Най-известните манастири в страната са:

Рилски манастир „Св. Иван Рилски”
Бачковски манастир „Св. Богородица”
Троянски манастир „Успение Богородично”
Аладжа манастир „Св. Троица”
Бесарбовски манастира „Св. Димитър Бесарбовски”
Гложенски манастир „Св. Георги Победоносец”
Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка”
Дряновски манастир „Св. Архангел Михаил”
Етрополски манастир „Св. Троица”
Ивановски манастир „Св. Архангел Михаил”
Клисурски манастир „Св. Св. Кирил и Методий”
Кремиковски манастир „Св. Георги Победоносец”
Осеновлашки манастир „Св. Богородица” (7-те престола)
Патриаршески манастир „Св. Троица”
Плаковски манастир „Св. Пророк Илия”
Преображенски манастир „Преображение Господне”
Роженски манастир „Рождество Богородично”
Соколски манастир „Успение Богородично”
Черепишки манастир „Успение Богородично”

Три от манастирите са на пряко подчинение на Св. Синод: Рилски, Бачковски и Троянски манастир. Те са ставропигиални манастири.

Най-много манастири има в регионите: София (56), Пловдив(17), Велико Търново(16) и Ловеч(11)

Женските манастири са 44, а мъжките – 40.

Рилският манастир е най-големият и най-известният манастир в България. Основан е през 10 век от отшелник на име Иван Рилски. Разположен на около 117 км. южно от София и представлява най-голямата туристическа атракция сред манастирите в България със своята големина, архитектура, стенописи и древна история. Заобиколен е от малките планински реки Рилска р. и Друшлявица и е само на 4 часа пеш от вр. Мальовица. Най-високият връх на Балканите – Мусала (2925 м.) е малко по-далеч – на 8 часа.

Подобно на други манастири оцелели през османското владичество, така и Рилският е действал като център на духовния и културен живот на българския народ във вековете на чуждо поробителство. По това време монасите създават нови творби и правят копия на известни автори, главно от Търновската и Атонските школи.
Рилският манастир е обявен за национален исторически паметник през 1976 г., а през 1983 г. е вписан в книгата на ЮНЕСКО за световно наследство.

Бачковският манастир е вторият по големина. Основан е през 1083 година от грузинеца Григорий Бакуриани. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от град Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите, което заедно с внушителния му размер и античност го правят един от най-посещаваните в България.

Въпреки че Бачковския манастир оцелява след първоначалното нашествие на Турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през 1601г., а запазената и до днес църква Света Богородица е завършена през 1604г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богодорица, за която се смята, че е чудотворна.

Третият по големина е Троянския манастир. Основан е през 1600 година. През 1855 година е построена църквата в манастира. Тя е изографисана от Захари Зограф. Намира се на около 10 км. югоизточно от стария балкански град Троян в полите на Стара Планина.

По подобие и на други български манастири този също си има своя чудотворна икона, която пристига в светата обител по времето на нейното създаване и се нарича “Св. Богородица Троеручица”. Според преданието, иконата е дарение от монах, който се заселил за известно време при троянския отшелник по време на своя път от Атонските манастири към Влашко.

Аладжа манастир е скален манастир. Намира се на 2км от Златни пясъци. Пещерите са били обитавани още през 4-5 век. Като манастир е възникнал през 11-12 век. Името на Аладжа манастир идва от турската дума за пъстър (“аладжа”), вероятно заради ярките цветове на стенните рисунки, датиращи още от ранното Средновековие.

Монашеските килии, общите помещения и параклисите, издълбани директно във варовиковите скали и разположени на две нива над земята, са свързани посредством външно стълбище. На долния етаж са били разположени стаите на монасите, общите части (кухня, дневна) и малка църква, докато горния е бил изцяло предназначен за параклиса.

Единственият действащ скален манастир в България е Бесарбовския скален манастир. Той се намира в долината на Русенски Лом, на 10 км от Русе.

Най-ранните исторически сведения за манастира датират от ХV век и са почерпени от османски данъчни регистри. В един такъв регистър е поместен опис на тимар /поземлено владение/, собственост на влашкия войвода Иванко Басараб, тъст на цар Иван Александър.

Киевският княз Георги Глож през 13 век основава Гложенския манастир. Манастирският храм е създаден с основаването на новия манастир през 14-ти век. Бил е богато украсен със стенописи, които за съжаление просъществуват до 1913 г. когато земетресение срива до основи църквата. Днешната черква е построена през 1951 г. върху основите на старата и представлява сравнително тясна, но висока постройка.

Информацията за Драгалевския манастир датира от 1371 година. В контраст с повечето български манастири, “Света Богородица Витошка” е бил запазен от унищожение от османските нашественици. Драгалевският манастир е известен и с килийното училище, което се е помещавало там по време на турското иго. Освен ролята му на културен и учебен център, “Света Богородица Витошка” е типичен представител на все още запазените български манастири със своята активна роля в тайната революционна дейност срещу нашествениците в средата на 19-ти век.

Дряновският манастир е разположен в долината на Дряновска река. Манастирът е основан в края на 12 век. Намира се на около 4 км. от гр. Дряново. Смята се че в първоначалния си вид манастирът се е намирал на 2 км. северно от сегашния (в местността Малкия Св. Архангел) и е построен от възстаналите търновски боляри – братята Асен и Петър. През 14 век Светата обител е била едно от главните средища на исихазма и е давала подслон на множество монаси. В началото на 15-ти век манастирът бива разрушен от османските нашественици.

Етрополският манастир е основан в средата на 12 век. Разположен в подножието на старопланинския Черни връх, на около 5 км. източно от гр. Етрополе.

Манастирският храм “Св. Троица” съществува в подобен на сегашния си вид от 1858 г. и днес той се смята за забележителен паметник на българската култова архитектура от епохата на Възраждането. Изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.

Монахът Йоаким основава през 13 век Ивановския манастир. Скалният манастир всъщност е напълно различен от другите запазени манастирски комплекси в България. За разлика от традиционния манастирски комплекс, който се състои от 1-2 църкви и монашеска част, Ивановският представлява своеобразна мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани в скалите на живописния каньон на река Русенски лом, на 32м. височина над водата. Тази обител е най-известната от групата на скалните манастири в Добружанския район заради красивите си и добре запазени стенописи.

Клисурският манастир е основан през 1240 година. Намира се на 9 км от Берковица. Клисурският манастир датира от времето на Второто българско царство – в първоначалния си вид е построен през 1240 г. Във вековете на османско иго претърпява многобройни набези и опустошения. През 1862 г. светата обител е напълно разрушена и изгорена от берковския паша Юсуф бей на празника на Св. св. Кирил и Методий, а богомолците и монасите са избити.

Кремиковският манастир е основан по времето на Иван Александър. През 1382 г., когато османските нашественици завладяват София, манастирът е напълно разрушен. 111 години по-късно е изграден отново.

Осеновлашкият манастир е свързан с въстанието на болярина Петър Делян против византийското владичество. Известен е още като манастир Седемте престола, заради своята уникална черква. Предание разказва, че седем боляри създали седем селища в близост до манастира. В черквата има седем параклиса (престола) и специалистите твърдят, че подобна не се среща никъде другаде сред българските християнски култови сгради.

В подножието на Арбанашкото плато се намира Патриаршеския манастир“Света Троица” . Разположен на около 10 км. от античната крепост Царевец и старата българска столица Велико Търново. Намира се в прекрасна местност, в подножието на непристъпни скали. Първата обител в района датира от 1070 г. През 1368 г. отшелникът Теодосий Търновски се оттегля в малка пещера в скалния масив над днешния манастир. След като други монаси започват да прииждат търсейки духевен съвет или просто разговор с Теодосий, мястото постепенно се превръща в истинска монашеска общност. Скоро след това, бъдещият Патриарх Евтимий също се присъединява към общността и бързо става известен със своите способности в първото книжовно училище, създадено от монасите там. С остаряването си Теодосий постепенно прехвърля на Евтимий дейността си по управлението на манастира.

По времето на цар Иван Асен II е основан Плаковския манастир. Издигнат е през 13 век. Манастирът “Св. Пророк Илия” се намира близо до село Плаково, на 18км. южно от Велико Търново. Заради близостта между Плаковския и Къпиновския манастир, разстоянието между които е само 2км., двете обители биват наричани манастири-близнаци.

Сегашната манастирска църква е съградена наново през 1845г. и е рядък представител на българската православна архитектура от т.нар. „атонски тип“, характерен за Втората българска държава. Църквата е еднокорабна, продълговата, с три високи апсиди /място за безкръвното приношение и за духовенството/ и с 6 масивни цилиндрични колони с капители, а западната й страна е открита нарктика. Над входната врата под откритата нарктика е нарисуван единствения стенопис с ктиторски надписи. В църквата се пази ценна икона на Христос и 12-те апостола, дело на Захари Зограф (1845г.).

Четвърти по големина в страната е Преображенският манастир. Разположен е в изключително живописна местност на около 10 км. от античната крепост Царевец. Лежи в подножието на отвесни скали от лявата страна на р. Янтра и пътя от Велико Търново за Русе. Няма запазени постройки от времето на създаване – сегашните сгради са построени през 19-ти век. Съборната църква “Свето Преображение” също датира оттогава. Впечатлява и живописната украса, създадена от видния български живописец Захари Зограф. В продължение на три години (1849 – 1851) той работи върху някои от шедьоврите на възрожденското изкуство. Най-голямо внимание заслужават труда му по олтара на храма (живопис и икони), както и красивата стенна рисунка на име “Колелото на живота” на външната стена на църквата. Интерес буди и майсторската дърворезба от 19-ти век на име “Царските двери”.

През 13 век възниква и друг манастир – Роженският. До началото на 20 век е бил преобладаващо гръцки. Роженският манастир е разположен на около 5 км. от гр. Мелник в ниските части на Пирин. Той предлага изключителна гледка до върховете на Пирин и Беласица, както и до популярните мелнишки мелове – разположени около града пирамидални хълмове, образувани от ерозия на глинена почва. Роженският манастир е най-голямата обител в пиринския край и един от няколкото средновековни български манастири, запазени сравнително непокътнати и до днес. Според летописи, пазени в Атон, Гърция, той е създаден в далечната 890 г. Църквата на манастира – Свето Рождество Богородично, впоследствие дава името си на близкото село Рожен. По време на управлението на Деспот Алекси Слав, губернатор на региона при царуването на Цар Калоян (1197-1207) и неговия племенник, манастира е обогатен с няколко нови сгради. През 17-ти век бива опожарен, но е възстановен в началото на 18-ти век с финансовата помощ на богати българи от цялата страна. Реконструкцията започва през 1715 г., а църквата е изцяло завършена през 1732 г. Манастирът достига своя апогей през 19-ти век, когато служи като регионален духовен център и притежава много земи в околната местност. Краят на разцвета е сложен от известния местен революционер Яне Сандански, който със своите приближени завладява земите му. Днес Роженският манастир е добре поддържан и е отворен за посетители през цялата година. Манастирският празник е на 8-ми Септември, когато хора от целия регион се събират да участват в празненствата.

Отново по времето на цар Иван Шишман възниква и друг манастир – Черепишкият. Разположен е на 29 км югоизточно от гр. Враца, в уникалното със своето многообразие на природни форми и забележителности Искърско дефиле на Стара планина.

В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Създадено е килийно училище, писани са и преписвани книги, жития и евангелия. Оттогава датират реликви като Черепишкото евангелие, подвързано през 1512 г. със златни корици и украсено с библейски сцени, както и евангелието на монах Данаил и създадената от Якоб книга на апостолите. През 1797 г. в „Успение Богородично“ намира убежище св. Софроний Врачански.

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.
На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии

ИЗКАЧВАНЕ НА ВРЪХ МУСАЛА
13 – 14.Август.2011

Седмица преди това ни дойде идеята да покорим най-високия. Свързахме се с хижа Мусала и за наш късмет имаше места за една нощувка. Хижата има всичко. Има храна, питиета и е удобна. В съботната сутрин запалих колата и потеглихме. Живеем в средно-голям град в Горно-Тракийската низина и пътят до Боровец не беше дълъг. Там имам познат, който уреди паркинг в курорта. Взехме кабинковия лифт и тръгнахме нагоре.

Върхът се виждаше още от въжената линия.

Качихме се до Ястребец, което се намира на 2369 метра надморска височина. Ястребец е мястото на което са ски пистите на Боровец – най-образно казано. От там поехме по пътечка която пресича пистите „Маркуджик“, а малко след това влязохме в Национален Парк „Рила“

Още няколко минути ходене и стигнахме хижата. Настанихме се хапнахме по една топла супичка, стоварихме раниците и се отпуснахме за почивка. До нас беше едно от рилските езера. Гледката през нощта бе прекрасна. Сякаш луната беше по-близо а привечер излитащите и кацащи самолети от Летище София се виждаха чудесно.

На сутринта станахме около 9 часа. Денят беше ясен и слънчев – едно чудесно време за катерене. След няколко часа щяхме да сме с 600 метра по-високо и времето беше ценно. Потеглихме от хижата като в началото имаше само един диг, а след това пътя беше сравнително равен. Започнахме да минаваме покрай доста езера. Интересна разходка…

Ето че след двучасово ходене стигнахме но хижа „Леденото езеро“ или по-известна като заслона преди Мусала, която се намираше непосредствено до самото Ледено езеро, наречено така, тъй като почти през цялата година може да се види лед на повърхността му.

От заслона на горе вече трасето става по-сложно. Пътеката е тясна и остри завои и големи наклони. Престрашихме се и тръгнахме. Отгоре се разкриваха най-различни гледки, като най-впечатляваща за мен беше гледката към две от рилските езера, които бяхме минали по-рано.

Не си спомням точно времето от хижа „Мусала“ до върха, но ми се върти една цифра в главата: 3 часа и 15 минути. Почивахме доста. Имаше и още членова към нашата група и те бяха малко рехави. И така достигнахме заветните 2925 метра. Времето беше слънчево и се виждаха доста неща от България.

После потеглихме надолу. След по-малко от три часа бяхме в хижа „Мусала“, а след още час на въжената линия Ястребец – Боровец, след това – колата и вкъщи.

РАЗХОДКА ИЗ СОФИЯ И ВРЪЩАНЕ ПО ПОДБАЛКАНСКАТА ЛИНИЯ
21.Август.2011

Седмица след покоряването на Мусала, решихме от най-високия връх да отидем в най-големия град. Столицата ни е едно чудесно място, където всеки характер и всяко хоби може да бъде задоволено.
Пътуването беше изцяло свързано с БДЖ. Сутринта хванахме експрес „Диана“ (8640), като имахме големия късмет да пътуваме в най-новите вагони. Те са рециклирани в България само преди година-две.

Около 10:30 часа пристигнахме в столицата. поехме пеша по бул.Мария Луиза. Първа спирка беше Етнографският музей. Няма да крия, че идеята беше да налепим печати в книжката „100-те Национални Обекта“, но това не беше просто заради печатите, а наистина се вълнувахме от това, което предстоеше да видим и най-вече от пътят към вкъщи, който беше доста нестандартен, и за който ще разберете по-късно.

Далеч по-интересен обаче се оказа Природонаучният музей. В него имаше невероятни препарирани животни. Видове, за които дори не бях чувал преди.

Разходката ни продължа към Храм-Паметник „Александър Невски“ и Църквата „Света София“. После се разходихме до президентството и по централните улици на София.

Хапнахме на едно хубаво местенце и потеглихме на юг към Зоологическата градина, която беше последната ни спирка в София.

След като обходихме зоопарка потеглихме към Централна гара. Имахме влак директно към вкъщи (Градът ни е разположен на линията София – Пловдив), но решихме, че ще е добра идея да се качим на влак „Чайка“ от София до Карлово, после с друг влак до Пловдив и от там до вкъщи отново с влак. Идеята беше на минем по една от най-интересните ЖП линии в България.
Около 16 часа потеглихме от София. Разочаровах се от вагоните на влака, но това не е нещо невероятно за родната железница.

По време на пътуването минавахме през доста тунели, но аз търпеливо чаках гара Копривщица, непосредствено след която започва най-дългият тунел в България: Тунелът „Козница“ с дължина 5800 метра, който свързва гара Копривщица (намираща се на десетина километра от едноименния град) с град Клисура. Тези почти 6 км ги изминахме за десет минути. На снимките се виждат входа и изхода на тунела.

В късния следобед слязохме в Карлово, където имахме повече от час до връзката с влака за Пловдив. Градът на Левски е доста познат за мен, но не пропуснах да разгледам центъра за пореден път.

Върнахме се на гарата, хапнахме и потеглихме за Пловдив, а от там за вкъщи. Беше едно невероятно приключение. И да си призная маршрута София – Карлово – Пловдив го бях правил и преди.

РАЗХОДКА ДО СТАРА ЗАГОРА
28.Август.2011

Събудихме се по обяд. Не знаехме какво да правим през свободния ден и се сетих, че Стара Загора е град, който трябва да видя. Не се поколебах. След час беше влака и аз се качих на него.

Пристигнахме и като по традиция потеглихме първо към центъра на града.

После започнахме търсене на паметника „Бранителите на Стара Загора“. Никой не беше чувал за него. По-късно от 20-тия човек който бях питал разбрах, че е известен като „Самарското знаме“. Не толкова за паметника, а заради печата в „100-те Национални Обекта“ отидох. Просто бях там и едва ли щях да отида пак.

Не съжалявам, че се качих до там обаче. Гледката към Стара Загора беше неповторима.

Разходката не беше особено детайлна. Обход на централните части и тъй като времето ни притискаше директно към гарата.

И така поредната августовска екскурзия приключи.

ПЕЩЕРА СНЕЖАНКА
31.Август.2011

Отново скучен ден, в който нямаше какво да се прави. Погледнах към ключовете за колата, после към книжката с туристическите обекти и бързо се ориентирах. Събрах групата и потеглихме към пещера „Снежанка“. Имаше път който стигаше до паркинга, а после 10-20 минути ходене по горска пътечка. За съжаление не успях да направя снимки, но пещерата е известна и мисля, че доста хора са я посещавали.

Така протече този невероятен Август. Надявам се разказите ми са ви харесали.

Пътят от Пловдив до Свиленград мина неусетно. След това покрай Мезек и стигнахме до Глухите камъни. Това е тракийски култов комплекс. Според д-р Нехризов местните жители разказват легенди за тракийското селище тук, а изровеният скелет доказва, че светилището е използвано и от ранните последователи на Христос в Източните Родопи. Жената е погребана по типично християнски обред – със скръстени на гърдите ръце, а лицето й е обърнато на изток. Ако мислите, че ще намерите табела на пътя-забравете. Случайно попаднах на група дървосекачи. Те обясниха как се стига до светилището, но……. По техните думи разстоянието е около 1 км. В началото пътя беше кален, но достъпен. От двете страни беше осеян от лилави килими от минзухари. Постепенно започна да става все по-трудно. Явно скоро е има буря, защото имаше бутнати дървета. Някои можеха да бъдат прескочени, но други-не. След повече от 1 час катерене, се отказах. В далечината видях въпросното светилище. Направих 2-3 снимки и обратно за Ивайловград.

Пътят от Вълче поле до Хухла вие снага покрай язовир Ивайловград. Малко след Камилски дол не издържах и завих към язовира. Гледката беше вълшебна. Поснинах малко. От някъде се появи едно гладно коте. Беше ми жал за него и го нахраних със сандвич. Ранният след обяд бях в Ивайловград. Реших първо да посетя античната вила Армира. В началото на градчето пред параклиса седяха 3 жени. Бяха изключително любезни. Обясниха ми подробно как да стигна до вилата. Бях приятно изненадана. Местната власт е спечелила средства по европейски проект. Вилата е много добре запазена. Петя – екскурзоводката разказваше на двама мъже историята на вилата. Запознахме се. Много приятен човек. Оказа се, че е завършила езиковата гимназия в града. Започна да разказва за вилата; за нейното откриване; за това как голяма част от намерените мозайки дълго време са стояли във воени поделения и фургони; как една част от тях са били откраднати; други са в НИМ в София. Вила Армира е най-богатия частен дворец от Римско време.

Уникалната римска вила е открита случайно през 1964 г. при строителството на язовир край Ивайловград. Откритието става популярно като вила „Армира“ – на името на малката рекичка, на чийто бряг е построена преди много столетия. Забележителната планова схема, мраморната украса и подовите мозайки я правят образец на римската провинциална архитектура на Балканите.

Това е най-богатият частен дворец от римско време, разкрит в днешните български земи. Построен е през втората половина на I век сл.Хр. от виден тракийски аристократ като център на голямо поземлено владение. В началото на III в. тя е била разширена на изток с просторна зала за гости (триклиниум) и сервизни помещения към нея. В част от сградата е имало римски тип отоплителна система (хипокауст), следи от която се виждат и днес. Още през първата половина на II в. към вила „Армира“ се създава ателие за художествена обработка на добивания в околностите й искрящ бял мрамор, като тук са поканени да работят майстори от град Афродизия в Мала Азия, известен с най-голямата през римската епоха скулптурна школа в света. Така вилата се превръща в истински дворец от Римската империя – целият първи етаж е бил облицован със съвършено изработени мраморни плочи и пана, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения от пода до тавана, както и самия басейн. Сложната схема на облицовките около басейна повтаря колонадите от древните богати градежи и стенописите от ранноримската епоха. Петя ми даде брошури и от друга гробница, която се намира на 10 км след границата със село Славеево. Мислих на другия ден да ида до там. Бях запазила стая в хотел „Армира“-прекрасен избор; любезен персонал; чудесни, просторни и топли стаи. От терасата на стаята се окриваше чудна гледка към града. Видях на билото една църква и реших да я посетя. За мое огромно съжаление беше изоставена. Върнах се в хотела.

В неделя рано сутринта закусих. Поговорихме с управителя на хотела за възможностите за туризъм в района. Разменихме координати и поех по програмата. Бях чела за тракийско светилище близо до село Плевун. Реших, че трябва да бъде посетено. Пристигнах в селото. На центъра ме посрещна паметника на Капитан Петко Войвода. Беше рано сутринта в неделя. В центъра на селото имаше доста хора, защото беше денят на балотажа.

Един от застъпниците ми разказа подробно за крепостта Лютица, за светилището, за църквата в селото и за музея на Капитан Петко Войвода. Реших, че ще посетя крепостта. Намерих отбивката – имаше чудна табела, на която пишеше, че до Лютица са някакви си 9 км. В началото пътят беше доста приличен. Карах близо 9 км. Пред мене се изпречи нова преграда – паднали дървета. Беше абсурдно да се продължи. Оставих колата и реших да продължа пешком – крепостта трябваше да е близо. Нищо подобно. След около 30 минути ходене пред мене в далечината се показа крепостта. Отказах се. Обратно и в колата. По пътя минах през местността Илиева нива. Продължих към Долно Черковище.

Беше рядкост по пътя да срещна друго превозно средство. След Белополци отбих надясно. Пътят върви успоредно на Дюшундере почти до моста на река Арда. Долината е продълговата и тясна с дължина 8-10 км. и ширина 800-1000 м. Почти по средата и, от север се е врязала не много високата варовита скала “Кован-кая”, чиято челна част достига срещу железния мост над Арда, по който минава шосето от Хасково за Крумовград.

Южните склонове на долината са по-стръмни и скалисти. Срещу „Кован-кая“ се издигат големи скални откоси, които като венец опасват плато-видната височина „Кара-куз“. Първите впечатления които завладяват човек посетил това място, се добиват от величествено издигащите се скали по южните склонове и зеещите отвори на няколко ерозионни пещери, чиято ширина достига до 30-40 м в диаметър. Високо в скалата се чернее отвора на т.нар. „Поп Мартиновата дупка“. До северния бряг пък, скалата „Кован-кая“ е изпъстрена с десетки изкуствено дълбани трапецовидни дупки, известни в археологическата литература с названието крушовидни или култови ниши. Над нея е малкият отвор на пещерата “Зандана”, а на северозапад от нея – скалата “Хамбар-кая”. Продължих към Пчелари и Рабово. Бях чела статия за производител на хляб от лимец в Рабово. Запознах се със собственика на фурната. За мое съжаление нямаше готов хляб. Домакинът ми разказа, че ежегодно последния уикенд на месец Юли се провежда празник на хляба. На него идвали туристи от Холандия, Италия и др. Било изключително интересно. Продължих през стената на язовир Студен кладенец към село Поточница. Следващата ми спирка беше Татул.

Комплексът се състой от древно езиково светилище и средновековна крепост. За неговата точна датировка още се спори, тъй като се откриват материали от различни епохи. Подобно на Перперикон, в Татул се наблюдава приемственост между езическите култове и християнството. На скалния връх са издълбани два гроба, към който водят изсечени в скалите осем стъпала. По съседните канари са оформени култови площадки, ниши, системи от улеи и басейни. Смята се, че освен светилище за жертвоприношения, Татул вероятно е бил и място за наблюдение на Слънцето. Мегалитът е с ориентация изток-запад и издяланите процепи в скалите „улавят” лъчите в точно определени дни от годината-четирите равноденствия. Известни са невероятните астрономически познания на траките. Според елинските хронисти тракийските жреци са познавали поименно 500 звезди и са синхронизирали календара си по движението на небесните тела. Тракийската обредност е свързана най-вече с култа към Слънцето. По всяка вероятност жертвоприношенията са се извършвали при изгрев или залез.

Така моята разходка през уикенда приключи.

Малко равносметка:

-        Пловдив – Ивайловград – Пловдив – 500 км

-        вход за вила Армира – 3лв; беседа – 5 лв; снимане с фотоапарат – 5 лв;

-        нощувка в хотел Армира – 30 лв; закуска – компле – 3лв;

-        вход за Татул – 3 лв

Статията е написана от Александра Димитрова. Тя е част от екипа на туристическа анегнция “Ванди – С” ООД. Агенцията организира интересни екскурзии и семинари, изготвя уникални туристически програми както за индивидуални туристи така и за малки или големи групи. Тък като са професионалисти в областта, Вандис-С могат да се похвалят с клиенти като SIEMENS,ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ ПЛОВДИВ, ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО и др. За повече информация и актуални оферти: http://wandi-tour.com/ и телефон: 00359 32 964970.
На феновете на разходките, пожелаваме приятни ексурзии

Няма как да не спомена името му – хотел „Армира“. Попаднах на него в интернет и не съжалихме за избора си. Времето ни мина неусетно и дойде време за потегляне в посока Маджарово – една отдавнашна мечта.

Преди да тръгнем обаче, имах щастието да се поразходя из града и околността и да поснимам на воля. Плавно изкачване по 2-километров път ме доведе до табела „Защитена местност Дупката“, откъдето започваше горска пътека. Тя ме отведе до един голям кръст – именно този, който бях видял три дни по-рано на влизане в Ивайловград. Кръст – пазител от зли сили.

Това, което ме впечетли, бе първо размерът му, около 6-7 метра височина, и второ – бе изграден върху стар бункер, вероятно от Втората световена война. А гледката от тази височина бе зашеметяваща. Успях да видя Кипринос, въпреки недоброто време.

Продължих по пътеката и не след дълго тя ме отведе до странна пещера, наречена Дупката. Входът и бе ограден с метална ограда, поради фактът, че тя е пропастна пещера и дълбочината и до входа е над 10 метра.

Дори дочух от жена от града, че се говорело как навремето хората влизали в тази дупка и излизали…в Гърция. Надали днес някой вярва в тези приказки, но това е отделна тема. Интересен за мен се оказа фактът, че в тази защитена територия, която е с площ едва 6 ха, има над 10 вида защитени растения.

Колкото и приятно да беше, трябваше да слизам в града. Там ме очакваше „Гръцката църква“ със своята уникална архитектура, която за жалост се оказа затворена. Оваряли я само на големи празници. Поне успях да я снимам отвън. До нея бе разположена и къща с красива архитектура, възстановена по проект, както успях да прочета пред нея.

Къщата бе модел на типичните за района бубарски къщи – големи, триетажни постройки. Първият етаж се ползвал за стопанство, съхранение на дърва и фуражи и сено за животните. На втория етаж имало две стаи за семейството, а всичко останало било заето от сушилни и люпилни за буби. Третият етаж бил също изцяло зает от буби. Сега изглежда странно, но навремето това е било основното препитание за хората, като общината се е нареждала на трето място по производство на буби след Димотика и Софлу…

Отправих се към музея. А там ме очакваше истинска приказка. Невзрачната на външен вид сграда, където се помещава експозицията, лъже. Уредничката на музея, Величка Чорбаджиева, си върши работата перфектно и това, което видяхме, ни завладя.

Първият етаж е зает изцяло от археологически находки, открити в района. Засегната е и историята на този изстрадал край.

Долният етаж представлява живо композиран възрожденски дом. Показани са и различни машини – пишещи, за производство на лимонада и какво ли още не, основно дарения от жители на града. След кратка раздумка с уредничката на музея потеглихме в посока Маджарово.

Пътят Ивайловград-Свиленград преминава през няколко малки селца, от които впечатление прави село Хухла. Разположено на хълм, 1 км. вляво от главния път. Селото разкрива своите мистерии на решилите да го посетят.

Да забравиш село Хухла е невъзможно. Хухла е едно от онези дивни кътчета, разхвърляни по самата южна граница, откъдето започва България. Но то е специално – заради мистериозните явления, с които са израснали местните и с които те самите дотолкова са свикнали, че разправят за тях като за дъжда или жегата.

Тишината е смазваща и непривична за градския човек. Само вятърът, чучулигите и щурците, и веднъж в месеца пощенската кола с пенсиите, я нарушават.

Нощем старите пусти къщи скърцат тайнствено и сякаш някой стъпва тихичко вътре, в мрака се долавя шепот, и те полазват тръпки. Селото е направо зачертано от властите.

Няма водоснабдяване, но чешмите и бойлерите не са сухи – находчивите хухленци са свързали кладенците с помпа и хидрофор и така си осигуряват водата. Местните обаче са държеливи хора и твърдят, че селото им не е изградено на случайно избрано място.

Някога Хухла е било малко селище на връх Илинденя, в римските времена се разраснало и е било гъсто населено до 1913 г., когато къщите са били опожарени, а хората – изклани.

Така върхът се оголил, а после селото било възкресено в подножието на върха.
Подземни входове и пещери, в които можеш да вървиш изправен между колонадите и огромните каменни постройки, сред грамадните плочи, свидетелстват за светилище на Дионис.

Физици пристигнали и замерили с лазерни устройства магнитните аномалии на върха. Оказало се , че те са с такава сила, че уредът кихнал.

Поколения хухленци са убедени, че ако си болен, само там горе на високото можеш да се изцериш. От колоните на светилището, те си направили валяци за харманите, а част от старите тракийски плочи се съхраняват в столичен музей.

В двора на Ивановата къща пък е поставена каменна плоча с изображението на тракийски конник, станал символ на празника „Мистериите на Хухла“. С въпросната плоча преди това комшийска баба си подпирала мрежата за кокошките. Подобни артефакти са просто навсякъде в селото и хората са ги пуснали в чисто практична употреба.

Много може да се говори за селото, хората и призраците, които са станали ежедневна част от живота на хухленци, но за това – в някой следващ постинг. Сега нашата екскурзия продължаваше.

Достигнахме до стената на язовир Ивайловград – третият от хидроенергийната каскада „Долна Арда“. Пътят за Свиленград минава по самата стена на язовира, която за времето, когато е строена, е внушителен паметник на инженерната мисъл. Тя е с височина 75 метра, като в самата язовирна стена се помещават турбините на водно-електрическата централа. Язовир Ивайловград пък може да се похвали с най-голямата си дължина в страната – 36 километра.

В продължение на километри пътят следваше извивките на язовира, на места се откриваха красиви панорами. Достигнахме до отклонение вляво – тесен четвъртокласен път за Маджарово.

Заобикалящите ни пейзажи ми напомниха за Странджа – гъсти дъбови гори, меки форми и малко чешми, за разлика от Западните Родопи.

Изведнъж обаче след няколко километра пейзажът коренно се промени – меките извивки на планината се смениха от сурови гънки, дори напомнящи ми на алпийски релеф. Сурови скални откоси, канари и зъбери. Загатвах, че сме близо до Маджарово. Бях прав.

По информацията, която бях чел предварително за Маджарово и района, се досетих, че се намираме насред Кован кая – единствената защитена територия в общината със статут на природна забележителност, обявена с цел опазване гнездови находища на редки и застрашени видове птици. Гледката бе зашеметяваща.

Скалите над нас бяха високи над 100 метра и погленеше ли човек нагоре, моментално му се завиваше свят. Тук гнездят много защитени видове, за жалост в този ден не успяхме да видим нито един лешояд – явно и на тях им беше студено. Беше започнал да вали сняг, а и вятърът се усилваше.

Под нас пък бяха меандрите на река Арда, която пронизва зъберите на праисторически двукратерен вулкан, образувайки приказен каньон. Представих си каква красота е тук напролет.

След задължителните снимки се запътихме и към Маджарово, което се белееше на няколко километра пред нас. Разположено във вулканичния кратер, Маджарово е някогашно миньорско градче. Понастоящем ежегодно е посещаван от стотици туристи природолюбители от цяла Европа, дошли да се докоснат до уникалната природа на Източни Родопи.

Маджарово съществува под името Ятаджик векове наред. В превод от турски “Ятаджик” означава котловина, леговище. През 1936–1937 г. селището се преименува на Дупница. През 1949 г. получава името Маджарово – в чест на воеводата Димитър Маджаров.

До 1913–1914 г. тук живее само турско население. След Балканската война държавната граница се установява на около 30 км. югоизточно от Ятаджик и селището попада вече в българска територия. На мястото на избягалите турци се заселват подгонените от Беломорска Тракия българи.

Времето ни тук бе ограничено, лргловата база в града е оскъдна, дори според някои мнения във форуми, крайно незадоволителна, а и времето ставаше все по-люто.

Баба Марта пак си показваше рогата. Решихме да продължаваме в посока Хасково.
Преминахме през куп селца и по-големи села, но не пропуснахме и последната интересна забележителност в района – кромлехите при село Долни Главанак….

Много бях чел за тях, всичко ми се струваше пресилено до момента, в който не се изкачихме на хълма, близо до селото.

Това, което виждахме, наистина бе умален модел на Стоунхендж.
Самото име – кромлех – идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък. Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5 м, невинаги равноотстоящи. На места в промеждутъците между високите менхири има ниски менхири, които се издигат на не повече от 20-30 см над земята, но също са забити в нея.

Може би според замисъла на строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуват закономерно по целия кръг, но днес тази закономерност не е реализирана изцяло. Този замисъл за редуване и до днес личи изключително ясно. Кръгът с диаметър 9-10 м. не е съвсем правилен. В южната му част има 4 големи полегнали блока, които имат вид по-скоро на плочи, отколкото на стълбове-менхири.

На 20-тина метра от кромлеха са два каменни кръга съответно с диаметри 5 м и 3 м. Те са съставени изцяло от доста по-малки обли камъни.

От табелите до кромлеха става ясно, че е открит сравнително скоро – 1998 година. До върха на хълма води приятна, маркирана пътека, а до асфалтовия път е построен посетителски център с паркинг за гости.

Наистина, струва си, минавайки от там, да отделите половин час и да се качите до върха. Слезнахме обратно, а междувременно снегът се бе засилил още повече. Идеята ни да посетим Дяволския мост под язовир Студен кладенец и крепостта при село Рабово вече изглеждаше напълно неосъществима. Успокоихме се с мисълта, че ще направим това при първото затопляне на времето и трайното настъпване на пролетта.

В нас останаха силните впечатления и емоции, които за пореден път Източните Родопи подариха на душите ни! Емоции, които човек не би могъл да преживее никъде другаде в това райско кътче, наречено България!

 Автор: Александър Караджов 
Дайте оценка на пътеписа:

Знаете ли какво се намира на 30-тина км. Западно от Варна ? Намира се „Вълшебния извор”. Сигурно  не бихте предположили, че в сърцето на „Долината на тежката химическа промишленост” има едно вълшебно място, което може само за няколко часа да ви зареди с много енергия и красота, идваща от бликаща студена вода, пищна растителност , история и легенди от античността на тази земя.

„Долината на химията” днес, е известна от най-дълбока древност като „Долината на изворите”. Тук са най-големите карстови извори в България с необикновени и звучни имена : Адата, Лудетината, Окото, Бездънният, Вълшебният….около 30 на брой, които дават началото на р.Девня дълга само 6 км., но целогодишно водите й са с една и съща температура и не се влияят от суши и дъждове. Всички извори са каптирани и водите им захранват девненските заводи. Единствено достъпен за любителите на природата е най-красивият – „Вълшебния”.

Който не го е видял, той не може да си представи каква пленителна картина представлява този извор.  Дъното му  е обрасло с изумрудено зелени треви и водорасли ,които с чудни багри омайват очите, а слънчевите лъчи се пречупват в кристалните води със странни отблясъци.  От дълбините му буйно извиращата вода се спуска на водопади към реката и върти колелото на каражейката. Такава феерична гледка е неописуема и трябва да се види, за да може човек да й се нарадва. А за здраве и късмет се хвърлят парички, които като сребърни сълзи потъват надолу.

Не случайно изобилието на вода и доброто стратегическо положение са привлекли римляните по тези земи. Легендата разказва как сестрата на император Траян – Марциана се навела да напълни вода от извора, но изпуснала златната амфора от ръцете си. Натъжила се Марциана, но водата била дълбока и никой не можел да помогне. Но изведнъж станало  чудо – подета от невидима сила златната амфора се издигнала и блеснала на повърхността. Смаяна девойката я поела и с разтуптяно сърце затичала към покоите на брат си. Жреците предрекли, че  това е  знамение за добро и благоволение на боговете. Тогава император Траян решил в чест на победата над даките и заради обичната си сестра на това място край бистрите извори да се построи град. И го нарекъл Улпия  Марцианополис.

Това е легендата, а историята потвърждава почти всичко чрез разкопките около изворите и находките от богат античен град, останки от който могат да се видят в единствения в  България  „Музей на мозайките” в гр.Девня.

Въпреки, че ви разказах това,  ако искате да прекарате няколко приятни часа на наслада и емоция отбийте се на път за Варна или специално елате  до това вълшебно и малко известно място за да усетите магнетизма на вечността и непреходно красивата природна чистота ! Няма да съжалявате !