Най-известните манастири в страната са:

Рилски манастир „Св. Иван Рилски”
Бачковски манастир „Св. Богородица”
Троянски манастир „Успение Богородично”
Аладжа манастир „Св. Троица”
Бесарбовски манастира „Св. Димитър Бесарбовски”
Гложенски манастир „Св. Георги Победоносец”
Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка”
Дряновски манастир „Св. Архангел Михаил”
Етрополски манастир „Св. Троица”
Ивановски манастир „Св. Архангел Михаил”
Клисурски манастир „Св. Св. Кирил и Методий”
Кремиковски манастир „Св. Георги Победоносец”
Осеновлашки манастир „Св. Богородица” (7-те престола)
Патриаршески манастир „Св. Троица”
Плаковски манастир „Св. Пророк Илия”
Преображенски манастир „Преображение Господне”
Роженски манастир „Рождество Богородично”
Соколски манастир „Успение Богородично”
Черепишки манастир „Успение Богородично”

Три от манастирите са на пряко подчинение на Св. Синод: Рилски, Бачковски и Троянски манастир. Те са ставропигиални манастири.

Най-много манастири има в регионите: София (56), Пловдив(17), Велико Търново(16) и Ловеч(11)

Женските манастири са 44, а мъжките – 40.

Рилският манастир е най-големият и най-известният манастир в България. Основан е през 10 век от отшелник на име Иван Рилски. Разположен на около 117 км. южно от София и представлява най-голямата туристическа атракция сред манастирите в България със своята големина, архитектура, стенописи и древна история. Заобиколен е от малките планински реки Рилска р. и Друшлявица и е само на 4 часа пеш от вр. Мальовица. Най-високият връх на Балканите – Мусала (2925 м.) е малко по-далеч – на 8 часа.

Подобно на други манастири оцелели през османското владичество, така и Рилският е действал като център на духовния и културен живот на българския народ във вековете на чуждо поробителство. По това време монасите създават нови творби и правят копия на известни автори, главно от Търновската и Атонските школи.
Рилският манастир е обявен за национален исторически паметник през 1976 г., а през 1983 г. е вписан в книгата на ЮНЕСКО за световно наследство.

Бачковският манастир е вторият по големина. Основан е през 1083 година от грузинеца Григорий Бакуриани. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от град Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите, което заедно с внушителния му размер и античност го правят един от най-посещаваните в България.

Въпреки че Бачковския манастир оцелява след първоначалното нашествие на Турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през 1601г., а запазената и до днес църква Света Богородица е завършена през 1604г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богодорица, за която се смята, че е чудотворна.

Третият по големина е Троянския манастир. Основан е през 1600 година. През 1855 година е построена църквата в манастира. Тя е изографисана от Захари Зограф. Намира се на около 10 км. югоизточно от стария балкански град Троян в полите на Стара Планина.

По подобие и на други български манастири този също си има своя чудотворна икона, която пристига в светата обител по времето на нейното създаване и се нарича “Св. Богородица Троеручица”. Според преданието, иконата е дарение от монах, който се заселил за известно време при троянския отшелник по време на своя път от Атонските манастири към Влашко.

Аладжа манастир е скален манастир. Намира се на 2км от Златни пясъци. Пещерите са били обитавани още през 4-5 век. Като манастир е възникнал през 11-12 век. Името на Аладжа манастир идва от турската дума за пъстър (“аладжа”), вероятно заради ярките цветове на стенните рисунки, датиращи още от ранното Средновековие.

Монашеските килии, общите помещения и параклисите, издълбани директно във варовиковите скали и разположени на две нива над земята, са свързани посредством външно стълбище. На долния етаж са били разположени стаите на монасите, общите части (кухня, дневна) и малка църква, докато горния е бил изцяло предназначен за параклиса.

Единственият действащ скален манастир в България е Бесарбовския скален манастир. Той се намира в долината на Русенски Лом, на 10 км от Русе.

Най-ранните исторически сведения за манастира датират от ХV век и са почерпени от османски данъчни регистри. В един такъв регистър е поместен опис на тимар /поземлено владение/, собственост на влашкия войвода Иванко Басараб, тъст на цар Иван Александър.

Киевският княз Георги Глож през 13 век основава Гложенския манастир. Манастирският храм е създаден с основаването на новия манастир през 14-ти век. Бил е богато украсен със стенописи, които за съжаление просъществуват до 1913 г. когато земетресение срива до основи църквата. Днешната черква е построена през 1951 г. върху основите на старата и представлява сравнително тясна, но висока постройка.

Информацията за Драгалевския манастир датира от 1371 година. В контраст с повечето български манастири, “Света Богородица Витошка” е бил запазен от унищожение от османските нашественици. Драгалевският манастир е известен и с килийното училище, което се е помещавало там по време на турското иго. Освен ролята му на културен и учебен център, “Света Богородица Витошка” е типичен представител на все още запазените български манастири със своята активна роля в тайната революционна дейност срещу нашествениците в средата на 19-ти век.

Дряновският манастир е разположен в долината на Дряновска река. Манастирът е основан в края на 12 век. Намира се на около 4 км. от гр. Дряново. Смята се че в първоначалния си вид манастирът се е намирал на 2 км. северно от сегашния (в местността Малкия Св. Архангел) и е построен от възстаналите търновски боляри – братята Асен и Петър. През 14 век Светата обител е била едно от главните средища на исихазма и е давала подслон на множество монаси. В началото на 15-ти век манастирът бива разрушен от османските нашественици.

Етрополският манастир е основан в средата на 12 век. Разположен в подножието на старопланинския Черни връх, на около 5 км. източно от гр. Етрополе.

Манастирският храм “Св. Троица” съществува в подобен на сегашния си вид от 1858 г. и днес той се смята за забележителен паметник на българската култова архитектура от епохата на Възраждането. Изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.

Монахът Йоаким основава през 13 век Ивановския манастир. Скалният манастир всъщност е напълно различен от другите запазени манастирски комплекси в България. За разлика от традиционния манастирски комплекс, който се състои от 1-2 църкви и монашеска част, Ивановският представлява своеобразна мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани в скалите на живописния каньон на река Русенски лом, на 32м. височина над водата. Тази обител е най-известната от групата на скалните манастири в Добружанския район заради красивите си и добре запазени стенописи.

Клисурският манастир е основан през 1240 година. Намира се на 9 км от Берковица. Клисурският манастир датира от времето на Второто българско царство – в първоначалния си вид е построен през 1240 г. Във вековете на османско иго претърпява многобройни набези и опустошения. През 1862 г. светата обител е напълно разрушена и изгорена от берковския паша Юсуф бей на празника на Св. св. Кирил и Методий, а богомолците и монасите са избити.

Кремиковският манастир е основан по времето на Иван Александър. През 1382 г., когато османските нашественици завладяват София, манастирът е напълно разрушен. 111 години по-късно е изграден отново.

Осеновлашкият манастир е свързан с въстанието на болярина Петър Делян против византийското владичество. Известен е още като манастир Седемте престола, заради своята уникална черква. Предание разказва, че седем боляри създали седем селища в близост до манастира. В черквата има седем параклиса (престола) и специалистите твърдят, че подобна не се среща никъде другаде сред българските християнски култови сгради.

В подножието на Арбанашкото плато се намира Патриаршеския манастир“Света Троица” . Разположен на около 10 км. от античната крепост Царевец и старата българска столица Велико Търново. Намира се в прекрасна местност, в подножието на непристъпни скали. Първата обител в района датира от 1070 г. През 1368 г. отшелникът Теодосий Търновски се оттегля в малка пещера в скалния масив над днешния манастир. След като други монаси започват да прииждат търсейки духевен съвет или просто разговор с Теодосий, мястото постепенно се превръща в истинска монашеска общност. Скоро след това, бъдещият Патриарх Евтимий също се присъединява към общността и бързо става известен със своите способности в първото книжовно училище, създадено от монасите там. С остаряването си Теодосий постепенно прехвърля на Евтимий дейността си по управлението на манастира.

По времето на цар Иван Асен II е основан Плаковския манастир. Издигнат е през 13 век. Манастирът “Св. Пророк Илия” се намира близо до село Плаково, на 18км. южно от Велико Търново. Заради близостта между Плаковския и Къпиновския манастир, разстоянието между които е само 2км., двете обители биват наричани манастири-близнаци.

Сегашната манастирска църква е съградена наново през 1845г. и е рядък представител на българската православна архитектура от т.нар. „атонски тип“, характерен за Втората българска държава. Църквата е еднокорабна, продълговата, с три високи апсиди /място за безкръвното приношение и за духовенството/ и с 6 масивни цилиндрични колони с капители, а западната й страна е открита нарктика. Над входната врата под откритата нарктика е нарисуван единствения стенопис с ктиторски надписи. В църквата се пази ценна икона на Христос и 12-те апостола, дело на Захари Зограф (1845г.).

Четвърти по големина в страната е Преображенският манастир. Разположен е в изключително живописна местност на около 10 км. от античната крепост Царевец. Лежи в подножието на отвесни скали от лявата страна на р. Янтра и пътя от Велико Търново за Русе. Няма запазени постройки от времето на създаване – сегашните сгради са построени през 19-ти век. Съборната църква “Свето Преображение” също датира оттогава. Впечатлява и живописната украса, създадена от видния български живописец Захари Зограф. В продължение на три години (1849 – 1851) той работи върху някои от шедьоврите на възрожденското изкуство. Най-голямо внимание заслужават труда му по олтара на храма (живопис и икони), както и красивата стенна рисунка на име “Колелото на живота” на външната стена на църквата. Интерес буди и майсторската дърворезба от 19-ти век на име “Царските двери”.

През 13 век възниква и друг манастир – Роженският. До началото на 20 век е бил преобладаващо гръцки. Роженският манастир е разположен на около 5 км. от гр. Мелник в ниските части на Пирин. Той предлага изключителна гледка до върховете на Пирин и Беласица, както и до популярните мелнишки мелове – разположени около града пирамидални хълмове, образувани от ерозия на глинена почва. Роженският манастир е най-голямата обител в пиринския край и един от няколкото средновековни български манастири, запазени сравнително непокътнати и до днес. Според летописи, пазени в Атон, Гърция, той е създаден в далечната 890 г. Църквата на манастира – Свето Рождество Богородично, впоследствие дава името си на близкото село Рожен. По време на управлението на Деспот Алекси Слав, губернатор на региона при царуването на Цар Калоян (1197-1207) и неговия племенник, манастира е обогатен с няколко нови сгради. През 17-ти век бива опожарен, но е възстановен в началото на 18-ти век с финансовата помощ на богати българи от цялата страна. Реконструкцията започва през 1715 г., а църквата е изцяло завършена през 1732 г. Манастирът достига своя апогей през 19-ти век, когато служи като регионален духовен център и притежава много земи в околната местност. Краят на разцвета е сложен от известния местен революционер Яне Сандански, който със своите приближени завладява земите му. Днес Роженският манастир е добре поддържан и е отворен за посетители през цялата година. Манастирският празник е на 8-ми Септември, когато хора от целия регион се събират да участват в празненствата.

Отново по времето на цар Иван Шишман възниква и друг манастир – Черепишкият. Разположен е на 29 км югоизточно от гр. Враца, в уникалното със своето многообразие на природни форми и забележителности Искърско дефиле на Стара планина.

В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Създадено е килийно училище, писани са и преписвани книги, жития и евангелия. Оттогава датират реликви като Черепишкото евангелие, подвързано през 1512 г. със златни корици и украсено с библейски сцени, както и евангелието на монах Данаил и създадената от Якоб книга на апостолите. През 1797 г. в „Успение Богородично“ намира убежище св. Софроний Врачански.

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.
На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии

ИЗКАЧВАНЕ НА ВРЪХ МУСАЛА
13 – 14.Август.2011

Седмица преди това ни дойде идеята да покорим най-високия. Свързахме се с хижа Мусала и за наш късмет имаше места за една нощувка. Хижата има всичко. Има храна, питиета и е удобна. В съботната сутрин запалих колата и потеглихме. Живеем в средно-голям град в Горно-Тракийската низина и пътят до Боровец не беше дълъг. Там имам познат, който уреди паркинг в курорта. Взехме кабинковия лифт и тръгнахме нагоре.

Върхът се виждаше още от въжената линия.

Качихме се до Ястребец, което се намира на 2369 метра надморска височина. Ястребец е мястото на което са ски пистите на Боровец – най-образно казано. От там поехме по пътечка която пресича пистите „Маркуджик“, а малко след това влязохме в Национален Парк „Рила“

Още няколко минути ходене и стигнахме хижата. Настанихме се хапнахме по една топла супичка, стоварихме раниците и се отпуснахме за почивка. До нас беше едно от рилските езера. Гледката през нощта бе прекрасна. Сякаш луната беше по-близо а привечер излитащите и кацащи самолети от Летище София се виждаха чудесно.

На сутринта станахме около 9 часа. Денят беше ясен и слънчев – едно чудесно време за катерене. След няколко часа щяхме да сме с 600 метра по-високо и времето беше ценно. Потеглихме от хижата като в началото имаше само един диг, а след това пътя беше сравнително равен. Започнахме да минаваме покрай доста езера. Интересна разходка…

Ето че след двучасово ходене стигнахме но хижа „Леденото езеро“ или по-известна като заслона преди Мусала, която се намираше непосредствено до самото Ледено езеро, наречено така, тъй като почти през цялата година може да се види лед на повърхността му.

От заслона на горе вече трасето става по-сложно. Пътеката е тясна и остри завои и големи наклони. Престрашихме се и тръгнахме. Отгоре се разкриваха най-различни гледки, като най-впечатляваща за мен беше гледката към две от рилските езера, които бяхме минали по-рано.

Не си спомням точно времето от хижа „Мусала“ до върха, но ми се върти една цифра в главата: 3 часа и 15 минути. Почивахме доста. Имаше и още членова към нашата група и те бяха малко рехави. И така достигнахме заветните 2925 метра. Времето беше слънчево и се виждаха доста неща от България.

После потеглихме надолу. След по-малко от три часа бяхме в хижа „Мусала“, а след още час на въжената линия Ястребец – Боровец, след това – колата и вкъщи.

РАЗХОДКА ИЗ СОФИЯ И ВРЪЩАНЕ ПО ПОДБАЛКАНСКАТА ЛИНИЯ
21.Август.2011

Седмица след покоряването на Мусала, решихме от най-високия връх да отидем в най-големия град. Столицата ни е едно чудесно място, където всеки характер и всяко хоби може да бъде задоволено.
Пътуването беше изцяло свързано с БДЖ. Сутринта хванахме експрес „Диана“ (8640), като имахме големия късмет да пътуваме в най-новите вагони. Те са рециклирани в България само преди година-две.

Около 10:30 часа пристигнахме в столицата. поехме пеша по бул.Мария Луиза. Първа спирка беше Етнографският музей. Няма да крия, че идеята беше да налепим печати в книжката „100-те Национални Обекта“, но това не беше просто заради печатите, а наистина се вълнувахме от това, което предстоеше да видим и най-вече от пътят към вкъщи, който беше доста нестандартен, и за който ще разберете по-късно.

Далеч по-интересен обаче се оказа Природонаучният музей. В него имаше невероятни препарирани животни. Видове, за които дори не бях чувал преди.

Разходката ни продължа към Храм-Паметник „Александър Невски“ и Църквата „Света София“. После се разходихме до президентството и по централните улици на София.

Хапнахме на едно хубаво местенце и потеглихме на юг към Зоологическата градина, която беше последната ни спирка в София.

След като обходихме зоопарка потеглихме към Централна гара. Имахме влак директно към вкъщи (Градът ни е разположен на линията София – Пловдив), но решихме, че ще е добра идея да се качим на влак „Чайка“ от София до Карлово, после с друг влак до Пловдив и от там до вкъщи отново с влак. Идеята беше на минем по една от най-интересните ЖП линии в България.
Около 16 часа потеглихме от София. Разочаровах се от вагоните на влака, но това не е нещо невероятно за родната железница.

По време на пътуването минавахме през доста тунели, но аз търпеливо чаках гара Копривщица, непосредствено след която започва най-дългият тунел в България: Тунелът „Козница“ с дължина 5800 метра, който свързва гара Копривщица (намираща се на десетина километра от едноименния град) с град Клисура. Тези почти 6 км ги изминахме за десет минути. На снимките се виждат входа и изхода на тунела.

В късния следобед слязохме в Карлово, където имахме повече от час до връзката с влака за Пловдив. Градът на Левски е доста познат за мен, но не пропуснах да разгледам центъра за пореден път.

Върнахме се на гарата, хапнахме и потеглихме за Пловдив, а от там за вкъщи. Беше едно невероятно приключение. И да си призная маршрута София – Карлово – Пловдив го бях правил и преди.

РАЗХОДКА ДО СТАРА ЗАГОРА
28.Август.2011

Събудихме се по обяд. Не знаехме какво да правим през свободния ден и се сетих, че Стара Загора е град, който трябва да видя. Не се поколебах. След час беше влака и аз се качих на него.

Пристигнахме и като по традиция потеглихме първо към центъра на града.

После започнахме търсене на паметника „Бранителите на Стара Загора“. Никой не беше чувал за него. По-късно от 20-тия човек който бях питал разбрах, че е известен като „Самарското знаме“. Не толкова за паметника, а заради печата в „100-те Национални Обекта“ отидох. Просто бях там и едва ли щях да отида пак.

Не съжалявам, че се качих до там обаче. Гледката към Стара Загора беше неповторима.

Разходката не беше особено детайлна. Обход на централните части и тъй като времето ни притискаше директно към гарата.

И така поредната августовска екскурзия приключи.

ПЕЩЕРА СНЕЖАНКА
31.Август.2011

Отново скучен ден, в който нямаше какво да се прави. Погледнах към ключовете за колата, после към книжката с туристическите обекти и бързо се ориентирах. Събрах групата и потеглихме към пещера „Снежанка“. Имаше път който стигаше до паркинга, а после 10-20 минути ходене по горска пътечка. За съжаление не успях да направя снимки, но пещерата е известна и мисля, че доста хора са я посещавали.

Така протече този невероятен Август. Надявам се разказите ми са ви харесали.

Пътят от Пловдив до Свиленград мина неусетно. След това покрай Мезек и стигнахме до Глухите камъни. Това е тракийски култов комплекс. Според д-р Нехризов местните жители разказват легенди за тракийското селище тук, а изровеният скелет доказва, че светилището е използвано и от ранните последователи на Христос в Източните Родопи. Жената е погребана по типично християнски обред – със скръстени на гърдите ръце, а лицето й е обърнато на изток. Ако мислите, че ще намерите табела на пътя-забравете. Случайно попаднах на група дървосекачи. Те обясниха как се стига до светилището, но……. По техните думи разстоянието е около 1 км. В началото пътя беше кален, но достъпен. От двете страни беше осеян от лилави килими от минзухари. Постепенно започна да става все по-трудно. Явно скоро е има буря, защото имаше бутнати дървета. Някои можеха да бъдат прескочени, но други-не. След повече от 1 час катерене, се отказах. В далечината видях въпросното светилище. Направих 2-3 снимки и обратно за Ивайловград.

Пътят от Вълче поле до Хухла вие снага покрай язовир Ивайловград. Малко след Камилски дол не издържах и завих към язовира. Гледката беше вълшебна. Поснинах малко. От някъде се появи едно гладно коте. Беше ми жал за него и го нахраних със сандвич. Ранният след обяд бях в Ивайловград. Реших първо да посетя античната вила Армира. В началото на градчето пред параклиса седяха 3 жени. Бяха изключително любезни. Обясниха ми подробно как да стигна до вилата. Бях приятно изненадана. Местната власт е спечелила средства по европейски проект. Вилата е много добре запазена. Петя – екскурзоводката разказваше на двама мъже историята на вилата. Запознахме се. Много приятен човек. Оказа се, че е завършила езиковата гимназия в града. Започна да разказва за вилата; за нейното откриване; за това как голяма част от намерените мозайки дълго време са стояли във воени поделения и фургони; как една част от тях са били откраднати; други са в НИМ в София. Вила Армира е най-богатия частен дворец от Римско време.

Уникалната римска вила е открита случайно през 1964 г. при строителството на язовир край Ивайловград. Откритието става популярно като вила „Армира“ – на името на малката рекичка, на чийто бряг е построена преди много столетия. Забележителната планова схема, мраморната украса и подовите мозайки я правят образец на римската провинциална архитектура на Балканите.

Това е най-богатият частен дворец от римско време, разкрит в днешните български земи. Построен е през втората половина на I век сл.Хр. от виден тракийски аристократ като център на голямо поземлено владение. В началото на III в. тя е била разширена на изток с просторна зала за гости (триклиниум) и сервизни помещения към нея. В част от сградата е имало римски тип отоплителна система (хипокауст), следи от която се виждат и днес. Още през първата половина на II в. към вила „Армира“ се създава ателие за художествена обработка на добивания в околностите й искрящ бял мрамор, като тук са поканени да работят майстори от град Афродизия в Мала Азия, известен с най-голямата през римската епоха скулптурна школа в света. Така вилата се превръща в истински дворец от Римската империя – целият първи етаж е бил облицован със съвършено изработени мраморни плочи и пана, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения от пода до тавана, както и самия басейн. Сложната схема на облицовките около басейна повтаря колонадите от древните богати градежи и стенописите от ранноримската епоха. Петя ми даде брошури и от друга гробница, която се намира на 10 км след границата със село Славеево. Мислих на другия ден да ида до там. Бях запазила стая в хотел „Армира“-прекрасен избор; любезен персонал; чудесни, просторни и топли стаи. От терасата на стаята се окриваше чудна гледка към града. Видях на билото една църква и реших да я посетя. За мое огромно съжаление беше изоставена. Върнах се в хотела.

В неделя рано сутринта закусих. Поговорихме с управителя на хотела за възможностите за туризъм в района. Разменихме координати и поех по програмата. Бях чела за тракийско светилище близо до село Плевун. Реших, че трябва да бъде посетено. Пристигнах в селото. На центъра ме посрещна паметника на Капитан Петко Войвода. Беше рано сутринта в неделя. В центъра на селото имаше доста хора, защото беше денят на балотажа.

Един от застъпниците ми разказа подробно за крепостта Лютица, за светилището, за църквата в селото и за музея на Капитан Петко Войвода. Реших, че ще посетя крепостта. Намерих отбивката – имаше чудна табела, на която пишеше, че до Лютица са някакви си 9 км. В началото пътят беше доста приличен. Карах близо 9 км. Пред мене се изпречи нова преграда – паднали дървета. Беше абсурдно да се продължи. Оставих колата и реших да продължа пешком – крепостта трябваше да е близо. Нищо подобно. След около 30 минути ходене пред мене в далечината се показа крепостта. Отказах се. Обратно и в колата. По пътя минах през местността Илиева нива. Продължих към Долно Черковище.

Беше рядкост по пътя да срещна друго превозно средство. След Белополци отбих надясно. Пътят върви успоредно на Дюшундере почти до моста на река Арда. Долината е продълговата и тясна с дължина 8-10 км. и ширина 800-1000 м. Почти по средата и, от север се е врязала не много високата варовита скала “Кован-кая”, чиято челна част достига срещу железния мост над Арда, по който минава шосето от Хасково за Крумовград.

Южните склонове на долината са по-стръмни и скалисти. Срещу „Кован-кая“ се издигат големи скални откоси, които като венец опасват плато-видната височина „Кара-куз“. Първите впечатления които завладяват човек посетил това място, се добиват от величествено издигащите се скали по южните склонове и зеещите отвори на няколко ерозионни пещери, чиято ширина достига до 30-40 м в диаметър. Високо в скалата се чернее отвора на т.нар. „Поп Мартиновата дупка“. До северния бряг пък, скалата „Кован-кая“ е изпъстрена с десетки изкуствено дълбани трапецовидни дупки, известни в археологическата литература с названието крушовидни или култови ниши. Над нея е малкият отвор на пещерата “Зандана”, а на северозапад от нея – скалата “Хамбар-кая”. Продължих към Пчелари и Рабово. Бях чела статия за производител на хляб от лимец в Рабово. Запознах се със собственика на фурната. За мое съжаление нямаше готов хляб. Домакинът ми разказа, че ежегодно последния уикенд на месец Юли се провежда празник на хляба. На него идвали туристи от Холандия, Италия и др. Било изключително интересно. Продължих през стената на язовир Студен кладенец към село Поточница. Следващата ми спирка беше Татул.

Комплексът се състой от древно езиково светилище и средновековна крепост. За неговата точна датировка още се спори, тъй като се откриват материали от различни епохи. Подобно на Перперикон, в Татул се наблюдава приемственост между езическите култове и християнството. На скалния връх са издълбани два гроба, към който водят изсечени в скалите осем стъпала. По съседните канари са оформени култови площадки, ниши, системи от улеи и басейни. Смята се, че освен светилище за жертвоприношения, Татул вероятно е бил и място за наблюдение на Слънцето. Мегалитът е с ориентация изток-запад и издяланите процепи в скалите „улавят” лъчите в точно определени дни от годината-четирите равноденствия. Известни са невероятните астрономически познания на траките. Според елинските хронисти тракийските жреци са познавали поименно 500 звезди и са синхронизирали календара си по движението на небесните тела. Тракийската обредност е свързана най-вече с култа към Слънцето. По всяка вероятност жертвоприношенията са се извършвали при изгрев или залез.

Така моята разходка през уикенда приключи.

Малко равносметка:

-        Пловдив – Ивайловград – Пловдив – 500 км

-        вход за вила Армира – 3лв; беседа – 5 лв; снимане с фотоапарат – 5 лв;

-        нощувка в хотел Армира – 30 лв; закуска – компле – 3лв;

-        вход за Татул – 3 лв

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.
На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии

На разходка до Рилските езера ни кани Александра Димитрова. Много и благодарим за реалистичното пресъздаване на цялата им ексурзия до Рила Страхотни снимки, страхотни преживявания…

Бях проучила въпроса с нощуването в района. Най-близо и най-удачно се оказа Паничище. Изказвам благодарност на персонала и собственика на хотел „Паморама“ Паничище за гостоприемството, търпението, любезността и професионализма.

Дойде събота – 27.08.2011. Още от петък бяхме приготвили неща за барбекю. Потеглихме за Рила. В Самоков решихме да вземем още продукти за барбекюто. Потеглихме след дълго лутане по магазините. Около обяд бяхме в Паничище.

Без никакъв проблем стигнахме до хотела. Настанихме се. Стаите бяха просторни, удобни и много чисти. Хапнахме в ресторанта. Починахме и решихме да тръгваме за пикника. Собственикът на хотела ни предложи да ни покаже место подходящо за пикник-в гората, близо до река и с огнище. Тук е мястото да спомена, че Рила е Национален парк и там е трудно да се намери подходящо место за пикник. Паленето на огьове е забранено почти в целия парк. Качихме се на колите.

Утро в Рила

Полянката беше невероятна. Имаше обособено место за скара; много добре направен навес с пейки и маса; съвсем близо ромолеше едно поточе. Паркирахме колите. Вальо, собственикът на хотел „Панорама“ ми предложи разходка с АТВ до Обесения камък и околностите. Без да му мисля много-много се метнах зад него. Пътят е черен на места доста неравен, с дупки и огромни локви, но това за Вальо не беше проблем. От двете му страни /на пътя/ имаше много малини и капини. Сле 15-тина минути каране стигнахме до скалния феномен Обесен камък. Камъкът прилича на пирамида, обърната с върха надолу. В основата му се образува триъгълник. Поверието гласи, че хората с грехове, ако успеят да се проврат през този триъгълник, всички грехове ще им бъдат опростени. Разгледах феномена и обратно на АТВ-то.

Домакините предложиха да ми покажат още красоти от района. Започнахме да се изкачваме по билото. Пред нас се разкри невероятна гледка: долу в ниското беше Сапарева баня;в далечината се виждаха Самоков и язовир Искър; вдясно – Паничище, а зад нас извиваше горда снага Мальовишкия дял на Рила. С малко повече въображение видях един полегнал пеликан. Беше невероятно. Времето летеше. Летяхме и ние по прашния път към полянката.

Отдалече видяхме пушекът от барбекюто. Всички ни наобиколиха. Разходката, която си мислех, че е продължила 30 минути се оказа,че е била цели 2 часа. Полянката ухаеше на ребърца; наденички; шишчета; препечен хляб лук и……. В поточето се охлаждаха – ягодовата ракийка на Ванката  и безалкохолни напитки. Валентин предложи да ни купи билети за лифта до езерата за неделя. В началото се зачудихме, но доводите на Валентин бяха железни-утре ще има много хора и страшна опашка. Разбрахме се да платим билетите като се върнем вечерта в хотела.

Пикникът беше страхотен-мръвчици; ракийка; салата и сладки приказки. Ния беше подготвила и кратко представление. Накрая овациите бяха за нея и за мен. Ния беше подготвила подарък за мен-красив камък с послание, както и уханен букет от горски цветя.

Горски красиви цветя

Ния ме покани на разходка, за да наберем малини и къпини. Взехме по една чаша и тръгнахме по поляните. Говорихме си за какво ли не – за книги; за играчки; за приятелството….. Неусетно напълнихме чашките с ароматни горски плодове. Върнахме се обратно на полянката. Събрахме багажа. Дори направихме уборка на района. Надвечер се прибрахме в хотела. Валентин беше купил билетите. Имахме 10% намаление за група. Разбрахме се сутринта след закуска да тръгнем към лифта.

Хапнахме пържени филийки със сладки. Пийнахме по един чай и потеглихме към паркинга. Валентин ни предложи да не освобождаваме стаите, а след разходката да се върнем да хапнем и да отдъхнем. Приехме с удоволствие.

И така…… тръгнахме към лифта. Опашката коли беше безкрайна. Паркирахме до хижа „Пионерска”. Тръгнахме нагоре към лифта. Какво да видим?! Две огромни опашки – едната на лифта, а другата на касата. Хе-хе ние имахме билети. Момчето от лифта викна – „Който има билети, да идва.” Ние от последни се оказахме първи. Бързо-бързо на лифта и…… към хижа „Рилски езера”.

Хижа "Рилски езера"

След 15-тина минути бяхме на хижата. Една част от групата реши да се качи на коне и така да стигне до Бъбрека. Останалите поехме пешком. За 40 минути стигнахме до Бъбрека.

То (Бъбрека) е второто по дълбочина след Окото. Намира се на 2282 м. надморска височина. Площта му е 0,54 кв.км. Площта на водната повърхност 85 декара. Водният обем е 1170 хил.м?. Максималната дълбочина в езерото е 28 метра. В близкото минало езерото е носило името Кара гьол.

Малко по-късно конната група се присъедини към нас. След кратка фото-пауза продължихме за Окото и Сълзата.

Окото е ледниково циркусно езеро, второто по големина. Езерото е с дълбочина 37,9 метра, площ от 68 декара и е разположено на 2440 метра надморска височина. Известно е още и с името Сърцето. Окото се оттича от североизточния си край към по-нискостоящото езеро Близнака. В близкото минало езерото е носило името Чанак гьол.

Сълзата е най-високо разположеното езеро. То е едно от най-плитките. Неговата надморска височина е 2 535 метра. Площта му е 0,18 кв.км. Площта на водната повърхност е 7 декара. Водният му обем е 15,0 хил.м3. Максималната дълбочина е 4,5 метра. В близкото минало езерото е носило името Баш гьол.

Навръщане минахме през Близнака, Трилистника, Рибното и Долното езеро.

Езерото Близнака е най-голямото по площ. Намира се на 2243 метра надморска височина. Площта му е 2,10 кв.км. Водният обем на езерото е 590 хил.м3, а максималната дълбочина е 27,5 метра. По дълбочина то е на трето място. В близкото минало езерото е носило името Чифте гьол.

Трилистникът е разположен на 2216 м. надморска височина. Има неправилна форма и ниски брегове. Площта му е 2,6 ха, дълбоко е 6,5 м. В близкото минало езерото е носило името Средния гьол.

Рибното езеро е разположено е на 2184 м. надморска височина и е най-плиткото езеро с дълбочина 2,5 м. и площ – 3,5 ха. Край североизточния бряг на езерото е разположена хижа „Седемте Рилски езера“.

Долното езеро е най-ниско разположено. Намира се на 2095 м.  Площта му е 5,9 ха, а дълбочината 11 м. Има стръмен праг и от север е заприщено чрез моренен вал. В него се събира водата, която изтича от останалите езера. Долното езеро дава началото на река Джерман.

Цялата обиколка продължи около 6 часа. Късно вечерта се прибрахме в Пловдив.

Малко статистика:

-        цена на билета – хижа Пионерска“ – хижа „Рислски езера“ – хижа „Пионерска“ – 15 лв – възрастен; 12 лв – дете

-        цена на преход с кон – хижа „Рилски езера“ – езеро Бъбрека – 20 лв

-        цена на паркинг на хижа „Пионерска“ – 5 лв

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.
На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии

Предварително искам да изкажа благодарност на гостоприемните домакини от хотел „Смолена“ – Смилян; спелеолозите от клуб „Мурсалица“ , туристическо дружество „Карлъка“ и Галина от „Агушевия конак“.

И така….. около 15.30 часа бяхме на отбивката за село Пещера-Смолянско. Решихме да съкратим малко пътя и да излезем направо на село Кошница, близо до пещерата Ухловица.

В началото всичко беше добре-имаше си приличен път, табели……, но пътят започна да става все по-лош и лош. Оказа се, че път има само до село Пещера. Оттам до село Кошница – 4-5 км път няма. Хайде обратно в Смолян. Надежда да посетим Ухловица в събота не остана никаква. Тръгнахме по „Магистралата“ на Смолян – така наричат местните оковръстното шосе; на моста на Лукоил надясно и пътя за Рудозем и Чокманово. В село Чокманово имаше събор. Продължихме за Смилян. Споменът за една отминала епоха напомняше за себе си – срещахме табели „Гранична зона“ непрекъснато.

Стигнахме до Смилян. Влизайки в селото вдясно на височинката видяхме каменна часовникова кула.

Тя е на повече от 2 века и е висока над 10 метра. Първоначално е строена за наблюдателница. Отгоре се виждат пътя и цялото поречие на река Арда и местните жители навреме са били предупреждавани ако идва враг. През 1929 година за първи път след Освобождението районът е посетен от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев. Той подарява на Смилян часовниковия механизъм, който е монтиран на върха на възстановената кула. Оттогава самоуки местни майстори са се грижили за часовника и десетките му зъбчати колелца. Движението на зъбчатите колела и на стрелките по циферблата се регулира от тежести, а звънка камбана отброява всеки кръгъл час. Часовникът не е бил точен само когато се сменя зимното с лятно часово време и майсторите на ръка местят стрелките му. Пред кулата е издигнат монумент на Висарион Смолянски, който е зверски убит по времето на второто масово помохамеданчване.

Настанихме се в хотела. Разположен е в китна градина със зарибено езеро, в което плуват водни лилии. Имаше детска площадка и чудесен ресторант. Беше късно да правим опити да стигнем до Ухловица. Решихме да остане за неделя преди конака и извора на Арда. Зара и Банко – собствениците на хотела ни предложиха да организират посещение на пещерата Голубовица. Без много да мислим се съгласихме. Банко звънна на Алекси – пещерняк и всичко беше нагласено според нашите желания. В 17.30 щяха да ни чакат. Организирахме се набързо и…… в колите на път за новото предизвикателство.

Намерихме беседката, за която ни говореше Банко. Паркирахме колите. По пътеката слизаше група туристи. Изчакахме да се разделят с водачите и тръгнахме нагоре към пещерата. Пътеката се вие по десния бряг на Гарга дере. Минахме първото препятствие – въжен мост. Стигнахме до входа на пещерата. Там нашите водачи – Чавдар и Алекси започнаха да ни обличат с гумени ботуши, които завършваха с гащеризони, спасителни жилетки и анураци. Накрая ни раздадоха и по един челник. Разказаха ни за пещерата и предстоящото ни пътешествие.

Проведоха ни инструктаж. По-скъпите апарати оставихме на входа. С нас взехме само една „сапунерка“ – както казват фотографите. Една част от групата беше готова да се откаже. Влязохме всички. Голям мяйтап падна с новите тоалети.

Алекси започна да ни разказва за пещерата. За това кога и как е открита. Ето го и нашето второ препятствие – подземно езеро.

След кратко пътуване с лодка в началото се навлиза в същинската част на пещерата. Постоянно течащият подземен поток е изваял неповторими форми, а в горните етажи, където водата не достига се виждат сталактитите и сталагмитите. Пещера Голубовица се оказва една от най-дългите пещери в България, след като през 2007 г.  водолази от Плевен успяват да преминат 30-метров подводен сифон и откриват галерия с дължина 1,7 км. Тогава за пръв път човешки крак стъпва на това място.

През миналата година специалистите се натъкват на още един подводен сифон, който е нужно да бъде преодолян, за да се намери краят на пещерата. При последната експедицията спелеолозите се натъкват и на голямо подземно срутване. Новата галерията в пещерата е с дължина повече от 1 км, широчина 1-2 метра, а височината е 50 метра. Това превръща подземната галерия една от най-високите в България, тъй като обект с такава височина не е откриван и е феномен за Родопите.

Дължината на пещерата към този момент е1 686 метра, което я прави третата по дължина в Южна България. Потенциалът на образуванието е значителен и може да достигне до 7-8 км. Очаква се краят на пещерата да бъде в местността Попрелката. Пещера „Голубовица“ е комплекс на няколко нива с три входа.

На пещерняците е позната от 1967 г., но за пръв път преди две години се доказа, че пещерата е по-дълга от проучените преди 40 години 300 м. До момента е известно, че през образуванието протичат две реки, като едната идва от района на село Кремене, а другата идва от съседната махала „Попрелка“. Според преданието великият певец Орфей влязъл през пещера в подземните владения на Хадес, за да търси своята любима. Омаял лодкаря да го пренесе през река Стикс до царството на сенките. Но на излизане от тъмния свят се обърнал, за да види следва ли го възлюбената и така я загубил завинаги. След като излязохме от пещерата ни очакваше ново предизвикателство – алпийският тролей. С него ще прелетяхме по 40 метровата въжена линия между двата ската на р. Есенна, на височина 20 м над водното огледало под тролея. Беше страхотно. Всички много се забавлявахме. Надвечер се прибрахме в хотела. За вечеря хапнахме типични родопски гозби. Бях приятно изненадана, че Пареника, който си поръчах беше същият, какъвто баба ми правеше едно време. Очаквах полуфабрикат или нещо подобно, но……. беше невероятен. Цените в ресторанта бяха повече от прилични. Поръчахме си за закуска катми със сладко от горски плодове. Направихме си програмата за неделя. Стиковахме я с Банко и Зара – нашите домакини.

Станах много рано. Часовникът ме събуди от в 06.30. В 7 вече бях въоръжена с апарата и тръгнах по улиците на Смилян. Селото още спеше, обвито в мъгла. Беше доста студено. Разходих се до часовниковата кула и църквата. На моста на р. Арда видях част от римски мост. Опитах се да стигна до него, но…. неуспешно. Беше ограден с дървена ограда, а в подножието му местни хора бяха засяли боб. Върнах се в хотела. Групата започна да се събира. Закусихме по програма и тръгнахме към Ухловица. 09.30 бяхме на паркинга под Ухловица. Първото влизане в пещерата е в 10.00. Решихме, че трябва да успеем за него. Пътеката от паркинга до стълбите е с дължина 800м.

Взехме ги на един дъх-бързахме. И какво да видим – стълби, на които не им се вижда края. Броят на стъпалата е само 180. Хайде набегом и по тях. Малко след 10 бяхме на входа на пещерата. Помолихме водачът да изчака групата, за да влезем всички. Той се съгласи. Малко по малко групата се събра. Най-често по стълбите се чуваше „Ух“ – това била и една от причините пещерата да носи името Ухловица. Според други интересното име Ухловица идва от думата „улулица“, което всъщност е вид нощна граблива птица или сова. Един от подземните дворци на Родопите е пещерата “Ухловица”. Тя е една от най – старите пещери в региона, с много красиви дендритни образувания, приличащи на морски корали. Природата в продължение на векове е създала една истинска феерия от коралити и хеликтити. Пещерата завършва със 7 невероятно красиви езера, които рано на пролет се пълнят с вода. Към голямото езеро се спускат каменните струи на брилянтен летен водопад. Пещерата “Ухловица” се намира на 1040 метра над морска височина, а температурата вътре в нея през цялата година е 10 – 11 градуса. Пещерата е дълга 460 метра, но само 330 метра от тях са благоустроени. Открита е през 1967 година от Димитър и Георги Райчеви и е благоустроена. Метална стълба свързва двата й етажа. Тя е подарена от населението на Могилица. Сложихме си печат 100НТО. Якетата – на гърба. Изслушахме увлекателния разказ на водача. Едната част от пещерата разгледахме сами, а другата – по-дългата и по-трудната – с водач. Той ни показа – Пазителя на пещерата. В ръката му имаше сокол. Малко по-надолу видяхме Баба Яга, Октопод (пипалата му издаваха невероятни звуци), Влюбена двойка, Стопанката на пещерата, Крокодил и глава на динозавър. На входа на пещерата ни посрещна нова група, готова да разгледа. Обратно на колите и към Могилица.

Данните за първото човешко присъствие в района са от около 1000 години преди новата ера. През времето на Византийската империя селището било курортен център. Тук са идвали на лов и отдих представители на висшата аристокрация. Селището се е бранило от три крепости от тракийски и византийски произход /следи от тях са запазени и до днес/. Те затваряли поречието на р. Арда и Бориковската река. Тук минавал важен стратегически път от римско време, който свързвал Беломорието с Тракия.

Старото име на селото е Тозбурун, което значи “прашна могила”. Преданието говори, че името селото получило от близкия хълм/борум/ – западно от селото. Вечер, когато стадата от овце се връщали от паша и минавали покрай хълма, той преставал да се вижда от прах. Паркирахме колите на центъра на селото до дървения черпак и тръгнахме към следващата точка в нашата програма – „Агушевите конаци“ са най-известните архитектурни паметници в тази част на Родопите, най-големият феодален замък на Балканите . Резиденцията е строенена в периодите 1825-1842-1860-1872г от местният българо-мохамедански първенец Агуш Ага, за себе си и синовете си. Комплексът се състои от две сгради (конаци), всяка с отделен двор и кладенец и заемало близо 4 декара с имота.

Ансамбълът е ограден с общ зид подобно на средновековните феодални жилища, а в югоизточния ъгъл на зидовете има каменна кула, наподобаваща морски фар (по-малкият от синовете на Агуш Ага бил морски офицер). Кулата е разположена откъм р.Арда и е изрисувана, като за мотиви са използвани самите Агушеви конаци и пейзажи от Родопите. Сградата имала 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агушевите конаци са затворено място, състоящо се от три последователни двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове.

Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки. Така, всеки от трите двора представлява самостоятелна жилищна единица. В двора са включени кладенецът, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.

Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Сградата за жените е отделена с високи вътрешни зидове, в които са вградени въртящи се долапи, така че при разговор или предаване на вещи от който и да е, жената не се вижда. По този начин е спестено на жените задължението да покриват постоянно лицето си. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. Все още не е изяснено защо една от стаите е с удвоени врати и стени. В стаята има нарочно направен канал за подслушване на разговорите в горната стая. Цялата постройка може да се определи като подобие на по-ранните родови замъци – с отбранителна кула и пригоден за дълъг огнестрелен отпор, с два реда шахматно разположени бойници. Кулата е украсена със стенописи, а вътрешното архитектурно оформление е изпълнено от чам, орех и череша. Красиво са изписани вътрешните стени и стрехите на покрива. Въпреки всички укрепления, белият цвят и рисунките по кулата придават на конаците по-скоро свеж и топъл изглед на дворец. Дворовете създават уют с надвисналите широки чардаци и много прозорци. Навсякъде доминират два цвята: снежнобелият – на варосаните стени и тъмнокафявият – на старите греди и порти. От резбованите тавани, стени, шкафове и парапети в интериора струи топлота. На раздяла Лидия – нашата водачка издикламира стихотворение написано в чест на конака. Подкрепихме се с кафе, кола, сандвичи и вода и поехме към извора на р. Арда.

Според указанията, които имахме от Банко, трябваше да стигнем до заставата в Горна Арда. Оттам през барбекюто и наляво. За около 2 часа се стигало до извора. Да , но…… вместо на гледаме табели и маркировка, тръгнахме по един широк и красив път. Така и не стигнахме до въпросното барбекю. Започнахме да се съмняваме, че сме в правилната посока. Случайно на отсрещния хълм видяхме туристи с раници, които слизаха от някъде. Благодарение на фотографската техника с нас, видяхме въпросното барбекю. Но то се намираше на отсрещния хълм. За да стигнем до него трябваше или да се върнем обратно до заставата или да минем напряко през поляните, реката и да се изкачим по склона. Решихме, че втория вариант е за предпочитане. Започнахме да се спускаме по едни все още неокосени поляни. Ухаеше на мащерка. Беше страхотно. Стигнахме до въпросния хълм. Там на едно дърво имаше табела, според която трябваше на се върнем обратно на отсрещния хълм – голям майтап. В далечината видяхме друго дърво с табела. Отидохме до нея и видяхме, че това е верния път. От хълма към нас слизаше група туристи на коне. Според тях за 2 часа щяхме да сме горе. С нови сили поехме нагоре. По пътя спирахме да берем диви ягоди. За 1 час и 40 минути стигнахме до извора. Поляната беше страхотна. Имаше голяма дървена маса с пейки от двете страни, место за палене на огън и разбира се Изворът на р. Арда. Преоблякохме се. Хапнахме. На отсрещния хълм видяхме гроб. Любопитството ме накара да ида да видя кой е погребан там. На кръста пишеше „ Тук е погребано магарето на Настрадин Ходжа“. Цялата поляна беше червена от горски ягоди, които ухаеха невероятно. С децата се спуснахме да берем ягоди. Доста си хапнахме. Разбира се – почерпихме и останалите.

Времето беше напреднало доста. Решихме да тръгваме. Пред нас имаше 2 възможности:

1. по познатия вече път
2. през комплекс „Гераница“ до заставата

Решихме да поемем по вариант 2. Тръгнахме по маркирана пътека в гората. По пътя срещнахме мъже на коне. Казаха ни, че сме на прав път. Успокоихме се. Малко по-надолу срещнахме друг мъж, който ни каза, че сме объркали пътеката. По тази сме щели да излезем в Арда, а нашите коли бяха в Горна Адра. Трябвало да минем напряко през реката и сме щели д излезем на пътя. Оттам надясно и ще стигнем до Горна Арда. Решихме, че е прав и хайде надясно. Отново – грешка. Излязохме на един сипей, който всички оприличихме на Памуккале в Турция. Бяхме обградени от гъста борова гора. Едвам намерихме пролука. Дори мислихме да се връщаме. Спуснахме се в дерето. После нагоре едвам се качихме. Добре, че носихме 2 щеки. Последва ново спускане и ново изкачване. Някъде в далечината пред нас видяхме Горна Арда. Тръгнахме отновно да се спускаме. Изкачихме се по поляната и видяхме 2 жени да берат листа от цвекло. Те ни упътиха къде е заставата и как да стигнем до нея. След 10 минути бяхме по колите. А след още 3 часа в Пловдив.

Малко статистика:

Пловдив – Смолян – 100 км

Смолян – Смилян – 20 км

Смилян – Могилица – 10 км

Могилица – Горна Арда – 9 км

Горна Арда – Пловдив – 130 км

-        вход на Голубовица – 20 лв

-        вход за Ухловица – 4 лв (възрастен); 2 лв (дете)

-        вход за Агушевия конак – няма

-        нощувка в Смилян – 30 лв – 1 дв. стая