femara without a percrip
buy fluoxetine online no prescription
brand name cialis discount online no rx
no prescription needed bactrim
hong kong online drugs
buy roaccutane
effexor xr mail order
orlistat in canada
walmart pharmacy cialis price
cheap viagra check
viagra pills
non prescription canadian viagra
order female viagra online
pharmacy no rx paypal
plendil online
yellow viagra
trazodone
metformin generic name
Начало » Друго

Конкурс 2013: Узо и червени рози: Керамоти и Кавала – една Егейска приказка

Публикувано от на 15/05/2013 – 12:4310 Коментара

Разходката, на която ни води Ирина Якимова продължава…
Очакваме вашите споделени разходки на pishi@razhodka.com

AquaductОтново беше слънчева майска сутрин. Въздухът миришеше на водорасли и на горещо гръцко кафе. Хоризонтът се губеше в далечината, забулен в прозрачна мараня, по набраздената повърхност на морето се пречупваха тънки златисти лъчи.

Този ден трябваше да се сбогуваме със Скала Потамияс. Не ми беше мъчно, все още не. Въпреки кафето, след снощните емоции, умът ми продължаваше да се противи пред задачата, първо, да се разсъни напълно и окончателно и, второ, да се съсредоточи върху разговора между Мартин и Генчо, които обсъждаха как да продължим нашето пътуване. Колите ни бяха паркирани в уличката перпендикулярно на крайбрежната алея.

След като натоварихме багажа, предадохме клчовете на рецепцията и напуснахме вилата, дойдохме тук, в едно от плажните кафенета, за да закусим и да пробваме отново да се свържем с Янис. Мартин му звъня вече няколко пъти, но джиесемът от другата страна даваше свободно. Изглежда трябваше да почакаме, защото явно бяхме по-ранобудни от нашия домакин.

Междувременно, Мирела и Сандра отидоха до близкия супермаркет. Върнаха се скоро с две препълнени торби. Стефи се зарови в едната, дълго търси навътре и след това се разсърди на майка си, че не му е купила шоколад. Мира остави втората торба на масата и внимателно извади от нея дълъг луксозен плик. В него имаше бутилка узо с надпис: „Поздрави от остров Тасос!” Мира ми подаде плика:

Feribotite

-          А това е за нашата изнедана за теб. Малък подарък от ръководството – тук тя весело намигна на Генчо – и от целия мениджърски екип на фирмата. Да ти е живо и здраво името!

Вярно, бе! Днес имах имен ден! Съвсем го бях забравила! Сандра и шефовете, Иво и Стефи се изредиха да ми честитят с познатите изтъркани пожелания. В този момент обаче мелодията от джиесема на Мартин прекъсна суматохата. Янис се извиняваше, че не е могъл да говори и сега май искаше да навакса всичките пропуснати обаждания с почти половинчасови обяснения.

-          Добре, разбрахме се! – заяви Мартин, след като пак се върна на масата.

Hotel_Keramoti_1

Янис имал някаква спешна работа преди обяд, но после щял да дойде да ни настани в Керамоти. Следователно, трябваше да се разходим без него из острова. Пътьом можехме да разгледаме и сами няколкото вече набелязани строителни парцела, като се надявахме да успеем да хванем ферибота от Лименас в 13.20 ч.

Hotel_Keramoti_2

Като ориентир използвахме уебкартата от айфона на Мирела. От Скала Потамияс трябваше да минем през селището Алики на път за манастира «Свети Архангел Михаил». После щяхме да видим набързо курортите Потос и Лименария, по-малките пристанища на северозапад, за да бъдем в Лименас навреме за ферибота.

Imaret Hotel_pogled kam gradinite

И така, разпределихме се отново по колите и потеглихме.

Пътувахме край стръмните южни брегове на остров Тасос. Подминавахме закътани девствени заливи с изумрудени плитчини, където със сигурност живееха русалки. По скалистите баири над шосето маслиновите горички на места се губеха сред кестени и тропически борове. Беше красиво, беше екзотично, но и все така много познато – хем чуждо, хем свое. Дали просто ми харесваше, дали, защото в онзи момент и моето балканско подсъзнание пречупваше впечатленията си през призмата на великодържавния национализъм или по други необясними причини чувствах тази страна близка, не мога да отговоря – и до днес не знам.

Izgled kam Kavala

На няколко пъти се улавях, че мисля за Янис. Още като разбрах, че няма да го видя тази сутрин, денят ми тръгна някак накриво. За да разсея това неприятно усещане, все се връщах към спомена за предишната вечер, когато на масата в ресторанта Янис седеше срещу мен. В главата ми упорито се въртяха отделни думи и жестове, мимики, изразът в очите му, докато говореше… Без да искам, го сравнявах с Иво, търсех между двамата разлики, общи черти.

Izgled kam Staria grad ot Kraibrezhnata

Иво беше добър колега и по принцип забавна комания, но още не беше дорасъл до много от проблемите на живия живот. Стандартно симпатичен, не особено умен и разглезен, той ми беше скучен. Янис, напротив, демонстрираше интелект, зрялост, рутина и в това се криеше чарът му.

Kavala_kmetstvoto

Всъщност, Янис изобщо не се вписваше в определението „типичен грък”, каквото и да включваше това според клишираните представи на средностатистическата българка. Той не беше нито красив, нито грозен, нямаше Аполонов нос, но пък се отличаваше със запомнящо се, магнетично лице. Освен, че явно спортуваше активно, Янис беше доста ерудиран събеседник, със съсредоточен и открит поглед, който следеше с интерес всеки, способен да каже нещо едновременно смислено и остроумно. С нас той се държеше искрено и приятелски, в никакъв случай надуто или лицемерно. Дали го харесвах ли? Нямаше как да не го харесам! Дали бях влюбена? Може би вече бях…

Kavala_Malkoto kmetstvo

Манастирът „Свети Архангел Михаил”, кацнал върху скалите над един от многото живописни заливи, е сред най-големите забележителности на Тасос. Като задължително място, където всички туроператори – български и чуждестранни – водят любопитните посетители на острова, пред входа му винаги стоят паркирани по два-три луксозни автобуса. На влизане почти веднага те посреща сърдита клисарка, която обяснява нещо припряно и неразбираемо за невежия в гръцкия чужденец. Но, щом натика в ръцете на трите ни с Мирела и Сандра по една дълга тежка платнена пола, стана ясно, че като сме жени, било неприлично да влизаме в метоха по тесни спортни панталони.

Kavala_pristanishteto

Смешното ми облекло  и подмятанията на тримата господинчовци от компанията не можеха да ми развалят настроението. Хванах ръката на Стефи, който едва удържаше да не се разсмее, и го поведох със себе си. Разгледахме, запалихме свещи за здраве и отидохме да се помолим пред чудотворната икона. А Иво през цялото време даваше зор да сме излезли на двора да се снимаме, въпреки че на няколко места висяха предупредителни табели със задраскани фотоапарати. Навън обаче се снимаха и други. Като ги видя, Сандра изтича към парапета на широката площадка и ни викна да си направим една обща снимка там, заради просторния изглед отвисоко към морето. Кадърът се получи, но Иво задържа ръката ми:

Limenas_malko predi feribotat da otpluva

-          Хайде да се щракнем и само ние двамата…

Ох, добре! Застанах до саксията с рози, а той мина по-назад и ме прегърна.

Излязохме като на пощенска картичка от 20-те години. Само че, в пълноцветни

нюанси.

Снимахме се по единично на още няколко места из манастирския двор. Иво ме гонеше с фотоапарата и все твърдеше, че трябвало „за всеки случай” да „се щракнем” още по веднъж. Честно казано, вече започваше да ми досажда. Покрай нас минаха две монахини, хвърлиха ни кратки строги погледи и на мен ми стана неудобно. Вероятно не им беше много приятно да се мотаем наоколо и да им нарушаваме усамотението. Побързах да настигна другите и да върна полата на клисарката, а Иво пак търчи след мен. Така за малко да се блъснем в един наперен забързан свещеник, който идваше точно срещу нас. Сопнах се на Иво, че сега вече ще си изпросим забалежката, тъй като наблизо отново имаше табелка за забранено снимане. Попритесних се, дори си преговорих набързо някакво оправдание на английски, но попът изобщо не ни удостои с вниманието си. Напротив, след като ни подмина, за моя най-голяма изненада, той се упъти право към Генчо, здрависа се с него и каза на чист български език:

-          О, брате, е, па, какво те води на Тасос?!

Пред изумените ни погледи Генчо се спря и се ухили до ушите.

-          Е, па, каквото и тебе, попе – туристи водя!

Двамата така сладко се разговориха, че скоро май нямаше да си тръгнем. После

Генчо ни разказа, че с отец Анатолий – така беше името му – се познавали отдавна. Той бил много „деен” човек, с разнообразни интереси и наскоро основал туристическа фирма. Водел групите предимно по религиозни забележителности. Единият от автобусите, които сега чакаха на шосето пред манастира, бил с неговите хора. Щял да ги разходи из Тасос и довечера щели да са на „традиционна таверна” в Керамоти. Отец Анатолий много настоятелно ни покани да се присъединим, а Генчо направо отговори, че ще отидем, защото и без това не сме имали друго предвид.

Na feribota

Май пак се уредихме. Очертаваше се интересна вечер.

В крайна сметка, решихме да не спираме нито в Потос, нито в Лименария. Красиви и големи курорти бяха, но нямахме толкова време да ги разглеждаме. Продължавахме нататък по крайбрежието в посока северозапад. Минахме през няколко малки вилни селища, пред името на всяко от които стоеше неизменното „?????”. Слънцето напичаше белите къщи, блестеше в перестите листа на палмите, стърчащи над железните огради, разстилаше шарени сенки из зашумените дворове. Помислих си, че на такова място с удоволствие бих живяла – в онази градина, със скрития зад варосания зид басеин; там, горе, на втория етаж, зад развяващото се от отворената врата перде; в мезонета с балкона, който гледаше над покривите право към морето…

Obikolka na Tassos_kashta

На главната улица в поредното градче – Скала Принос – неочаквано попаднахме в задръстване. Докато Марто се ядосваше, защото се налагаше да чакаме в колоната от коли, Стефи замрънка, че е гладен. Трябваше да се отбием до едно кафене, откъдето купихме нещо, подобно на нашите принцеси с кайма и кашкавал. Бяхме точно до кея и с любопитна завист попоглеждахме към закотвените там големи бели яхти. Генчо каза, че ще отиде да ги снима и така, между другото, се разходихме под палмите на пристанището.

Plazhat predi da si trugnem

Зад едната от тях, с гръб към нас, стоеше мъж в светли спортни дрехи, загледан в далечината. За миг внезапна тръпка на силно вълнение погъделичка въображението ми – Янис? Но след малко мъжът се обърна и… не, не беше той.

Razhodka iz Kavala

Пристигнахме в Лименас към 11.30 ч. Пообиколихме, купихме два буркана мед и две 5-литрови кутии зехтин от сергиите в центъра и после седнахме в едно уютно старовремско рибно ресторантче. Към 13.00 ч. се върнахме при колите, за да чакаме ферибота. Този път нямаше толкова много хора. Пак видяхме група германци, но не същите, от предишната вечер в Скала Потамияс. Наблизо вдигаше врява шумно сръбско семейство с малко момченце. На пейката до нашата под дебелата сянка се беше отпуснала натруфена дама на средна възраст, в чиито чехли беше забил муцуна бял лабрадор рийдривър, апатичен и уморен от жегата.

Sboguvane s Tassos

Мартин пак звънна на Янис – да му каже, че сме вече на пристанището и смятаме да хванем обедния ферибот. От другата страна обаче отново нямаше отговор и Марто взе да цъка с език:

-          Ей, го, на! Пак не вдига!

-          Що, бе? – рече Генчо – Ако трябва, има къде да го изчакаме като слезем.

Фериботът се зададе, обкръжен от гъсто ято чайки. Разтовари рехавите пасажери, колите им и един автобус и дойде нашият ред да се качим. Мартин и Иво вкараха Нисана и Форда, а ние, останалите, избързахме към двете палуби, за да се полюбуваме за последно на панорамната гледка към върховете на остров Тасос.

Skala Prinos_centre

Оттук се виждаше цялото пристанище, асфалтираният кей, плажът в далечината. Напред и навътре към полите на планината се простираха подредените къщи и правите улици на Лименас.

Сега вече започвах да осъзнавам, че си тръгвахме. Да можеше да останем поне още един-два дни! Трябваше задължително да измисля нещо по въпроса за през лятото!

Мирела се облегна на парапета до мен:

-          Много добре се получи, нали?

-          Да – усмихнах се аз. – Хубаво, но кратко.

Зад нас сръбското семейство се суетеше около детето. Бащата въртеше в ръка малка видеокамера, а майката се опитваше да залъже сина си, за да застане мирно:

-          Пато! Виджи, виджи пиле!

Но детето се дърпаше и от камерата, и от чайките.

Skala Prinos_pristanishteto

Оставаше още съвсем малко до отплаването на ферибота. Пристанището опустя, екипажът бързаше да събере корабните въжета. В последната минута откъм крайбрежната улица през площада прелетя черно спортно Пежо и закова спирачки на платформата. Отвътре излезе шофьорът – висок, елегантен, по бяла риза, в тъмен прав панталон, със заострени лъскаво-черни обувки. Докерите се развикаха, но той им отговори нещо твърдо и тихо, заключи колата с дистанционното и изтича към долната палуба.

-          Хайде, бе, човек! – викна му оттам нашият Мартин. – Защо не вдигаш телефона?!

И двете с Мирела направо увиснахме през парапета отгоре. Аз стоях по-близо до стълбите и импулсивно понечих да сляза веднага при Янис – да го поздравя – но пръстите на Мира стиснаха здраво ръкава ми. Извърнах се рязко към нея, кой знае как съм я изгледала, а тя ме измери злобно, след което впери жадните си, търсещи очи към долния етаж.

Terasata na manastira

А-а! Да ги нямаме такива! Използвах невниманието й, избутах я и бързо се спуснах по стъпалата. Двете почти едновременно се появихме пред цялата група долу, запъхтяни и зачервени.

-          Ето ги и тях! Тъкмо се чудехме къде сте – възкликна Сандра.

Всички се обърнаха към нас и се почувствах като обвиняем на съдебната скамейка. Когато пък и Янис ме погледна, не издържах и сведох очи – защото в онзи момент те можеха да издадат неща, които не бях готова да разкривам…

-          Къде да седнем? Вътре или навън? – потита Мартин.

-          Навън е по-добре. – обади се пак Сандра. – Вижте колко е приятно!

Корабчето най-после потегли, докато ние се настанявахме по пейките на палубата.

Utro v Skala Potamias

Нашите мъже си взеха бира от корабния бюфет. Само Янис пи голямо фрапе и запали цигара. Днес той беше видимо разсеян и необичайно напрегнат. Това ми се стори странно, защото досега, поне по първи впечатления, ми изглеждаше спокоен и уверен човек, който добре владееше емоциите си. На няколко пъти успях да уловя за кратко погледа му, но усещах, че той избягва моя. Това ме разочарова и дори малко ме обиди. Трудно ми е да обясня защо.

Тук, горе, на откритото, обедното слънце печеше жарко, макар и не непоносимо, заради прохладния полъх на Егейския бриз. През цялото време, откакто бяхме отплавали, ято чайки неотлъчно следваха и нашия ферибот, кръжаха почти над главите ни, дебнеха и направо си просеха нещо за ядене. Покрай парапетите наоколо вече се бяха подредили повечето пасажери, с фотоапарати и камери и специално купени пакети с царевични пръчици. Стефи също изтиа при тях, опита да се шмугне най-отпред и след малко оранжевата му рапърска шапка се мярна точно до носа на палубата.

Отидох при него. Беше много по-интересно да храня чайките, отколкото да се правя на особено впечатлена от измислените вицове на Иво.

V manastira, na izlizane

Стефи надзърташе между фотоапаратите, протягаше и той ръка и опитваше да подаде пръчица на една чайка. Обаче се уплаши и щом тя литна към него, той отстъпи назад.

- Няма да те клъвне! – засмях се аз. – Виж! И нея я е страх от тебе.

За да му покажа, взех и аз малко царевично парченце и опънах ръката си над главите на останалите. Чайката видя и след няколко опита да се доближи, най-после успя да преодолее насрещното течение, грабна го и отлетя.

- И ти си мърдаш ръката! – каза Стефи. – И тебе те е страх!

- Не е вярно! – намръщих се наужким аз.

Обръщайки се, неволно пак потърсих Янис. Но вместо него, пред мен изникна пак Иво. Искал и той да храни чайките. Изглежда беше проследил погледа ми, защото физиономията му се изкриви в кисела гримаса. Напразно. Янис седеше малко по-назад на пейката, видимо ангажиран в разговора с Мирела. Тя се беше залепила за него, както Иво за мен. Този път очите ни не се засякоха. Май изобщо не беше забелязал, че бях станала от мястото си.

Vhodat kam manastira

Ето го пак Керамоти с кея, пристанището и малката черква по-настрана, зад редицата рибарски лодки. Следвахме Пежото на Янис по тесните пресечки навътре в селището, за да стигнем до неговия хотел. Подминахме централното площадче, сградата на кметството и излязохме на околовръстната улица, който отделя крайморската горичка от нагъсто построените къщи и семейни хотели. Пежото спря рязко пред една градинска врата. Зад инкрустираната решетка от ковано желязо се набиваха в очи две разкошни палми сред лехи от разноцветни рози. Крилата на сградата бяха разположени от трите страни на дворчето, украсени с широки тераси, колони, арки и веранди, по чиито ярко бели стени чак до скосения керемиден покрив се виеха лозови филизи и туфи бръшлян. По раздвижената си средиземноморска архитектура комплексът приличаше на хотел «Рай» от едноименния германски сериал. Напомняше по нещо и на старо колониално имение – като онези от популярните латино-сапунки.

Моля никой да не се усмихва снизходително! За далеч не малко хора гръцката туристическа категория от три звезди си се равнява поти на лукс, достоен за «Квартала на богатите». Но нека не развалям зашеметяващото първоначално впечатление с излишни уточнения.

С Мира, Сандра и Стефи се настанихме в един от апартаментите на приземния етаж. Прозорците ни гледаха към лехите с розите – и към студиото на Мартин, Генчо и Иво отсреща, доколкото можеше да се види зад широките листа на палмите.

След като уреди квартирните формалности, Янис отново изчезна. Трябвало да отскочи спешно до Кавала. Нали и ние искахме да отидем дотам по-късно следобед, та направо си уговорихме среща в града.

Vhoden nadpis na Kavalskata krepost

Тъй като ни предстоеше още доста обикаляне и разглеждане, се налагаше да си поемем въздух, макар и за кратко, въпреки че двамата ни началници бързаха да видят още някакви парцели близо до Керамоти. В крайна сметка те тръгнаха, а ние, другите, си останахме в хотела с намерението да се възползваме от гръцката «сиеста».  Мирела обаче не ни остави на спокойствие. Проведе няколко телефонни разговора с България и после взе да настоява да излезем някъде да пием кафе. Понеже най-близкото място беше плажът, прекосихме горичката и седнахме в един доста луксозен, но празен сега открит бар. Пихме задължителното фрапе и фреш от портокали, после се заговорихме на английски със сервитьорката – закръглена, усмихната тийнейджърка. Тя първо ни попита откъде сме, каза, че напоследък през лятото в Керамоти идвали много българи и даже собстнекът на заведението вече задължавал персонала да карат курсове по български. Помолихме я да каже нещо на нашия език, а ние – на нейния, но тя се засмя леко изкуствено и се извини, че още й е трудно да говори.

Платихме сметката и станахме. Оставихме ? цяло евро бакшиш. Стефи поска да си събере мидички. Докато го чакахме, поседяхме малко на празните шезлонги. Морето тук беше равно, сиво-синьо и скучно. Не като бистрите заливи на Тасос с цвят на прозрачен изумруд.

На връщане в хотела отидохме да проверим дали мъжете са се върнали. Отвори ни Иво – гол до кръста, надълу увит в бяла хотелска хавлия. Другите ги нямаше още, а Иво ми наимигна многозначително и ми подметна, че, ако искам, мога да вляза. Съжалявам, скъпи, но не ти се получава!

Мартин и Генчо пристигнаха след около половин час. Наближаваше 16.00 ч. и започна да се заоблачава. Ако настина щяхме да ходим днес до Кавала, трябваше да тръгваме, защото към 21.00 ч. бяхме обещали на отец Анатолий да се присъединим към неговата група в таверната.

Разбира се, забавихме се още – докато Мартин смени лявата задна гума на Нисана, докато Сандра се оправи със Стефи, който си играеше с някакво улично куче. Когато най-накрая се разпределихме по колите, минаваше 16.30 ч, но Марто ни успокояваше, че от Керамоти до Кавала се стигало само за около тридесетина минути.

Е, оказаха се малко повече. Под уж вещите напътствия на Генчо, който претендираше да се ориентира отлично в гръцките указателни табели, успяхме да излезем на магистралата Виа Егнатия. Малко преди Кавала обаче се объркахме, отклонихме се пак по второстепенните междуселски пътища, наложи се да обикаляме и след една дълга маневра, най-накрая се спуснахме към града откъм Драмското шосе.

-          Сега ще видите що е панорама! – пресече Генчо ядосаните ни подмятания. – Марто, бе, я спри тука!

Мартин отби рязко вдясно, в разширението след завоя, отби зад него и синият Форд, Иво се показа от шофьорския прозорец, повдигайки въпросително рамене.

-          Слизайте! – изкомандва Генчо и, какъвто беше тромав, чевръсто се измъкна от предната врата.

Един след друг навън се показахме всички и… останахме безмълвни пред гледката.

Наближаваше часът на залеза. Мораво зарево се прокрадваше през високите разкъсани дъждовни облаци. Морето в далечината сега искреше с оловена студенина, крайбрежната ивица опасваше като огърлица меко заоблените планини. Право напред и надолу се беше ширнал бяло-розовият град – сред буйна зеленина от кипариси и зукум, къдрави тъмни борове, олеандри с ярко червени цветове, сред папрати, портокали и смокини. Дъхът на южната пролетна привечер беше свеж и влажен. Във въздуха витаеше копнеж, напрегнато нетърпение, неопределена и необяснима тъга, носталгия по нещо неуловимо…

Колкото повече навлизахме в града, той ни обгръщаше, поглъщаше и обсебваше сетивата ни. Отляво, върху остър зелен чукар, беше кацнала красива бяла черква. По-нататък, на отсрещната височина, се издигаха назъбените бойници на величествено здание – сградата на Общината, бивша резиденция на унгарски граф – търговец на тютюн. До нея, сред гъсти палмови листа, се показваше друга старовремска вила, също напомнящо за романтичното минало на Кавала от XIX век. Въпреки напредналия час, улиците още бяха пусти. Високо в небето се стрелкаха и приглушено крякаха чайки.

Минахме по булаварда покрай широката павирана крайморска алея. Редицата палми ни изведе точно на паркинга при рибарския кей в подножието на Стария град. Янис трябваше да ни чака тук, спортното му Пежо се открояваше сред другите коли, но самият него го нямаше. Този път обаче, след като Марто му звънна, той бързо се появи отнякъде. Оставаше само да се уточним къде ще ходим и какво ще разглеждаме, за да можем към 20.00 часа да потеглим обратно за Керамоти. Проблемът беше, е всеки искаше да прави нещо различно. Мира и Генчо настояваха да ходат по магазините. Иво се присъедини към тях с условието после да седнат някъде „на по бира”. Марто искаше да снима, Сандра – да гледа стари къщи, а Стефи нямаше търпение да го заведем горе, на крепостта, „при рицарите”.

Аз държах най-вече да видя по-отблизо сградите на Общината и Малкото кметство. Двете вили от пръв поглед ме бяха омагьосали и много исках да се върнем при тях. Мартин застана на моя страна и така нашата разходка из Кавала започна както аз желаех.

Yannis li e

Още през XIX век град Кавала е бил център на тютюневата търговия между все още османския Балкански полуостров и Средиземноморието. Печалбата е привличала тук богати европейци, придали собствен стил и вкус на архитектурата в града. Освен в къщите на унгарския граф Пиер Херцог и на германския барон Адолф Викс, където през 30-те години на ХХ век се бяха нанесли местните общински власти, влиянието на западния барок и неокласицизма се усещаше в още няколко бивши аристократични резиденции. Янис ни заведе специално до някогашния дом на търговеца Димитриос Токос, от чиято тераса в навечерието на Голямата депресия през 1929 г. известният гръцки политик и реформатор Елефтериос Венизелос е произнесъл една от своите речи. Малко по-нататък, докато се взирахме в скъпите витрини на луксозен магазин, на съседната стена под надписа: “????????!” (“Окупационна стачка!”) прочетохме още познати съвременни протестни лозунги: „Долу марионетното правителство!” и „Не на геноцида!” Нещата май не се бяха променили много от времето на Венизелос насам…

Излязохме отново на крайбрежния булевард и свихме по морската алея. Оттук Старият град и крепостта над него изглеждаха измамно далечни в сиво-жълтия светлик на облачното небе.

Върнахме се на паркинга и сега вече се разделихме. Мирела, Генчо и Иво казаха, че отиват да търсят по сувенирните магазинчета Метакса 7 звезди, а Сандра, Стефи и аз се упътихме към квартал „Панагия”. Мартин и Янис тръгнаха с нас с уговорката да не се бавим много, да се чуем по телефоните с останалите, за да разберем къде са седнали и навръщане да ги вземем направо от заведението.

Бледо-пурпурният залез бавно гаснеше по розовите стени на Имарет хотел, когато поехме по тесните криволичещи улички на крепостния хълм. Къщите, строени нагъсто, увиснали по скалите, надничаха една през друга, затворени и сякаш недостъпни, заключени за любопитните камери на досадните чужденци.

По-нагоре ставаше още по-стръмно, а острият завой със стрелката с надписа „??? ??????” („Към крепостта”) беше истинско предизвикателство и за най-тренираните мускули и бели дробове. За да ни пуснат в крепостта, трябваше всеки от нас да плати по 7 евро. За децата имаше намаление, но, понеже жената на гишето се оказа братовчедка на приятел на Янис, Стефи влезе без пари.

Първото, което видяхме вътре, беше летният театър. Над него помпозно се извисяваше огромната кръгла кула с раздипления отгоре ? гръцки национален флаг. Янис започна да ни превежда някаква табела, която разказваше историята на крепостта. Не, че отдолу не можехме да си го прочетем сами и на английски, но както и да е.

-          Значи, настина тук са живели рицари? – светнаха от радост сините очи на Стефи.

-          Може и така да се каже – усмихма се Янис. – Първите укрепления тук са построени по времето на Византийската империя, после са дошли венецианците, а турците са изградили до цитаделата и аквадукт. Ей там, виждаш ли?

Отвъд крепостната стена, която тук изглеждаше доста ниска, аквадуктът се виеше над червените покриви в подножието, започваше отникъде и завършваше в нищото.

-          Ама той изобщо не стига до крепостта! – изпротестира Стефи.

-          По времето на султан Сюлейман Великолепни е стигал. – Отговори снизходително Янис.

Малкият обаче не се предаваше.

-          Аз не мога да си го представя!

-          Стефане! – Прекъсна го Сандра. – Ела тука да се снимаме!

Тя чевръсто се покатери до една бойница и застана там в артистична поза. Коприненото трико на зелената й рокля затрептя по тялото й, бризът разроши къдравите й кестеняви букли, няколко кичура се разпиляха по развеселеното й лице. Снимахме я наколко пъти – със и без Стефи. Всички, които по-късно видяха тези снимки, бяха категорично единодушни, че са направо професионални, като извадени от модно списание.

Още известно време обикаляхме по стените и надничахме през бойниците под различни ъгли към града. От всички страни надолу се откриваше зашеметяваща гледка, в която белотата на сградите, зеленината на хълмовете и морското сребристо-синьо се сливаха в неповторима цветна палитра. Шумовете на градското ежедневие едва долитаха дотук, губеха се сред сирените на корабите и преплитащите се гласове на чайките.

До една от ъгловите бойници и аз се покатерих малко по-нависоко. Зад разрушения зид се откриваше цялото пристанище и целия хоризонт, който се простираше по склоновете на планината Символон към малките курортчета Неа Ираклица и Неа Перамос. Долу се разминаха и се поздравиха два ферибота. Следата от перката на пристигащия остана задълго да се чернее след него – като дълбока резка върху гладкото блестящо море.

Всъщност, нямаше какво чак толкова да се разглежда в самата Кавалска крепост. Освен околния пейзаж, театърът, кулата и едно старовремско оръдие, нищо друго не привлече вниманието ни. Вече можехме да се връщаме.

Слизането от крепостта ни се стори значително по-лесно от изкачването дотам и чак сега забелязвах колко зелено и цветно беше наоколо. Отвсякъде висяха клони, китки, листа, градините издишваха росна омая.

Вечерникът обаче носеше полъх на дъжд. Още докато се катерехме по зидовете горе започна да прокапва, сега капките зачестиха, станаха по-големи, а небето се навъси така, сякаш всеки момент щеше да ни залее същински порой. Трябваше бързо да се скрием някъде!

Притичвахме под издадените тераси и еркерите на къщите, под входните навеси над вратите. Накрая вече хукнахме надолу по улицата, когато острани се мярна дългата ниска стена на Имарета. Янис се поспря, кривна натам, бутна стъклената врата и ни махна:

-          Хайде, елате вътре!

-          Ама как… – стреснато прошепна в ухото ми Сандра. – Там може ли да се влиза просто ей така?!

Хванах я под ръка – за кураж – и, без да се замислям много, прекрачих прага след Янис и Марто. Стефи изприпка след нас и, така както бяхме запъхтени и подобаващо измокрени, всики се озовахме изведнъж сред пет-звездния, реставриран разкош на Османската империя.

Вътре ни удари специфичният мирис на източни аромати и сандалово дърво. Под извитите сводове се преливаха приглушени жълто-зелени светлинки, откъм старинните коридори звучеше нежна класическа музика. Отнякъде се появи слабо, високо момче в елегантна униформа, изгледа ни прикрито-високомерно и попита:

-          ????? ?? ??? ???????? (Мога ли да Ви обслужа?)

Янис показа черна карта на Diner’s Club. Момчето я погледна, направи гримаса и бързо смени тона си с угодническа усложливост:

-          ????? ?????????… ???????… ?????? ??? ??? ???????! (Господин Михаелидис… Извинете… Заповядайте на Вашата маса!)

Барът на Имарета беше празен в този ден и в този ранен час на вечерта, но все пак по красиво постланите маси блестяха свещи. Съвсем наблизо до нас гореше запалена камина. По резбованите дървени облегалки на бароковите столове се гонеха огнени отблясъци. От време на време пукотът на пламтящите дърва нарушаваше хармоничното потропване на дъждовните капки отвън…

-          Ще пиете ли кафе? – питащият поглед на Янис се премести от Сандра към мен.

-          Да! – отговори вместо нас Марто. – Много добре ще ни дойде даже!

Но веднага, след като каза това, промени физиономията си и се наведе към Янис:

-          А, бе, Михаилидис, тук не е ли много скъпо, бе?

Янис го потупа по рамото:

-          Не е, всичко е наред.

Дойде друго момче с безизразно лице, в сервитьорска униформа. Янис му поръча четири кафета и кока-кола за Стефи.

Уж скришом го наблюдавах. Всъщност, трябва да призная, че, противно на волята си, направо не можех да откъсна очи. В онзи момент бих дала много да разбера какви мисли се криеха зад сериозните му черни зеници. Тази вечер той имаше някакво особено излъчване – може би, заради разрошената от дъжда коса или, заради вталената бяла риза, която дискретно подчертаваше широките му рамене… Не, Янис нямаше вид на човек, който се ядосва лесно. Но, ето и сега все още не изглеждаше особено спокоен. Какво ли го беше изнервило още от рано днес сутринта?!

Знаех, че не ми отиваше да се взирам така. Все едно бях някоя заплесната тийнейджърка! Но като седеше толкова близо, в меката светлина на огъня от камината, сред старинния фон наоколо – не можех да го преодолея, чувството беше по-силно от мен.

Янис вдигна глава и хвана погледа ми.

-          Надявам се, че тук ви харесва? – въпросът му, отправен към всички, сякаш ме събуди от сън.

-          Аз самият – продължи той – влязох за първи път тук като дете. С родителите ми бяхме поканени от едно приятелско семейство. Тогава работеше само ресторантът, но, разбира се, не беше толкова луксозен като сега. Хотелът е съвсем отскоро. Преди по-голямата част от сградата стоеше затворена и занемарена. Едва преди няколко години се намери инвеститор, който успя да възроди старата развалина.

-          Ти тук, в двореца, ли си живял като малък? – звънна изненаданото гласче на Стефи.

-          Стефане… – побутна го Сандра.

Но Янис се усмихна снизходително и го стрелна с игриво ококорен поглед:

-          За да живея в дворец, трябва да съм принц, нали?

-          А ти не си ли?

-          Ти как мислиш?

-          Не-е-е! Не ми приличаш на принц! – убедено заклати глава Стефи.

-          И откъде си толкова сигурен? – увлече се в играта Янис.

-          Нямаш тюрбан и наметало като него, – той посочи портрета на някогашния кавалски валия и строител на Имарета Мехмет Али паша, който висеше на стената отсреща – значи – не си принц!

-          Мълчи, бе, Стефане! – усмихна се малко сконфузено Сандра. – Не се ли измори да говориш глупости?

По лицата на всички се появиха усмивки. Само Мехмет Али, продължаваше да се взира в нас все така строго от стената до камината.

Междувременно дъждът навън беше спрял и през стъклената фасада на ресторанта, над залива насреща сега се разстилаха воали сиво-бели изпарения.

-          Ще излезем ли да разгледаме парка? – потитах аз.

-          Вие, момичета, със Стефчо, вървете! – каза Мартин. – Ние ще останем тук да си допием кафето. Нали, Михаелидис?

Отвън градините тъмнееха във влажно мастилено-зелено, с листа и цветове, натежали от обилна роса. Повърхността на декоративния басеин, разположен в средата на вътрешния двор около спрения сега фонтан, едва потрепваше в бледата зеленикава светлина на подводните лампички. В краищата, на няколко места плуваха окпали и разпилени от дъжда листенца от трендафил.

Обиколихме и нагоре по етажите, по витите стълби, по загадъчно осветените открити коридори. Под сводовете на аркадите и зад колоните надничаше тихата южна вечер – сгъстените й сенки се прокрадваха безшумно покрай нас и се спотайваха в нишите и ъглите.

Когато се върнахме отново на терасата пред ресторанта, хоризонтът вече се беше изяснил и по хълмовете в близката далечина искряха разноцветните светлини на преднощна Кавала. Вълшебните им отражения преливаха и се размиваха в спокойните морски води.

-          Наричат  Кавала „малкият Монте Карло” и „перлата на Егея”. – Прозвуча зад гърба ми дълбокият, любезен глас на Янис.

Стреснах се, обърнах се и чак сега забелязах, че Сандра и Стефи се бяха прибрали, а аз продължавах да стоя сама на терасата сред мътните проблясъци на дъждовните локви.

Преди да успея на свой ред да се оттегля или поне да формулирам някакво адекватно изречение, Янис се прибижи и застана до мен.

-          Винаги съм харесвал този пейзаж. – каза някак замислено той. – Напомня за отминали и по-истински времена.

-          Често ли идваш тук? – полюбопитствах аз.

-          От отдавна не съм идвал. Всъщност, откакто не живея в Кавала. Има около година.

-          Преместил си се? Защо? Каприз или бизнес? – опитах се да се пошегувам.

-          Може би и двете. Да кажем, че престанах да се чувствам комфортно в ограничените мащаби на малкия град.

Янис се облегна с двете си ръце на парапета. Бризът затрептя в ръкавите му, пристегнати и закопчани с позлатени ръкавели. Насила отклоних вниманието си отново към блестящия нощен залив насреща, твърдо решена да се владея.

-          Настина е много красиво тук – отбелязах. – Не съм била в Монте Карло, но сравнението сигурно е вярно. Чудесно стана, че дойдохме.

-          Тази част наоколо все още не е същинската Гърция – изкриви устни Янис. – Ако искаш да опознаеш по-добре страната, трябва задължително да посетиш Атина и островите на юг. Ако решиш да планираш престой за по-дълго, обади се! Ще се радвам да ти съдействам с каквото мога.

Той извади от джобчето на ризата си визитка. Картончето беше поело от неговия аромат на мускус и цигари.

-          Благодаря! – усмихнах се аз.

Зад нас, в рамката на вратата към ресторанта се появи Мартин.

-          Иво ми звънна – съобщи той. – Пита къде сме.

-          Колко е часът? – каза през рамо Янис.

-          Минава осем.

-          Трябва вече да тръгваме – обадих се и аз. – Забавихме се. Сигурно им е омръзнало да ни чакат. Давайте да искаме сметката!

-          Не се притеснявайте за сметката – метна ми бърз поглед Янис – Уредена е.

Попитах с учудени очи Мартин, а той ми намигна съучастнически.

Настрана, Янис много задушевно си приказваше със сервитьора…

Какво, завeдението ли ни черпеше?!

Намерихме  Мирела, Генчо и Иво седнали на «по бира» в центъра на Стария град, почти под аквадукта. Бяха успели да открият Метакса 7 звезди преди да ги завали дъждът. После се скрили в бирарията. Всички заедно най-накрая се върнахме на паркинга при кея. Този път аз се качих в Форда на Иво. Стефи си ме беше харесал и упорито настояваше да пътува «с кака»; Сандра на свой ред ме покани да се возя с тях, «за да си говорим», а самият Иво едва контролираше радостта си, че съм дошла в неговата кола. За него това беше въпрос на чест.

Настанихме се. Аз седнах на задната седалка при Стефи, който не спираше да ме пита разни неща – за крепостта и рицарите, за «двореца на Али паша», какво означава името «Кавала». Сандра слушаше със задоволство как търпеливо му обяснявам, закопча колана си и свали целия десен преден прозорец. Иво пък пусна някакъв стар диск на Хулио Иглесиас, облегна се удобно, хвана уверено волана и с небрежен жест врътна ключа на таблото.

Фордът обаче не искаше да запали. С нарастващо раздразнение Иво завъртя ключа още няколко пъти, но не ставаше. Слязохме. Останалите също се показаха от другите две коли и като разбраха, че има проблем, дойдоха при нас, взеха да умуват какво можеше да се направи.

Иво отвори предния капак, тримата с Генчо и Марто започнаха да цъкат и да зяпат вътре.

- Едва ли е нещо сериозно, но сега е вече тъмно и късно да се опитвате да я оправите сами. Най-добре ще е да я погледне техник. – Предложи мъдро Янис.

И продължи:

- По-добре я оставете тук. Ще ви закарам с моята кола. Ако ми дадеш ключовете, – обърна се той към Иво – ще се уговоря със Ставро от бара отсреща и той ще намери хора да оправят Форда ти до утре. Ще го помоля да ти я докарат направо пред хотела.

Да се возим навръщане в лъкавото ново Пежо на Янис, вместо в поувехтелия Форд на фирмения айти отдел си беше добра оферта. Но киселата физиономия на Иво беше повече от показателна. Искрено се надявам да е усетил в погледа ми само съчувствието и да не е забелязал съжалението.

За Генчо обаче предложението на Янис изобщо не беше повод за размисъл.

- Да, идеално, съгласни сме! – Отсече той и побутна Мартин – Ще звънна на попа да му кажа, че ще позакъснеем.

Двамата с отец Анатолий се обясняваха нещо по телефона, докато Янис отиде да търси бармана Ставро.

Когато най-накрая излязохме от Кавала по шосето за Керамоти, минаваше 21.00 часа и беше вече нощ. Точно зад нас примигваха фаровете на Нисана – виждах ги в заобленото странично огледало от седалката зад шофора. От време навреме поглеждах и към Янис в предното огледало точно срещу мен. Той мълчаливо държеше волана, съсредоточен в пътя напред. Извърнат настрана, мълчеше до него и Иво. Ако не беше бърборенето на Стефи, прекъсвано от тихите забележки на Сандра, ситуацията щеше да е повече от конфузна.

Всъщност, аз защо се притеснявах заради Иво?!

Отпуснах се в меката кремава тапицеря на седалката, решена да не се задълбочавам повече. През стъклото на прозореца, по хълмовете в тъмното навън, едва се очертаваха назъбените вдлъбнатини на няколко мраморни кариери; тук-там из полето все по-начесто се мяркаха близки и по-далечни светлинки, блещукаха между крайпътните табели по правата пуста магистрала.

Дайте оценка на пътеписа:

1 Звезда2 Звезди3 Звезди4 Звезди5 Звезди (31 гласа, средно: 3,61 от 5)
Loading ... Loading ...
Ако статията Ви харесва гласувайте за нея или я споделете!
Добави в Svejo

Коментирай чрез фейсбук:

10 Коментара »

  • Mladenka Peeva казва:

    Опитах се да прочета и трите части от този пътепис, но то повече прилича на булеварден любовен роман…Жалко, че няма повече описания на красивата природа и интересните места, а повече внимание е обърнато на разговорите и отношенията между героите в романа. Харесаха ми снимките! Явно авторката е имала късмета да посети много красиви и интересни гръцки места, но някак си те остават на заден план в разказите и. Стилът и обаче определено не ми хареса.

  • Ирина казва:

    Здравейте, Младенка!
    Въпреки не особено конструктивната критика във вашия коментар, мнението ви, всъщност, много ме зарадва. Защото потвърждава, че съм осъществила напълно предварителния замисъл на моя разказ – да опиша посетените от мен места в Северна Гърция не само в картини, но и с достатъчно жива романтична емоция. Ако това не ви харесва, проблемът не е в мен, нито в структурата на моя сюжет, нито в начина, по който съм избрала да го поднеса. Всеки си има свой стил и вкус. Аз не ви натрапвам моите, защото с нищо не ви задължавам да си губите времето в четене на нещо, което ви е неприятно. От друга страна, аз самата с удоволствие бих прочела някоя история за интересно пътуване, разказна от вас. Явно имате богат опит в пътешественическия жанр, така че бих се радвала да се поуча от вас.
    С пожелание за слънчева и цветна пролет,
    Ирина Якимова

  • pepito казва:

    Здравейте,
    Всеки пътешественик си има свой стил на виждане на красотата, на описването и, на изживяването и.
    Всеки пътепис е красив, във всяка разходка има идея, романтика и нещо ново :)
    Благодаря на Иринка за включването в конкурса. Очакваме и други споделени разходка.

  • Елена казва:

    Здравейте,
    Пътеписът е като че ли незавършен.
    Чакам продължение….. :)

  • Ирина казва:

    Пепи,
    благодаря за подкрепата :)

  • Ирина казва:

    Да, Елена, има и продължение, но, тъй като то вече настина влиза в жанра на романите, не съм го представила за публикация тук, на сайта Разходка.ком. До края на тази седмица ще пиша допълнително къде можете да го прочетете :)

  • Ирина казва:

    За всички, които биха искали да прочетат целия пътепис “Узо и червени рози”! За мен е голямо удоволствие да ви съобщя, че очаквам той да бъде издаден като книга някъде през есента. Следете за подробности в моя блог: travel-novels.blogspot.com.

    Пожелавам ви прекрасно лято!
    Ирина

  • Дарина казва:

    Много ми хареса.Ще потърся продължението…

  • Ирина казва:

    Благодаря за интереса! Продължение наистина ще има. Издаването на книгата се отложи малко, но очаквам да излезе вече тази есен :)

  • Ирина казва:

    За всички, които искат да прочетат цялата история:
    http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=267

Коментирай сега!

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за коментарите чрез RSS.

Бъдете учтиви. Не спамете, а пишете по темата. Моля използвайте кирилица.

Можете да използвате тези HTML тагове:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

За да имате и вие снимка, когато оставяте коментар, моля посетете Gravatar.com и си направете регистрация. Става бързо, лесно и е безплатно - ще важи за всички блогове. Gravatar blog.