И този уикенд не изневерихме на традицията да драснем на някъде. Групата сега беше и по-голяма – 11 души, от които 3 деца. Маршрутът, който бяхме набелязали – Пловдив – Каньон на водопадите – Ухловица – Смилян (нощувка) – Горна Арда – извора на река Арда – Пловдив.

Предварително искам да изкажа благодарност на гостоприемните домакини от хотел „Смолена“ – Смилян; спелеолозите от клуб „Мурсалица“ , туристическо дружество „Карлъка“ и Галина от „Агушевия конак“.

И така….. около 15.30 часа бяхме на отбивката за село Пещера-Смолянско. Решихме да съкратим малко пътя и да излезем направо на село Кошница, близо до пещерата Ухловица.

В началото всичко беше добре-имаше си приличен път, табели……, но пътят започна да става все по-лош и лош. Оказа се, че път има само до село Пещера. Оттам до село Кошница – 4-5 км път няма. Хайде обратно в Смолян. Надежда да посетим Ухловица в събота не остана никаква. Тръгнахме по „Магистралата“ на Смолян – така наричат местните оковръстното шосе; на моста на Лукоил надясно и пътя за Рудозем и Чокманово. В село Чокманово имаше събор. Продължихме за Смилян. Споменът за една отминала епоха напомняше за себе си – срещахме табели „Гранична зона“ непрекъснато.

Стигнахме до Смилян. Влизайки в селото вдясно на височинката видяхме каменна часовникова кула.

Тя е на повече от 2 века и е висока над 10 метра. Първоначално е строена за наблюдателница. Отгоре се виждат пътя и цялото поречие на река Арда и местните жители навреме са били предупреждавани ако идва враг. През 1929 година за първи път след Освобождението районът е посетен от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев. Той подарява на Смилян часовниковия механизъм, който е монтиран на върха на възстановената кула. Оттогава самоуки местни майстори са се грижили за часовника и десетките му зъбчати колелца. Движението на зъбчатите колела и на стрелките по циферблата се регулира от тежести, а звънка камбана отброява всеки кръгъл час. Часовникът не е бил точен само когато се сменя зимното с лятно часово време и майсторите на ръка местят стрелките му. Пред кулата е издигнат монумент на Висарион Смолянски, който е зверски убит по времето на второто масово помохамеданчване.

Настанихме се в хотела. Разположен е в китна градина със зарибено езеро, в което плуват водни лилии. Имаше детска площадка и чудесен ресторант. Беше късно да правим опити да стигнем до Ухловица. Решихме да остане за неделя преди конака и извора на Арда. Зара и Банко – собствениците на хотела ни предложиха да организират посещение на пещерата Голубовица. Без много да мислим се съгласихме. Банко звънна на Алекси – пещерняк и всичко беше нагласено според нашите желания. В 17.30 щяха да ни чакат. Организирахме се набързо и…… в колите на път за новото предизвикателство.

Намерихме беседката, за която ни говореше Банко. Паркирахме колите. По пътеката слизаше група туристи. Изчакахме да се разделят с водачите и тръгнахме нагоре към пещерата. Пътеката се вие по десния бряг на Гарга дере. Минахме първото препятствие – въжен мост. Стигнахме до входа на пещерата. Там нашите водачи – Чавдар и Алекси започнаха да ни обличат с гумени ботуши, които завършваха с гащеризони, спасителни жилетки и анураци. Накрая ни раздадоха и по един челник. Разказаха ни за пещерата и предстоящото ни пътешествие.

Проведоха ни инструктаж. По-скъпите апарати оставихме на входа. С нас взехме само една „сапунерка“ – както казват фотографите. Една част от групата беше готова да се откаже. Влязохме всички. Голям мяйтап падна с новите тоалети.

Алекси започна да ни разказва за пещерата. За това кога и как е открита. Ето го и нашето второ препятствие – подземно езеро.

След кратко пътуване с лодка в началото се навлиза в същинската част на пещерата. Постоянно течащият подземен поток е изваял неповторими форми, а в горните етажи, където водата не достига се виждат сталактитите и сталагмитите. Пещера Голубовица се оказва една от най-дългите пещери в България, след като през 2007 г.  водолази от Плевен успяват да преминат 30-метров подводен сифон и откриват галерия с дължина 1,7 км. Тогава за пръв път човешки крак стъпва на това място.

През миналата година специалистите се натъкват на още един подводен сифон, който е нужно да бъде преодолян, за да се намери краят на пещерата. При последната експедицията спелеолозите се натъкват и на голямо подземно срутване. Новата галерията в пещерата е с дължина повече от 1 км, широчина 1-2 метра, а височината е 50 метра. Това превръща подземната галерия една от най-високите в България, тъй като обект с такава височина не е откриван и е феномен за Родопите.

Дължината на пещерата към този момент е1 686 метра, което я прави третата по дължина в Южна България. Потенциалът на образуванието е значителен и може да достигне до 7-8 км. Очаква се краят на пещерата да бъде в местността Попрелката. Пещера “Голубовица” е комплекс на няколко нива с три входа.

На пещерняците е позната от 1967 г., но за пръв път преди две години се доказа, че пещерата е по-дълга от проучените преди 40 години 300 м. До момента е известно, че през образуванието протичат две реки, като едната идва от района на село Кремене, а другата идва от съседната махала “Попрелка”. Според преданието великият певец Орфей влязъл през пещера в подземните владения на Хадес, за да търси своята любима. Омаял лодкаря да го пренесе през река Стикс до царството на сенките. Но на излизане от тъмния свят се обърнал, за да види следва ли го възлюбената и така я загубил завинаги. След като излязохме от пещерата ни очакваше ново предизвикателство – алпийският тролей. С него ще прелетяхме по 40 метровата въжена линия между двата ската на р. Есенна, на височина 20 м над водното огледало под тролея. Беше страхотно. Всички много се забавлявахме. Надвечер се прибрахме в хотела. За вечеря хапнахме типични родопски гозби. Бях приятно изненадана, че Пареника, който си поръчах беше същият, какъвто баба ми правеше едно време. Очаквах полуфабрикат или нещо подобно, но……. беше невероятен. Цените в ресторанта бяха повече от прилични. Поръчахме си за закуска катми със сладко от горски плодове. Направихме си програмата за неделя. Стиковахме я с Банко и Зара – нашите домакини.

Станах много рано. Часовникът ме събуди от в 06.30. В 7 вече бях въоръжена с апарата и тръгнах по улиците на Смилян. Селото още спеше, обвито в мъгла. Беше доста студено. Разходих се до часовниковата кула и църквата. На моста на р. Арда видях част от римски мост. Опитах се да стигна до него, но…. неуспешно. Беше ограден с дървена ограда, а в подножието му местни хора бяха засяли боб. Върнах се в хотела. Групата започна да се събира. Закусихме по програма и тръгнахме към Ухловица. 09.30 бяхме на паркинга под Ухловица. Първото влизане в пещерата е в 10.00. Решихме, че трябва да успеем за него. Пътеката от паркинга до стълбите е с дължина 800м.

Взехме ги на един дъх-бързахме. И какво да видим – стълби, на които не им се вижда края. Броят на стъпалата е само 180. Хайде набегом и по тях. Малко след 10 бяхме на входа на пещерата. Помолихме водачът да изчака групата, за да влезем всички. Той се съгласи. Малко по малко групата се събра. Най-често по стълбите се чуваше „Ух“ – това била и една от причините пещерата да носи името Ухловица. Според други интересното име Ухловица идва от думата “улулица”, което всъщност е вид нощна граблива птица или сова. Един от подземните дворци на Родопите е пещерата “Ухловица”. Тя е една от най – старите пещери в региона, с много красиви дендритни образувания, приличащи на морски корали. Природата в продължение на векове е създала една истинска феерия от коралити и хеликтити. Пещерата завършва със 7 невероятно красиви езера, които рано на пролет се пълнят с вода. Към голямото езеро се спускат каменните струи на брилянтен летен водопад. Пещерата “Ухловица” се намира на 1040 метра над морска височина, а температурата вътре в нея през цялата година е 10 – 11 градуса. Пещерата е дълга 460 метра, но само 330 метра от тях са благоустроени. Открита е през 1967 година от Димитър и Георги Райчеви и е благоустроена. Метална стълба свързва двата й етажа. Тя е подарена от населението на Могилица. Сложихме си печат 100НТО. Якетата – на гърба. Изслушахме увлекателния разказ на водача. Едната част от пещерата разгледахме сами, а другата – по-дългата и по-трудната – с водач. Той ни показа – Пазителя на пещерата. В ръката му имаше сокол. Малко по-надолу видяхме Баба Яга, Октопод (пипалата му издаваха невероятни звуци), Влюбена двойка, Стопанката на пещерата, Крокодил и глава на динозавър. На входа на пещерата ни посрещна нова група, готова да разгледа. Обратно на колите и към Могилица.

Данните за първото човешко присъствие в района са от около 1000 години преди новата ера. През времето на Византийската империя селището било курортен център. Тук са идвали на лов и отдих представители на висшата аристокрация. Селището се е бранило от три крепости от тракийски и византийски произход /следи от тях са запазени и до днес/. Те затваряли поречието на р. Арда и Бориковската река. Тук минавал важен стратегически път от римско време, който свързвал Беломорието с Тракия.

Старото име на селото е Тозбурун, което значи “прашна могила”. Преданието говори, че името селото получило от близкия хълм/борум/ – западно от селото. Вечер, когато стадата от овце се връщали от паша и минавали покрай хълма, той преставал да се вижда от прах. Паркирахме колите на центъра на селото до дървения черпак и тръгнахме към следващата точка в нашата програма – “Агушевите конаци” са най-известните архитектурни паметници в тази част на Родопите, най-големият феодален замък на Балканите . Резиденцията е строенена в периодите 1825-1842-1860-1872г от местният българо-мохамедански първенец Агуш Ага, за себе си и синовете си. Комплексът се състои от две сгради (конаци), всяка с отделен двор и кладенец и заемало близо 4 декара с имота.

Ансамбълът е ограден с общ зид подобно на средновековните феодални жилища, а в югоизточния ъгъл на зидовете има каменна кула, наподобаваща морски фар (по-малкият от синовете на Агуш Ага бил морски офицер). Кулата е разположена откъм р.Арда и е изрисувана, като за мотиви са използвани самите Агушеви конаци и пейзажи от Родопите. Сградата имала 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агушевите конаци са затворено място, състоящо се от три последователни двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове.

Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки. Така, всеки от трите двора представлява самостоятелна жилищна единица. В двора са включени кладенецът, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.

Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Сградата за жените е отделена с високи вътрешни зидове, в които са вградени въртящи се долапи, така че при разговор или предаване на вещи от който и да е, жената не се вижда. По този начин е спестено на жените задължението да покриват постоянно лицето си. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. Все още не е изяснено защо една от стаите е с удвоени врати и стени. В стаята има нарочно направен канал за подслушване на разговорите в горната стая. Цялата постройка може да се определи като подобие на по-ранните родови замъци – с отбранителна кула и пригоден за дълъг огнестрелен отпор, с два реда шахматно разположени бойници. Кулата е украсена със стенописи, а вътрешното архитектурно оформление е изпълнено от чам, орех и череша. Красиво са изписани вътрешните стени и стрехите на покрива. Въпреки всички укрепления, белият цвят и рисунките по кулата придават на конаците по-скоро свеж и топъл изглед на дворец. Дворовете създават уют с надвисналите широки чардаци и много прозорци. Навсякъде доминират два цвята: снежнобелият – на варосаните стени и тъмнокафявият – на старите греди и порти. От резбованите тавани, стени, шкафове и парапети в интериора струи топлота. На раздяла Лидия – нашата водачка издикламира стихотворение написано в чест на конака. Подкрепихме се с кафе, кола, сандвичи и вода и поехме към извора на р. Арда.

Според указанията, които имахме от Банко, трябваше да стигнем до заставата в Горна Арда. Оттам през барбекюто и наляво. За около 2 часа се стигало до извора. Да , но…… вместо на гледаме табели и маркировка, тръгнахме по един широк и красив път. Така и не стигнахме до въпросното барбекю. Започнахме да се съмняваме, че сме в правилната посока. Случайно на отсрещния хълм видяхме туристи с раници, които слизаха от някъде. Благодарение на фотографската техника с нас, видяхме въпросното барбекю. Но то се намираше на отсрещния хълм. За да стигнем до него трябваше или да се върнем обратно до заставата или да минем напряко през поляните, реката и да се изкачим по склона. Решихме, че втория вариант е за предпочитане. Започнахме да се спускаме по едни все още неокосени поляни. Ухаеше на мащерка. Беше страхотно. Стигнахме до въпросния хълм. Там на едно дърво имаше табела, според която трябваше на се върнем обратно на отсрещния хълм – голям майтап. В далечината видяхме друго дърво с табела. Отидохме до нея и видяхме, че това е верния път. От хълма към нас слизаше група туристи на коне. Според тях за 2 часа щяхме да сме горе. С нови сили поехме нагоре. По пътя спирахме да берем диви ягоди. За 1 час и 40 минути стигнахме до извора. Поляната беше страхотна. Имаше голяма дървена маса с пейки от двете страни, место за палене на огън и разбира се Изворът на р. Арда. Преоблякохме се. Хапнахме. На отсрещния хълм видяхме гроб. Любопитството ме накара да ида да видя кой е погребан там. На кръста пишеше „ Тук е погребано магарето на Настрадин Ходжа“. Цялата поляна беше червена от горски ягоди, които ухаеха невероятно. С децата се спуснахме да берем ягоди. Доста си хапнахме. Разбира се – почерпихме и останалите.

Времето беше напреднало доста. Решихме да тръгваме. Пред нас имаше 2 възможности:

1. по познатия вече път
2. през комплекс „Гераница“ до заставата

Решихме да поемем по вариант 2. Тръгнахме по маркирана пътека в гората. По пътя срещнахме мъже на коне. Казаха ни, че сме на прав път. Успокоихме се. Малко по-надолу срещнахме друг мъж, който ни каза, че сме объркали пътеката. По тази сме щели да излезем в Арда, а нашите коли бяха в Горна Адра. Трябвало да минем напряко през реката и сме щели д излезем на пътя. Оттам надясно и ще стигнем до Горна Арда. Решихме, че е прав и хайде надясно. Отново – грешка. Излязохме на един сипей, който всички оприличихме на Памуккале в Турция. Бяхме обградени от гъста борова гора. Едвам намерихме пролука. Дори мислихме да се връщаме. Спуснахме се в дерето. После нагоре едвам се качихме. Добре, че носихме 2 щеки. Последва ново спускане и ново изкачване. Някъде в далечината пред нас видяхме Горна Арда. Тръгнахме отновно да се спускаме. Изкачихме се по поляната и видяхме 2 жени да берат листа от цвекло. Те ни упътиха къде е заставата и как да стигнем до нея. След 10 минути бяхме по колите. А след още 3 часа в Пловдив.

Малко статистика:

Пловдив – Смолян – 100 км

Смолян – Смилян – 20 км

Смилян – Могилица – 10 км

Могилица – Горна Арда – 9 км

Горна Арда – Пловдив – 130 км

-        вход на Голубовица – 20 лв

-        вход за Ухловица – 4 лв (възрастен); 2 лв (дете)

-        вход за Агушевия конак – няма

-        нощувка в Смилян – 30 лв – 1 дв. стая