Най-известните манастири в страната са:

Рилски манастир „Св. Иван Рилски”
Бачковски манастир „Св. Богородица”
Троянски манастир „Успение Богородично”
Аладжа манастир „Св. Троица”
Бесарбовски манастира „Св. Димитър Бесарбовски”
Гложенски манастир „Св. Георги Победоносец”
Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка”
Дряновски манастир „Св. Архангел Михаил”
Етрополски манастир „Св. Троица”
Ивановски манастир „Св. Архангел Михаил”
Клисурски манастир „Св. Св. Кирил и Методий”
Кремиковски манастир „Св. Георги Победоносец”
Осеновлашки манастир „Св. Богородица” (7-те престола)
Патриаршески манастир „Св. Троица”
Плаковски манастир „Св. Пророк Илия”
Преображенски манастир „Преображение Господне”
Роженски манастир „Рождество Богородично”
Соколски манастир „Успение Богородично”
Черепишки манастир „Успение Богородично”

Три от манастирите са на пряко подчинение на Св. Синод: Рилски, Бачковски и Троянски манастир. Те са ставропигиални манастири.

Най-много манастири има в регионите: София (56), Пловдив(17), Велико Търново(16) и Ловеч(11)

Женските манастири са 44, а мъжките – 40.

Рилският манастир е най-големият и най-известният манастир в България. Основан е през 10 век от отшелник на име Иван Рилски. Разположен на около 117 км. южно от София и представлява най-голямата туристическа атракция сред манастирите в България със своята големина, архитектура, стенописи и древна история. Заобиколен е от малките планински реки Рилска р. и Друшлявица и е само на 4 часа пеш от вр. Мальовица. Най-високият връх на Балканите – Мусала (2925 м.) е малко по-далеч – на 8 часа.

Подобно на други манастири оцелели през османското владичество, така и Рилският е действал като център на духовния и културен живот на българския народ във вековете на чуждо поробителство. По това време монасите създават нови творби и правят копия на известни автори, главно от Търновската и Атонските школи.
Рилският манастир е обявен за национален исторически паметник през 1976 г., а през 1983 г. е вписан в книгата на ЮНЕСКО за световно наследство.

Бачковският манастир е вторият по големина. Основан е през 1083 година от грузинеца Григорий Бакуриани. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от град Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите, което заедно с внушителния му размер и античност го правят един от най-посещаваните в България.

Въпреки че Бачковския манастир оцелява след първоначалното нашествие на Турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през 1601г., а запазената и до днес църква Света Богородица е завършена през 1604г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богодорица, за която се смята, че е чудотворна.

Третият по големина е Троянския манастир. Основан е през 1600 година. През 1855 година е построена църквата в манастира. Тя е изографисана от Захари Зограф. Намира се на около 10 км. югоизточно от стария балкански град Троян в полите на Стара Планина.

По подобие и на други български манастири този също си има своя чудотворна икона, която пристига в светата обител по времето на нейното създаване и се нарича “Св. Богородица Троеручица”. Според преданието, иконата е дарение от монах, който се заселил за известно време при троянския отшелник по време на своя път от Атонските манастири към Влашко.

Аладжа манастир е скален манастир. Намира се на 2км от Златни пясъци. Пещерите са били обитавани още през 4-5 век. Като манастир е възникнал през 11-12 век. Името на Аладжа манастир идва от турската дума за пъстър (“аладжа”), вероятно заради ярките цветове на стенните рисунки, датиращи още от ранното Средновековие.

Монашеските килии, общите помещения и параклисите, издълбани директно във варовиковите скали и разположени на две нива над земята, са свързани посредством външно стълбище. На долния етаж са били разположени стаите на монасите, общите части (кухня, дневна) и малка църква, докато горния е бил изцяло предназначен за параклиса.

Единственият действащ скален манастир в България е Бесарбовския скален манастир. Той се намира в долината на Русенски Лом, на 10 км от Русе.

Най-ранните исторически сведения за манастира датират от ХV век и са почерпени от османски данъчни регистри. В един такъв регистър е поместен опис на тимар /поземлено владение/, собственост на влашкия войвода Иванко Басараб, тъст на цар Иван Александър.

Киевският княз Георги Глож през 13 век основава Гложенския манастир. Манастирският храм е създаден с основаването на новия манастир през 14-ти век. Бил е богато украсен със стенописи, които за съжаление просъществуват до 1913 г. когато земетресение срива до основи църквата. Днешната черква е построена през 1951 г. върху основите на старата и представлява сравнително тясна, но висока постройка.

Информацията за Драгалевския манастир датира от 1371 година. В контраст с повечето български манастири, “Света Богородица Витошка” е бил запазен от унищожение от османските нашественици. Драгалевският манастир е известен и с килийното училище, което се е помещавало там по време на турското иго. Освен ролята му на културен и учебен център, “Света Богородица Витошка” е типичен представител на все още запазените български манастири със своята активна роля в тайната революционна дейност срещу нашествениците в средата на 19-ти век.

Дряновският манастир е разположен в долината на Дряновска река. Манастирът е основан в края на 12 век. Намира се на около 4 км. от гр. Дряново. Смята се че в първоначалния си вид манастирът се е намирал на 2 км. северно от сегашния (в местността Малкия Св. Архангел) и е построен от възстаналите търновски боляри – братята Асен и Петър. През 14 век Светата обител е била едно от главните средища на исихазма и е давала подслон на множество монаси. В началото на 15-ти век манастирът бива разрушен от османските нашественици.

Етрополският манастир е основан в средата на 12 век. Разположен в подножието на старопланинския Черни връх, на около 5 км. източно от гр. Етрополе.

Манастирският храм “Св. Троица” съществува в подобен на сегашния си вид от 1858 г. и днес той се смята за забележителен паметник на българската култова архитектура от епохата на Възраждането. Изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.

Монахът Йоаким основава през 13 век Ивановския манастир. Скалният манастир всъщност е напълно различен от другите запазени манастирски комплекси в България. За разлика от традиционния манастирски комплекс, който се състои от 1-2 църкви и монашеска част, Ивановският представлява своеобразна мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани в скалите на живописния каньон на река Русенски лом, на 32м. височина над водата. Тази обител е най-известната от групата на скалните манастири в Добружанския район заради красивите си и добре запазени стенописи.

Клисурският манастир е основан през 1240 година. Намира се на 9 км от Берковица. Клисурският манастир датира от времето на Второто българско царство – в първоначалния си вид е построен през 1240 г. Във вековете на османско иго претърпява многобройни набези и опустошения. През 1862 г. светата обител е напълно разрушена и изгорена от берковския паша Юсуф бей на празника на Св. св. Кирил и Методий, а богомолците и монасите са избити.

Кремиковският манастир е основан по времето на Иван Александър. През 1382 г., когато османските нашественици завладяват София, манастирът е напълно разрушен. 111 години по-късно е изграден отново.

Осеновлашкият манастир е свързан с въстанието на болярина Петър Делян против византийското владичество. Известен е още като манастир Седемте престола, заради своята уникална черква. Предание разказва, че седем боляри създали седем селища в близост до манастира. В черквата има седем параклиса (престола) и специалистите твърдят, че подобна не се среща никъде другаде сред българските християнски култови сгради.

В подножието на Арбанашкото плато се намира Патриаршеския манастир“Света Троица” . Разположен на около 10 км. от античната крепост Царевец и старата българска столица Велико Търново. Намира се в прекрасна местност, в подножието на непристъпни скали. Първата обител в района датира от 1070 г. През 1368 г. отшелникът Теодосий Търновски се оттегля в малка пещера в скалния масив над днешния манастир. След като други монаси започват да прииждат търсейки духевен съвет или просто разговор с Теодосий, мястото постепенно се превръща в истинска монашеска общност. Скоро след това, бъдещият Патриарх Евтимий също се присъединява към общността и бързо става известен със своите способности в първото книжовно училище, създадено от монасите там. С остаряването си Теодосий постепенно прехвърля на Евтимий дейността си по управлението на манастира.

По времето на цар Иван Асен II е основан Плаковския манастир. Издигнат е през 13 век. Манастирът “Св. Пророк Илия” се намира близо до село Плаково, на 18км. южно от Велико Търново. Заради близостта между Плаковския и Къпиновския манастир, разстоянието между които е само 2км., двете обители биват наричани манастири-близнаци.

Сегашната манастирска църква е съградена наново през 1845г. и е рядък представител на българската православна архитектура от т.нар. „атонски тип“, характерен за Втората българска държава. Църквата е еднокорабна, продълговата, с три високи апсиди /място за безкръвното приношение и за духовенството/ и с 6 масивни цилиндрични колони с капители, а западната й страна е открита нарктика. Над входната врата под откритата нарктика е нарисуван единствения стенопис с ктиторски надписи. В църквата се пази ценна икона на Христос и 12-те апостола, дело на Захари Зограф (1845г.).

Четвърти по големина в страната е Преображенският манастир. Разположен е в изключително живописна местност на около 10 км. от античната крепост Царевец. Лежи в подножието на отвесни скали от лявата страна на р. Янтра и пътя от Велико Търново за Русе. Няма запазени постройки от времето на създаване – сегашните сгради са построени през 19-ти век. Съборната църква “Свето Преображение” също датира оттогава. Впечатлява и живописната украса, създадена от видния български живописец Захари Зограф. В продължение на три години (1849 – 1851) той работи върху някои от шедьоврите на възрожденското изкуство. Най-голямо внимание заслужават труда му по олтара на храма (живопис и икони), както и красивата стенна рисунка на име “Колелото на живота” на външната стена на църквата. Интерес буди и майсторската дърворезба от 19-ти век на име “Царските двери”.

През 13 век възниква и друг манастир – Роженският. До началото на 20 век е бил преобладаващо гръцки. Роженският манастир е разположен на около 5 км. от гр. Мелник в ниските части на Пирин. Той предлага изключителна гледка до върховете на Пирин и Беласица, както и до популярните мелнишки мелове – разположени около града пирамидални хълмове, образувани от ерозия на глинена почва. Роженският манастир е най-голямата обител в пиринския край и един от няколкото средновековни български манастири, запазени сравнително непокътнати и до днес. Според летописи, пазени в Атон, Гърция, той е създаден в далечната 890 г. Църквата на манастира – Свето Рождество Богородично, впоследствие дава името си на близкото село Рожен. По време на управлението на Деспот Алекси Слав, губернатор на региона при царуването на Цар Калоян (1197-1207) и неговия племенник, манастира е обогатен с няколко нови сгради. През 17-ти век бива опожарен, но е възстановен в началото на 18-ти век с финансовата помощ на богати българи от цялата страна. Реконструкцията започва през 1715 г., а църквата е изцяло завършена през 1732 г. Манастирът достига своя апогей през 19-ти век, когато служи като регионален духовен център и притежава много земи в околната местност. Краят на разцвета е сложен от известния местен революционер Яне Сандански, който със своите приближени завладява земите му. Днес Роженският манастир е добре поддържан и е отворен за посетители през цялата година. Манастирският празник е на 8-ми Септември, когато хора от целия регион се събират да участват в празненствата.

Отново по времето на цар Иван Шишман възниква и друг манастир – Черепишкият. Разположен е на 29 км югоизточно от гр. Враца, в уникалното със своето многообразие на природни форми и забележителности Искърско дефиле на Стара планина.

В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Създадено е килийно училище, писани са и преписвани книги, жития и евангелия. Оттогава датират реликви като Черепишкото евангелие, подвързано през 1512 г. със златни корици и украсено с библейски сцени, както и евангелието на монах Данаил и създадената от Якоб книга на апостолите. През 1797 г. в „Успение Богородично“ намира убежище св. Софроний Врачански.

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.
На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии

Знаете ли какво се намира на 30-тина км. Западно от Варна ? Намира се „Вълшебния извор”. Сигурно  не бихте предположили, че в сърцето на „Долината на тежката химическа промишленост” има едно вълшебно място, което може само за няколко часа да ви зареди с много енергия и красота, идваща от бликаща студена вода, пищна растителност , история и легенди от античността на тази земя.

„Долината на химията” днес, е известна от най-дълбока древност като „Долината на изворите”. Тук са най-големите карстови извори в България с необикновени и звучни имена : Адата, Лудетината, Окото, Бездънният, Вълшебният….около 30 на брой, които дават началото на р.Девня дълга само 6 км., но целогодишно водите й са с една и съща температура и не се влияят от суши и дъждове. Всички извори са каптирани и водите им захранват девненските заводи. Единствено достъпен за любителите на природата е най-красивият – „Вълшебния”.

Който не го е видял, той не може да си представи каква пленителна картина представлява този извор.  Дъното му  е обрасло с изумрудено зелени треви и водорасли ,които с чудни багри омайват очите, а слънчевите лъчи се пречупват в кристалните води със странни отблясъци.  От дълбините му буйно извиращата вода се спуска на водопади към реката и върти колелото на каражейката. Такава феерична гледка е неописуема и трябва да се види, за да може човек да й се нарадва. А за здраве и късмет се хвърлят парички, които като сребърни сълзи потъват надолу.

Не случайно изобилието на вода и доброто стратегическо положение са привлекли римляните по тези земи. Легендата разказва как сестрата на император Траян – Марциана се навела да напълни вода от извора, но изпуснала златната амфора от ръцете си. Натъжила се Марциана, но водата била дълбока и никой не можел да помогне. Но изведнъж станало  чудо – подета от невидима сила златната амфора се издигнала и блеснала на повърхността. Смаяна девойката я поела и с разтуптяно сърце затичала към покоите на брат си. Жреците предрекли, че  това е  знамение за добро и благоволение на боговете. Тогава император Траян решил в чест на победата над даките и заради обичната си сестра на това място край бистрите извори да се построи град. И го нарекъл Улпия  Марцианополис.

Това е легендата, а историята потвърждава почти всичко чрез разкопките около изворите и находките от богат античен град, останки от който могат да се видят в единствения в  България  „Музей на мозайките” в гр.Девня.

Въпреки, че ви разказах това,  ако искате да прекарате няколко приятни часа на наслада и емоция отбийте се на път за Варна или специално елате  до това вълшебно и малко известно място за да усетите магнетизма на вечността и непреходно красивата природна чистота ! Няма да съжалявате !

Предварително искам да изкажа благодарност на гостоприемните домакини от хотел „Смолена“ – Смилян; спелеолозите от клуб „Мурсалица“ , туристическо дружество „Карлъка“ и Галина от „Агушевия конак“.

И така….. около 15.30 часа бяхме на отбивката за село Пещера-Смолянско. Решихме да съкратим малко пътя и да излезем направо на село Кошница, близо до пещерата Ухловица.

В началото всичко беше добре-имаше си приличен път, табели……, но пътят започна да става все по-лош и лош. Оказа се, че път има само до село Пещера. Оттам до село Кошница – 4-5 км път няма. Хайде обратно в Смолян. Надежда да посетим Ухловица в събота не остана никаква. Тръгнахме по „Магистралата“ на Смолян – така наричат местните оковръстното шосе; на моста на Лукоил надясно и пътя за Рудозем и Чокманово. В село Чокманово имаше събор. Продължихме за Смилян. Споменът за една отминала епоха напомняше за себе си – срещахме табели „Гранична зона“ непрекъснато.

Стигнахме до Смилян. Влизайки в селото вдясно на височинката видяхме каменна часовникова кула.

Тя е на повече от 2 века и е висока над 10 метра. Първоначално е строена за наблюдателница. Отгоре се виждат пътя и цялото поречие на река Арда и местните жители навреме са били предупреждавани ако идва враг. През 1929 година за първи път след Освобождението районът е посетен от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев. Той подарява на Смилян часовниковия механизъм, който е монтиран на върха на възстановената кула. Оттогава самоуки местни майстори са се грижили за часовника и десетките му зъбчати колелца. Движението на зъбчатите колела и на стрелките по циферблата се регулира от тежести, а звънка камбана отброява всеки кръгъл час. Часовникът не е бил точен само когато се сменя зимното с лятно часово време и майсторите на ръка местят стрелките му. Пред кулата е издигнат монумент на Висарион Смолянски, който е зверски убит по времето на второто масово помохамеданчване.

Настанихме се в хотела. Разположен е в китна градина със зарибено езеро, в което плуват водни лилии. Имаше детска площадка и чудесен ресторант. Беше късно да правим опити да стигнем до Ухловица. Решихме да остане за неделя преди конака и извора на Арда. Зара и Банко – собствениците на хотела ни предложиха да организират посещение на пещерата Голубовица. Без много да мислим се съгласихме. Банко звънна на Алекси – пещерняк и всичко беше нагласено според нашите желания. В 17.30 щяха да ни чакат. Организирахме се набързо и…… в колите на път за новото предизвикателство.

Намерихме беседката, за която ни говореше Банко. Паркирахме колите. По пътеката слизаше група туристи. Изчакахме да се разделят с водачите и тръгнахме нагоре към пещерата. Пътеката се вие по десния бряг на Гарга дере. Минахме първото препятствие – въжен мост. Стигнахме до входа на пещерата. Там нашите водачи – Чавдар и Алекси започнаха да ни обличат с гумени ботуши, които завършваха с гащеризони, спасителни жилетки и анураци. Накрая ни раздадоха и по един челник. Разказаха ни за пещерата и предстоящото ни пътешествие.

Проведоха ни инструктаж. По-скъпите апарати оставихме на входа. С нас взехме само една „сапунерка“ – както казват фотографите. Една част от групата беше готова да се откаже. Влязохме всички. Голям мяйтап падна с новите тоалети.

Алекси започна да ни разказва за пещерата. За това кога и как е открита. Ето го и нашето второ препятствие – подземно езеро.

След кратко пътуване с лодка в началото се навлиза в същинската част на пещерата. Постоянно течащият подземен поток е изваял неповторими форми, а в горните етажи, където водата не достига се виждат сталактитите и сталагмитите. Пещера Голубовица се оказва една от най-дългите пещери в България, след като през 2007 г.  водолази от Плевен успяват да преминат 30-метров подводен сифон и откриват галерия с дължина 1,7 км. Тогава за пръв път човешки крак стъпва на това място.

През миналата година специалистите се натъкват на още един подводен сифон, който е нужно да бъде преодолян, за да се намери краят на пещерата. При последната експедицията спелеолозите се натъкват и на голямо подземно срутване. Новата галерията в пещерата е с дължина повече от 1 км, широчина 1-2 метра, а височината е 50 метра. Това превръща подземната галерия една от най-високите в България, тъй като обект с такава височина не е откриван и е феномен за Родопите.

Дължината на пещерата към този момент е1 686 метра, което я прави третата по дължина в Южна България. Потенциалът на образуванието е значителен и може да достигне до 7-8 км. Очаква се краят на пещерата да бъде в местността Попрелката. Пещера „Голубовица“ е комплекс на няколко нива с три входа.

На пещерняците е позната от 1967 г., но за пръв път преди две години се доказа, че пещерата е по-дълга от проучените преди 40 години 300 м. До момента е известно, че през образуванието протичат две реки, като едната идва от района на село Кремене, а другата идва от съседната махала „Попрелка“. Според преданието великият певец Орфей влязъл през пещера в подземните владения на Хадес, за да търси своята любима. Омаял лодкаря да го пренесе през река Стикс до царството на сенките. Но на излизане от тъмния свят се обърнал, за да види следва ли го възлюбената и така я загубил завинаги. След като излязохме от пещерата ни очакваше ново предизвикателство – алпийският тролей. С него ще прелетяхме по 40 метровата въжена линия между двата ската на р. Есенна, на височина 20 м над водното огледало под тролея. Беше страхотно. Всички много се забавлявахме. Надвечер се прибрахме в хотела. За вечеря хапнахме типични родопски гозби. Бях приятно изненадана, че Пареника, който си поръчах беше същият, какъвто баба ми правеше едно време. Очаквах полуфабрикат или нещо подобно, но……. беше невероятен. Цените в ресторанта бяха повече от прилични. Поръчахме си за закуска катми със сладко от горски плодове. Направихме си програмата за неделя. Стиковахме я с Банко и Зара – нашите домакини.

Станах много рано. Часовникът ме събуди от в 06.30. В 7 вече бях въоръжена с апарата и тръгнах по улиците на Смилян. Селото още спеше, обвито в мъгла. Беше доста студено. Разходих се до часовниковата кула и църквата. На моста на р. Арда видях част от римски мост. Опитах се да стигна до него, но…. неуспешно. Беше ограден с дървена ограда, а в подножието му местни хора бяха засяли боб. Върнах се в хотела. Групата започна да се събира. Закусихме по програма и тръгнахме към Ухловица. 09.30 бяхме на паркинга под Ухловица. Първото влизане в пещерата е в 10.00. Решихме, че трябва да успеем за него. Пътеката от паркинга до стълбите е с дължина 800м.

Взехме ги на един дъх-бързахме. И какво да видим – стълби, на които не им се вижда края. Броят на стъпалата е само 180. Хайде набегом и по тях. Малко след 10 бяхме на входа на пещерата. Помолихме водачът да изчака групата, за да влезем всички. Той се съгласи. Малко по малко групата се събра. Най-често по стълбите се чуваше „Ух“ – това била и една от причините пещерата да носи името Ухловица. Според други интересното име Ухловица идва от думата „улулица“, което всъщност е вид нощна граблива птица или сова. Един от подземните дворци на Родопите е пещерата “Ухловица”. Тя е една от най – старите пещери в региона, с много красиви дендритни образувания, приличащи на морски корали. Природата в продължение на векове е създала една истинска феерия от коралити и хеликтити. Пещерата завършва със 7 невероятно красиви езера, които рано на пролет се пълнят с вода. Към голямото езеро се спускат каменните струи на брилянтен летен водопад. Пещерата “Ухловица” се намира на 1040 метра над морска височина, а температурата вътре в нея през цялата година е 10 – 11 градуса. Пещерата е дълга 460 метра, но само 330 метра от тях са благоустроени. Открита е през 1967 година от Димитър и Георги Райчеви и е благоустроена. Метална стълба свързва двата й етажа. Тя е подарена от населението на Могилица. Сложихме си печат 100НТО. Якетата – на гърба. Изслушахме увлекателния разказ на водача. Едната част от пещерата разгледахме сами, а другата – по-дългата и по-трудната – с водач. Той ни показа – Пазителя на пещерата. В ръката му имаше сокол. Малко по-надолу видяхме Баба Яга, Октопод (пипалата му издаваха невероятни звуци), Влюбена двойка, Стопанката на пещерата, Крокодил и глава на динозавър. На входа на пещерата ни посрещна нова група, готова да разгледа. Обратно на колите и към Могилица.

Данните за първото човешко присъствие в района са от около 1000 години преди новата ера. През времето на Византийската империя селището било курортен център. Тук са идвали на лов и отдих представители на висшата аристокрация. Селището се е бранило от три крепости от тракийски и византийски произход /следи от тях са запазени и до днес/. Те затваряли поречието на р. Арда и Бориковската река. Тук минавал важен стратегически път от римско време, който свързвал Беломорието с Тракия.

Старото име на селото е Тозбурун, което значи “прашна могила”. Преданието говори, че името селото получило от близкия хълм/борум/ – западно от селото. Вечер, когато стадата от овце се връщали от паша и минавали покрай хълма, той преставал да се вижда от прах. Паркирахме колите на центъра на селото до дървения черпак и тръгнахме към следващата точка в нашата програма – „Агушевите конаци“ са най-известните архитектурни паметници в тази част на Родопите, най-големият феодален замък на Балканите . Резиденцията е строенена в периодите 1825-1842-1860-1872г от местният българо-мохамедански първенец Агуш Ага, за себе си и синовете си. Комплексът се състои от две сгради (конаци), всяка с отделен двор и кладенец и заемало близо 4 декара с имота.

Ансамбълът е ограден с общ зид подобно на средновековните феодални жилища, а в югоизточния ъгъл на зидовете има каменна кула, наподобаваща морски фар (по-малкият от синовете на Агуш Ага бил морски офицер). Кулата е разположена откъм р.Арда и е изрисувана, като за мотиви са използвани самите Агушеви конаци и пейзажи от Родопите. Сградата имала 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агушевите конаци са затворено място, състоящо се от три последователни двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове.

Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки. Така, всеки от трите двора представлява самостоятелна жилищна единица. В двора са включени кладенецът, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.

Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Сградата за жените е отделена с високи вътрешни зидове, в които са вградени въртящи се долапи, така че при разговор или предаване на вещи от който и да е, жената не се вижда. По този начин е спестено на жените задължението да покриват постоянно лицето си. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. Все още не е изяснено защо една от стаите е с удвоени врати и стени. В стаята има нарочно направен канал за подслушване на разговорите в горната стая. Цялата постройка може да се определи като подобие на по-ранните родови замъци – с отбранителна кула и пригоден за дълъг огнестрелен отпор, с два реда шахматно разположени бойници. Кулата е украсена със стенописи, а вътрешното архитектурно оформление е изпълнено от чам, орех и череша. Красиво са изписани вътрешните стени и стрехите на покрива. Въпреки всички укрепления, белият цвят и рисунките по кулата придават на конаците по-скоро свеж и топъл изглед на дворец. Дворовете създават уют с надвисналите широки чардаци и много прозорци. Навсякъде доминират два цвята: снежнобелият – на варосаните стени и тъмнокафявият – на старите греди и порти. От резбованите тавани, стени, шкафове и парапети в интериора струи топлота. На раздяла Лидия – нашата водачка издикламира стихотворение написано в чест на конака. Подкрепихме се с кафе, кола, сандвичи и вода и поехме към извора на р. Арда.

Според указанията, които имахме от Банко, трябваше да стигнем до заставата в Горна Арда. Оттам през барбекюто и наляво. За около 2 часа се стигало до извора. Да , но…… вместо на гледаме табели и маркировка, тръгнахме по един широк и красив път. Така и не стигнахме до въпросното барбекю. Започнахме да се съмняваме, че сме в правилната посока. Случайно на отсрещния хълм видяхме туристи с раници, които слизаха от някъде. Благодарение на фотографската техника с нас, видяхме въпросното барбекю. Но то се намираше на отсрещния хълм. За да стигнем до него трябваше или да се върнем обратно до заставата или да минем напряко през поляните, реката и да се изкачим по склона. Решихме, че втория вариант е за предпочитане. Започнахме да се спускаме по едни все още неокосени поляни. Ухаеше на мащерка. Беше страхотно. Стигнахме до въпросния хълм. Там на едно дърво имаше табела, според която трябваше на се върнем обратно на отсрещния хълм – голям майтап. В далечината видяхме друго дърво с табела. Отидохме до нея и видяхме, че това е верния път. От хълма към нас слизаше група туристи на коне. Според тях за 2 часа щяхме да сме горе. С нови сили поехме нагоре. По пътя спирахме да берем диви ягоди. За 1 час и 40 минути стигнахме до извора. Поляната беше страхотна. Имаше голяма дървена маса с пейки от двете страни, место за палене на огън и разбира се Изворът на р. Арда. Преоблякохме се. Хапнахме. На отсрещния хълм видяхме гроб. Любопитството ме накара да ида да видя кой е погребан там. На кръста пишеше „ Тук е погребано магарето на Настрадин Ходжа“. Цялата поляна беше червена от горски ягоди, които ухаеха невероятно. С децата се спуснахме да берем ягоди. Доста си хапнахме. Разбира се – почерпихме и останалите.

Времето беше напреднало доста. Решихме да тръгваме. Пред нас имаше 2 възможности:

1. по познатия вече път
2. през комплекс „Гераница“ до заставата

Решихме да поемем по вариант 2. Тръгнахме по маркирана пътека в гората. По пътя срещнахме мъже на коне. Казаха ни, че сме на прав път. Успокоихме се. Малко по-надолу срещнахме друг мъж, който ни каза, че сме объркали пътеката. По тази сме щели да излезем в Арда, а нашите коли бяха в Горна Адра. Трябвало да минем напряко през реката и сме щели д излезем на пътя. Оттам надясно и ще стигнем до Горна Арда. Решихме, че е прав и хайде надясно. Отново – грешка. Излязохме на един сипей, който всички оприличихме на Памуккале в Турция. Бяхме обградени от гъста борова гора. Едвам намерихме пролука. Дори мислихме да се връщаме. Спуснахме се в дерето. После нагоре едвам се качихме. Добре, че носихме 2 щеки. Последва ново спускане и ново изкачване. Някъде в далечината пред нас видяхме Горна Арда. Тръгнахме отновно да се спускаме. Изкачихме се по поляната и видяхме 2 жени да берат листа от цвекло. Те ни упътиха къде е заставата и как да стигнем до нея. След 10 минути бяхме по колите. А след още 3 часа в Пловдив.

Малко статистика:

Пловдив – Смолян – 100 км

Смолян – Смилян – 20 км

Смилян – Могилица – 10 км

Могилица – Горна Арда – 9 км

Горна Арда – Пловдив – 130 км

-        вход на Голубовица – 20 лв

-        вход за Ухловица – 4 лв (възрастен); 2 лв (дете)

-        вход за Агушевия конак – няма

-        нощувка в Смилян – 30 лв – 1 дв. стая

От ПСС имахме информация, че времето ще бъде променливо; ще вали и ще гърми. (Един съвет – когато тръгвате в планината, пишете в сайта на ПСС. Оттам винаги ще получите актуална метереологична информация).

Предполага се, че името Рила има тракийски произход. Най-напред планината се е наричала Донука, Дунакс, Доункас, а по-късно Роула, преименувано на Рила от славяните през V-ти век, което означава „многоводна планина“. Названието не е случайно — в Рила има над 200 езера и множество минерални извори в разломните зони.

Групата ни се състоеше от 8 възрастни и 1 детенце.10.30 паркирахме колите до учебния център (Централна Планинска Школа). От курорта тръгват множество маркирани туристически маршрути към Северозападна Рила: за хижа “Иван Вазов” (7 ч), за хижа “Рибни езера” (9-10 ч), за Рилски манастир (7 ч), за заслон “Страшно езеро” (3 ч), за хижа “Вада” (1.30 ч), за хижа “7-те Рилски езера” (8 ч по билото и 5 ч отдолу). В района има няколко писти и съоръжения за ски-спорт. Мальовица се намира съвсем близо до Самоков. Пътят от Говедарци до Учебния център не е ремонтиран от както е построен. Раниците на гърба и да ни няма. От паркинга до хижа Мальовица стигнахме за 30 минути. Пътеката се вие в прохладна иглолистна гора покрай река Мальовица. Още в началото ни посрещна предупредителна табела, на която имаше подробна информация за евентуални срещи с мечки. За 30 минути бяхме на кафе в хижа Мальовица. Там имаше много туристи. В хижата се предлага чай, кафе, супи, скара и салата. Тръгнахме към върха.

Още не изминали 100 м и семейството ( Жоро, Ели и малката Вики) се отказа. Върнаха се в хижата. Останахме 6 души. Тръгнахме нагоре по морените. Една част от групата беше добре екипирана – стабилни обувки; щеки и т.н., а другата част – с гуменки и маратонки. Всички носехме дъждобрани и дебели дрехи. Улисани в сладки приказки за Япония и за възможностите за изкачване на връх Фуджи, изгубихме маркировката. Катерихме се по огромни морени в посока Малката Мальовица. По-наблюдателните от нашата група забелязаха пътеката долу в ниското. По тяхно настояване прекосихме морените. Преборихме се с бодлите на хвойната и се озовахме на един камък, на който са прикрепени паметни плочи. Малко почивка. Смяна на тениските. Хапване и на път.

Срещнахме група деца, които вече слизаха. Опитахме се да се пошегуваме с тях като ги попитахме още колко остава до лифта. Едно от тях се обърна изключително изненадано към водачката им „Госпожо, вярно ли е, че до върха има лифт? Ние защо се катерихме толкова много, щом има лифт?!” Госпожата се усмихна и ги помоли да продължат. Малко по-нагоре от нашата група отпадна още един турист – Виктор. Кракът много го заболя и реши да ни чака на една китна полянка. Взех от раницата 2-3 енергийни блокчета и малко вода. В бързината забравих дебелите дрехи и дъждобрана – огромна грешка. Роси доста се зачуди дали и тя да не остане при Виктор, но…… желанието да покори 2729 м беше по-силно. Останахме Роси, аз и трима Ивановци.

След около 20 минути пред нас се разкри прекрасна гледка – Елениното езеро. Езерото Елена носи името си от една пленителна Легенда за девойка със същото име.

Езерото Елена е част от Северозападна Рила, като се е образувало непосредствено под връх Охловец. Панорамата наоколо е изпълнена от по-високите върхове Голям Купен, Мальовица и Попова капа. Водите на Елениното езеро са кристално бистри и толкова спокойни, че в тях като в огледало се оглежда самият връх Охловец.

Легендата за Елена разказва за младата и хубава девойка, която щом навършила 17 години била застигната от нерадостна съдба. В родния й Самоков дошъл Селим паша, а чорбаджиите в града, за да спасят богатствата си, я продали на пашата. Той я взел в шатрата си и се възползвал от невинността и красотата на Елена. На следващия ден момата успяла да избяга, но не се върнала вкъщи, за да не я заловят. Вместо това поела нагоре към планината и се срещнатала с четата на Мальо. Заживяла Елена с четниците, но се вклюбила до полуда в байрактаря. Виждало се, че и той я обиква все повече с времето. Никой от тях обаче не смеел да признае чувствата си. Елена се страхувала, че ако го направи, няма да събере сили да отмъсти на Селим паша за стореното й. Така минавал ден подир ден, Елена решила да зарови дълбоко любовта си към байрактара и заменила цветята, които късала от поляните и кичела в косите си с пушка в ръце. Един ден умрял водачът на четата и станало така, че точният мерник на Елена й помогнал тя да поведе групата борци за родна свобода.

Минавали години, девойката се залъгвала, че вече не обича байрактаря, а той все повече откривал плахо любовта си към нея. Най – сетне и на Елена се отдала възможност да отмъсти на Селим паша, като го прониже с куршум. Не след сълго обаче друг куршум пронизал нейните гърди. Четата не оставила тялото на Елена да бъде поругано от поробителя и го отвели високо на брега на Елениното езеро.

На предсмъртния си одър Елена поискала да говори с байрактаря. Разказала му за мъстта си към пашата и за това, което й е причинил. Благодарила му, за вярната любов през годините и едва изрекал най-накрая „Обичам те”, Елена затворила очите си завинаги. Любимият й я заровил край бреговете на езерото и оттогава то се нарича Еленино езеро.  Това беше малка приказка.

Около езерото имаше доста туристи – българи, испанци и гърци. Починахме и решихме да хапнем малко по-сериозно, а и…. според нас му се виждаше краят на драматичното катерене. Малкият Иван подреди една пищна софра – кебапчета, кюфтета, домати, краставици, черен хляб……. липсваше само масата, бялата покривка и порцелановите чинии. Хапнахме набързо. Много се чудехме какво да правим – дали да продължим или да се връщаме. Сивите облаци над главите ни не вещаеха нищо хубаво. Инатът ни беше в повече. Решихме, че продължаваме. Вече не изпускахме от очи маркировката. Срещнахме трима души, които слизаха от върха. Посъветваха ни да се откажем – имало гъста мъгла; духал силен вятър. Малко след тях видяхме две германки, които слизаха много добре екипирани. С Роси дръпнахме нагоре. Тримата Ивановци изостанаха. Ако бяхме срещнали още 1-2-ма, 100% щяха да ни откажат. Започна да прикапва. Наложи се да изчакаме мъжката част от групата, за да се примоля за един дъждобран. Облякох се. Помогнаха ми да си скрия раницата и….. с Роси отново нагоре. Един любезен младеж ни каза, че като се изкачим на билото до върха остават 15-тина минути. Това ни вдъхна нови сили. Дъждът премина в градушка. Улисана в идеята, че остава още много малко, неусетно се откъснах от групата. Като се изкачих на билото, дъхът ми спря. Долу в ниското пред мене се откри Рилския манастир. Виктор се обади, че слиза към хижата. Изчаках останалите. Отляво и отдясно бързо започна да ни обгражда гъста мъгла. Но….. нали знаехме, че остава малко – продължихме. Бях първа на върха. Там имаше един младеж, който се наслаждаваше на „гледката”. Каква гледка само?! Мъгла и нищо друго. Духаше много силен и леден вятър. Аз бях само по една тениска и дъждобран. След мене дойдоха Иван и Роси. Дадоха ми един анцунг да се облека. Малко след тях другите двама Ивановци. За снимки не питайте – от мъглата нищо не се виждаше. Догоре стигнахме за 3 часа.

Тръгнахме обратно към хижата. На връщане камъните бяха изключително хлъзгави от дъжда. Направихме кратка почивка на езерото, махнахме дъждобраните и продължихме надолу. Улисани в приказки, изпуснахме от очи двама от Ивановците. А те …… пак хапнали – гладни били. За около 2 часа стигнахме до хижата. Времето долу беше фантастично – топло, слънчево, не духаше, не валеше. Жоро, Ели, Вики и Виктор си бяха починали чудесно. Бяха си спретнали барбекю и разходка около хижата. Разтоварихме раниците. Преоблякохме се. Седнахме да хапнем.

В 17.30 тръгнахме от хижата към ЦПШ-то. След около 100-тина метра заваля проливен дъжд, примесен с едра градушка. Дъждобраните отново на гърбовете и…. да ни няма. Жоро, Ели и малката Вики взеха на спринт разстоянието от хижата до кафето на паркинга. Уморени, мокри, с много снимки в апаратите и приятни спомени стигнахме до кафенето. Пийнахме по едно кафе. Поговорихме си. Всички бяха доволни от излета. Решихме, че когато сме свободни и  8-ната, ще си организираме и други преходи. Късно вечерта се прибрахме в родния Пловдив.

И на края искам да изкажа специални благодарности на Виктор и Иван Кюркчийски за предоставените снимки.