането на “сивото вещество” от бедните страни на разпадналия се соцлагер.

Не съм поклонничка на астрална и паранормална литератури, но преживях нещо смайващо. Срещнах двойниците на трима мои приятели, които поразително приличаха на тях, имаха тяхния стил на поведение и обличане. Бях шокирана. Първата изненада беше италианската стюардеса в самолета. Все едно виждах Мария барабар с очилата и защипаната й отзад с шноличка гарваночерна права коса. Искаше ми се да протегна ръка и да й кажа: “Какво се правиш, че не познаваш, Марче!” Втората среща беше още по-вълнуваща. Присъствах на представянето на новата книга на една от френските ни домакини – Ан. Тя беше описала историите на четири негърки-емигрантки в Марсилия. Те също бяха там. Имаше и много журналисти и гости. По една време влезе Лидия, състудентка и приятелка на братовчедката ми, занимаваща се от много години със социологически проучвания във Велико Търново. Знаех, че не може да бъде тук по никакъв начин!

Но беше тя. Гледах я смаяна. Жестовете, нейният черен панталон и шареното поло, шалчето, късопостриганата коса с изрусени връхчета, грима, маникюра, голямата чанта от естествена кожа и черното тефтерче… А когато вдигна ръка и взе думата да се изкаже за книгата първите й думи бяха: “Жо сюи социоложи!”(“Аз съм социоложка.”) – едва не припаднах. На следващата вечер се сблъсках на улицата с двама мъже, вероятно французи, единият от които все едно, че беше Чавдар Генов, мой колега и комшия. Също като него висок и слаб, същата физиономия, с дългата оредяваща и прошарваваща се коса, с тъмносините дънки, светлосинята риза и тъмносиньото рипсено сако, но без вратовръзка – както се докарваше за вечерните си излизания. Изпитах страх, че ако спра и попитам този непознат-познат къде отива – ще ми отговори, че ще гледа най-новия филм като моя колега-киноман. Е, открих, че се случват и такива неща в живота!

Много неща видях в това кратко пребиване – и международен панаир на книгата, където беше представен сборника с разкази на френски език, а аз влязох за малко в ролята на автор и заедно с другите включени творци раздавах автографи; и неповторимата красота на Екс Санс Прованс, където беше завършил право и моя именит съгражданин Стоян Михайловски; и двореца, издигнат край морето от Наполеон за любовницата му; и огромната библиотека “Алказар”, където се провеждат много културни събития; бях на вечеря с кмета на града; на гости в апартамента на почетния консул на България във Франция мосьо Дантес, където видях и дори пипах с ръцете си уникални стари книги и ръкописи; показаха ми и крепостта, където се намира чуждестрания легион и под секрет ме уведомиха, че сега в него има и много българи…

Силно ме впечатлиха възрастните французойки, които на доброволни начала ме придружаваха. Те бяха на годините на майка ми или по-възрастни, Каква разлика само имаше между тях! Живели бяха при различни условия, а сега караха старините си пак нееднакво. Жизнени и спокойни, добре облечени и каращи скъпи коли те остаряваха достойно като стари катедрали в грижи около семейството, активен духовен живот и развлечения. Беше приятно да си с тях. Много толерантни, те знаеха и можеха толкова много неща. Дадоха ми толкова обич и внимание. Научих от тях много полезна информация. Особено от артистичната 83-годишна баба Колет! Бяха обикновени възрастни дами от френската провинция, не някакви богаташки или знаменитости на Франция. Майка ми оцелява, заедно с много други майки и баби, в българската провинция с ниска пенсия, болна, притеснена, унизена. С какво са заслужили това? Не знам!

Пътуването отключи и тайни кътчета от моята душевност. Опознавайки другите, аз откривах и неподозирани черти от моя характер. Установих, че съм по-здрава и по-издържелива отколкото си мисля; че съм космополит; че съм все още “жива” за новото и различното. Проумях, макар и над петдесетте, че заслужавам повече отколкото съм получавала и получавам днес. Последното ми донесе един месец депресия след завръщането, но нали съм корава балканджийка от дълбоката провинция успях да я преодолея. Знам, че след Марсилия вече не съм същата, макар, че ми се налага да водя стария начин на живот.

Дайте оценка на пътеписа:

1 Звезда2 Звезди3 Звезди4 Звезди5 Звезди (30 гласа, средно: 2,90 от 5)
Loading ... Loading ...

Ако статията Ви харесва гласувайте за нея или я споделете!
Добави в Svejo

Коментирай чрез фейсбук:

6 Коментара »

  • Plamen казва:

    Браво на Бисера Дживодерова. С право си спечелила конкурса и екскурзията в Марсилия. Отдавна не бях чел подобен разказ.

  • Катя Колева казва:

    Разказът е интересен,но в един момент започваш да се питаш дали наистина се случват толкова случайности на куп.Харесва ми стилът. Бих предпочела да науча повече за Марсилия и забележителностите и.

  • Катя Колева казва:

    Уважаема госпожо,много бих искала да се запознаем и да общуваме чрез интернет или skype,a може и чрез Facebook.Ако изпишете името ми,ще се свържете с мен.

  • Lin казва:

    Благодаря! Това беше най-интересната история до сега.

  • silvia казва:

    очарователна и забавна! поздравления!

  • [...] pepito пишет: Съжалявам, че не успях да отида на острова на граф Монте Кристо, който се намира в марсилския залив. Толкова пъти съм чела романа на Александър Дюма. Аз, анти феминистката, попаднах на ежегодния международен поход за правата на жените. … Присъствах на представянето на новата книга на една от френските ни домакини – Ан. Тя беше описала историите на четири негърки-емигрантки в Марсилия. Те също бяха там. Имаше и много журналисти и гости. По една време влезе Лидия, … [...]

Коментирай сега!

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за коментарите чрез RSS.

Бъдете учтиви. Не спамете, а пишете по темата. Моля използвайте кирилица.

Можете да използвате тези HTML тагове:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

За да имате и вие снимка, когато оставяте коментар, моля посетете Gravatar.com и си направете регистрация. Става бързо, лесно и е безплатно - ще важи за всички блогове. Gravatar blog.