Благодаря на Таня Рангелова за поредната интересна разходка. И снимките, и разказа са страхотни!

Има едно градче скътано във вековните зелени гори на Балкана, изпълнено със зеленина и спокойствие. За него искам да ви разкажа сега, като ви отведа на една приказна разходка.

Топлия юнски понеделник за мен е истинска радост-вече съм в отпуска и съм избрала къде ще отида за седмица отмора. Никога не съм ходила в град Елена и затова очаквам с детско нетърпение да стигна там. Пътуваме с влака за Горна Оряховица.

Вярно, че влаковете на БДЖ са ужасно стари и мърляви и никак не е приятно вътре в тях, но пък си заслужава да изтърпя този некомфорт, за да се насладя на гледката в Искърското дефиле.

Повече от час пътуваме сред зелени дървета, отвесни скали и тунели. Красивите гледки през прозореца ме карат бързо да забравя подтискащата обстановка вътре в купето и да се настроя към така жадуваната почивка сред природата. Пътуването ни с бързия влак от София до Горна Оряховица трае малко под 4 часа. По обяд се озоваваме на гара Горна Оряховица, от където трябва да хванем маршрутката за Елена. Е оказа се, че трябва да изчакаме около час за нея – време което използвахме да похапнем горнооряховска скара (не че видях разлика със софийската…) И така в 14.30 ч. се качихме в маршрутката за Елена. Шофьорът бе един словоохотлив младеж, който веднага ни разпита кои сме, откъде идваме и какво работим.

 

Веднага се оплака от ниската си заплата, използвайки лафа „стържа без пари“ (явно имаше предвид, че работи почти за без пари) и ни завидя благородно, че работим в столицата. Маршрутката спираше на доста места по пътя като качваше пътници. Обикновено шофьора поздравяваше пътниците, които познава със „здрасти нашия“. Вратата на маршрутката не се затваряше хубаво и моята половинка получи ролята на отваряч и затваряч на вратата при слизане и качване на пътници. Шофьорът ни успокои, че трябва да се радваме,че е лято, а не зима, тъй като иначе може би до Елена щяхме да сме вледенени, понеже вратата зимата имало случаи когато изобщо не може да се затвори заради студа. Забавното ни пътуване бе около час и ето че пристигнахме в Елена. Шофьорът любезно ни обясни как да стигнем до избрания от нас хотел-хотел „Елена“ и ние тръгнахме натам.

 

Хотелът се оказа в самия център на града, на площада с паметника и шадравана и доста близо до автогарата. Настанихме се набързо и след като се поосвежихме излязохме на разходка. Нямах търпение да се разходя из уличките на градчето.  Обиколихме старите калдъръмени улички, видяхме отвън двете църкви и музеите. Решихме, че повече време ще отделим на културните забележителности на града на следващия ден.

Има романтична легенда за произхода на града. Тук във вековни гори се виела пътека, по която минали щастливимладоженци- девойката Елена от с. Къпиново и момъкът Самуил от Твърдица. Разбойници нападнали сватбата на мястото, където днес е град Елена. Девойката предпочела смъртта пред разбойника и паднала убита при Конашкия мост. Почернените  родители се заселили тук до лобното място на дъщеря им и основали селото, на което Елена с живота си дарила своето име.

Има и още една версия за името на града. Георги Раковски в своята поема “Горски пътник” е написал, че градът носи името на царица Елена, съпруга на цар Асен. Тази версия е олицетворена в картина срещу Общината в Елена както и на пано над билетната каса на автогарата.

Денят бе дълъг за нас и тъй като бяхме огладнели се върнахме в хотела, където в механата ни нагостиха с вкусни мезета и прелестна отлежала еленска сливова ракия.

На следващия ден посетихме първо Туристическия център, защото преди да замина си бях писала по мейла със служител на центъра, който ми обеща пълно съдействие за разглеждане на града.

Туристическия център е разположен в Бакаловата къща- стара къща на заможен търговец. В Центъра ни посреща Криси-дамата, с която всъщност си бях писала по мейла. Тя ни посреща с топла усмивка и изключително гостоприемство. Криси веднага ни показва по-интересните туристически маршрути на картата и ни предложи да разгледаме града с безплатен екскурзовод. Веднага приехме предложението и ето, че с нас на разходка идва Джей-симпатично току що завършило гимназия момиче.Джей ни води на разходка из града и неговите туристически забележителности като ни разказва за по-известните къщи, за историята на града и други любопитни факти. Първо отиваме в музейния комплекс, където са разположени Даскалоливницата, Камбуровия Хан и старата църква „Свети Никола“.

Даскалоливницата е първото модерно класно училище в България, което отваря врати през 1844 г. Инициативата за строежа на училището е на Иван Момчилов – възрожденец, получил образование в Атина и Русия.

В построяването на сградата на училището средства и труд са вложили всички жители на Елена. Поетът П. Р. Славейков, който бил един от възпитаниците на училището, е кръстник на сградата – „Даскалоливница”тоест място, където се „отливат” даскали, подобно на свещоливницата, в която се отливат свещи. Историята красноречиво доказва правотата на това име-много български просветители и преподаватели са получили своето образование именно в Даскалоливницата и са продължили просветното дело в други български градове.

До Даскалоливницата се намира Камбуровият хан, в който е изложена етнографската сбирка. Разгледахме интересна експозиция от дамски и мъжки тоалети и предмети от бита и културата на еленчани от края на ХІХ и началото на ХХ век. Всъщност ханът се е намирал в село Йовковци, но заради строежа на язовир „Йовковци” е демонтиран и преместен в Елена.

В двора на училището се намира и храмът „Свети Никола”. Това е най-старият храм в Елена и региона.

Има доказателства за съществуването му още от 1518 г. През 1800 г. храмът е опожарен и разрушен при кърджалийско нападение. Възстановен е през 1804 г. само за 40 дни, и то тайно от официалните власти. Отвън храмът е доста скромен, но вътре впечатлява с множество стенописи, като повечето от тях са много добре запазени.

Впечатление прави и красивия иконостас с уникална дърворезба. Лично аз бях впечатлена от големия кръст, отстрани с два дракона, а в средата с кръгло изображение, олицетворяващо слънцето.

До църквата „Свети Никола” през 1837 г. е построен храмът “Успение на Пресвета Богородица”.

 

Той е най-големият храм в Северна България. Интересното е че е изграден за 2 години със специално разрешение от турския султан. Сградата е от камък, като камъните са донесени от наблизо намиращия се парк „Калето“, където е имало крепост. Църквата е била опожарена и в последствие възстановена.  Интересни са иконите на иконостаса в храма-те са рисувани от български иконописец, получил своето образование в Торино. Иконите доста приличат на картини-например за образа на Богородица на художника е позирала плевенска девойка. От старите икони, преди пожара, е запазена единствено иконата на Свети Спиридон, която стои до будката за свещи.

Близо до Даскалоливницата се намира символа на града-Часовниковата кула.

 

Разположението и позволява да се вижда от всяка точка на града. Тя и досега отброява всеки кръгъл час. Построена е през далечната 1812 г. от неизвестен майстор. Самият часовников механизъм и камбаната са купени от Фейзи ага, търновски аянин, „за хаир”. Камбаната е изливана в Габрово. Беше ми любопитно дали кулата отброява часовете автоматично или пък човешка ръка бие камбаната. Като един истински изследовател изчаках близкия кръгъл час и получих отговор – камбаната се задвижва автоматично. До Часовниковата кула се е намирал метох, който отдавна е разрушен и сега само паметна плоча свидетелства за съществуването му.

От Часовниковата кула, по калдъръмена уличка се спускаме с Джей към другата църква в града, която се намира от другата страна на Еленската река. Пътьом минаваме покрай Туристическата спалня и Туристическия дом. Сградата на Туристическия дом е дарена на туристическото дружество от д-р Христо Момчилов, който е бил застрелян пред дома си. Улицата по която вървим носи неговото име. И така след няколко минути сме пред църквата и моста над реката. Реката е доста пресъхнала в края на месец юни. Църквата „Рождество Богородично“ е построена на мястото на параклис.

Земята е дарена от рода на Разсуканови. Параклисът е строен под ръководството на Юрдан Брадата и затова има негов паметник до входа на църквата. Параклисът е опожарен и на негово място през 1865 г. е издигната сегашната църква.

До църквата се намират т. нар. Разсуканови къщи.

Те представляват архитектурен ансамбъл от пет къщи под един покрив, строени от хаджи Димитър Разсуканов за петимата му сина. Петте тавана са без преградни стени и така в първия момент като ги видях си помислих, че това е една къща. Те са частна собственост и няма как да бъдат разгледани отвътре. На две от тях стоеше тъжен надпис „Продава се“.

Разгледахме още два музея- Музей на палеонтологията и родната къща на ИларионМакариополски.

Музеят на палеонтологията се намира в Попниколовата къща. Тази къща е една от най-характерните в град Елена и е строена през първата половина на ХІХ век. В първите години след Освобождението в нея е била настанена градската техническа служба, затова е наричана още “Старото инженерство”. Къщата е триетажна като на първия етаж има изложба от различни  вкаменелости, открити в Еленския регион. Изложбата е дарена от Софийския университет.

Много е интересна къщата музей “ИларионМакариополски”. В нея са се родили борецът за църковна независимост ИларионМакариополски, брат му Никола Михайловски- виден книжовен и просветен възрожденски деец и неговият син- поетът сатирик Стоян Михайловски. В една от стаите през 1863 година е основано еленското читалище”Напредък”. В приземния етаж има интересна изложба на много красиви картини и стари икони.

Елена е родния град на Петко Тодоров и любимата на Яворов Мина. За съжаление родната им къща която преди е била музей е продадена на чужденец и вече не може да се разгледа отвътре. Пред къщата има паметник на Яворов.

В клуба на пенсионера, в центъра на града разгледахме изключително красива изложба от  картини на местен художник – Сава Савов. Толкова свежи и искрящи цветове струяха от неговите пейзажи, които с любов рисуваха с багри родния му град. Картините се продаваха на доста ниски цени – най-голямата бе 150 лв. и аз бях ужасно изкушена да си направя подарък за спомен – пейзаж от еленски майстор…

Над площада в центъра, близо до нашия хотел се намира парк „Калето“. По стълбички се изкачихме до най-горната му част откъдето се откри панорамна гледка към целия град. Изкачването си заслужаваше. Паркът предлага прохлада и в най-голямата жега поради наличието на множество високи зелени дървета.

 

 

 

В горната част има пейки и беседка, където поседнахме да се полюбуваме на зеленината. Видяхме и катеричка, която скорострелно изчезна в клоните на едно дърво, много пеперуди и птици. Отвсякъде се чуваше песента на птичките и жуженето на разни насекоми.

Около Елена има няколко туристически маршрута. Един от тях е до Христовския водопад. Тъй като много обичам водопади решихме да отидем до там. В туристическия център ни показаха на картата туристическата пътека и предложиха да ни осигурят безплатен водач. Криси ни предупреди, че пътеката е основно сред поляни и много пече слънце. Решихме, че при над 30 градуса температура е по-добре да изберем част от пътя да изминем с кола и после в по-сенчест участък за около 20 минути да стигнем водопада. За късмет намерихме и кой да ни закара, тъй като ние бяхме без кола.

Водопада се намира между селата Руховци и Илаков рът, като има отбивка с табела за водопада. Там оставихме колата и продължихме пеша по доста изровен черен път. Минахме през кът за барбекю изграден и поддържан от местните хора. Неусетно стигнахме до водопада. Първо го чухме….После и самия той разкри красотата си пред нас. Макар и края на юни имаше доста вода.

Качихме се и в горната част на водопада. Изненадах се като видях реката-доста скромна и изглеждаща спокойна, която раждаше това водно чудо…Разбира се водопада е най-пълноводен през пролетта, когато се топят снеговете. Видяхме негова снимка в музея по палеонтология …наистина внушителна гледка. Но и сега мястото е много красиво и си струва да се посети.

Елена остави у мен прекрасен спомен- за гостоприемните и усмихнати хора, за вкусотиите, разбира се на първо място еленския бут и домашния сладолед, за красивата природа, за богатата култура, която ме изпълни с гордост, че съм българка.

Не исках да се разделям с града, но нямаше как…Обещах си пак да дойда тук…

Дайте оценка на пътеписа:

(56 гласа, средно: 4,36 от 5)

 Loading ...