ИЗКАЧВАНЕ НА ВРЪХ МУСАЛА
13 – 14.Август.2011

Седмица преди това ни дойде идеята да покорим най-високия. Свързахме се с хижа Мусала и за наш късмет имаше места за една нощувка. Хижата има всичко. Има храна, питиета и е удобна. В съботната сутрин запалих колата и потеглихме. Живеем в средно-голям град в Горно-Тракийската низина и пътят до Боровец не беше дълъг. Там имам познат, който уреди паркинг в курорта. Взехме кабинковия лифт и тръгнахме нагоре.

Върхът се виждаше още от въжената линия.

Качихме се до Ястребец, което се намира на 2369 метра надморска височина. Ястребец е мястото на което са ски пистите на Боровец – най-образно казано. От там поехме по пътечка която пресича пистите „Маркуджик“, а малко след това влязохме в Национален Парк „Рила“

Още няколко минути ходене и стигнахме хижата. Настанихме се хапнахме по една топла супичка, стоварихме раниците и се отпуснахме за почивка. До нас беше едно от рилските езера. Гледката през нощта бе прекрасна. Сякаш луната беше по-близо а привечер излитащите и кацащи самолети от Летище София се виждаха чудесно.

На сутринта станахме около 9 часа. Денят беше ясен и слънчев – едно чудесно време за катерене. След няколко часа щяхме да сме с 600 метра по-високо и времето беше ценно. Потеглихме от хижата като в началото имаше само един диг, а след това пътя беше сравнително равен. Започнахме да минаваме покрай доста езера. Интересна разходка…

Ето че след двучасово ходене стигнахме но хижа „Леденото езеро“ или по-известна като заслона преди Мусала, която се намираше непосредствено до самото Ледено езеро, наречено така, тъй като почти през цялата година може да се види лед на повърхността му.

От заслона на горе вече трасето става по-сложно. Пътеката е тясна и остри завои и големи наклони. Престрашихме се и тръгнахме. Отгоре се разкриваха най-различни гледки, като най-впечатляваща за мен беше гледката към две от рилските езера, които бяхме минали по-рано.

Не си спомням точно времето от хижа „Мусала“ до върха, но ми се върти една цифра в главата: 3 часа и 15 минути. Почивахме доста. Имаше и още членова към нашата група и те бяха малко рехави. И така достигнахме заветните 2925 метра. Времето беше слънчево и се виждаха доста неща от България.

После потеглихме надолу. След по-малко от три часа бяхме в хижа „Мусала“, а след още час на въжената линия Ястребец – Боровец, след това – колата и вкъщи.

РАЗХОДКА ИЗ СОФИЯ И ВРЪЩАНЕ ПО ПОДБАЛКАНСКАТА ЛИНИЯ
21.Август.2011

Седмица след покоряването на Мусала, решихме от най-високия връх да отидем в най-големия град. Столицата ни е едно чудесно място, където всеки характер и всяко хоби може да бъде задоволено.
Пътуването беше изцяло свързано с БДЖ. Сутринта хванахме експрес „Диана“ (8640), като имахме големия късмет да пътуваме в най-новите вагони. Те са рециклирани в България само преди година-две.

Около 10:30 часа пристигнахме в столицата. поехме пеша по бул.Мария Луиза. Първа спирка беше Етнографският музей. Няма да крия, че идеята беше да налепим печати в книжката „100-те Национални Обекта“, но това не беше просто заради печатите, а наистина се вълнувахме от това, което предстоеше да видим и най-вече от пътят към вкъщи, който беше доста нестандартен, и за който ще разберете по-късно.

Далеч по-интересен обаче се оказа Природонаучният музей. В него имаше невероятни препарирани животни. Видове, за които дори не бях чувал преди.

Разходката ни продължа към Храм-Паметник „Александър Невски“ и Църквата „Света София“. После се разходихме до президентството и по централните улици на София.

Хапнахме на едно хубаво местенце и потеглихме на юг към Зоологическата градина, която беше последната ни спирка в София.

След като обходихме зоопарка потеглихме към Централна гара. Имахме влак директно към вкъщи (Градът ни е разположен на линията София – Пловдив), но решихме, че ще е добра идея да се качим на влак „Чайка“ от София до Карлово, после с друг влак до Пловдив и от там до вкъщи отново с влак. Идеята беше на минем по една от най-интересните ЖП линии в България.
Около 16 часа потеглихме от София. Разочаровах се от вагоните на влака, но това не е нещо невероятно за родната железница.

По време на пътуването минавахме през доста тунели, но аз търпеливо чаках гара Копривщица, непосредствено след която започва най-дългият тунел в България: Тунелът „Козница“ с дължина 5800 метра, който свързва гара Копривщица (намираща се на десетина километра от едноименния град) с град Клисура. Тези почти 6 км ги изминахме за десет минути. На снимките се виждат входа и изхода на тунела.

В късния следобед слязохме в Карлово, където имахме повече от час до връзката с влака за Пловдив. Градът на Левски е доста познат за мен, но не пропуснах да разгледам центъра за пореден път.

Върнахме се на гарата, хапнахме и потеглихме за Пловдив, а от там за вкъщи. Беше едно невероятно приключение. И да си призная маршрута София – Карлово – Пловдив го бях правил и преди.

РАЗХОДКА ДО СТАРА ЗАГОРА
28.Август.2011

Събудихме се по обяд. Не знаехме какво да правим през свободния ден и се сетих, че Стара Загора е град, който трябва да видя. Не се поколебах. След час беше влака и аз се качих на него.

Пристигнахме и като по традиция потеглихме първо към центъра на града.

После започнахме търсене на паметника „Бранителите на Стара Загора“. Никой не беше чувал за него. По-късно от 20-тия човек който бях питал разбрах, че е известен като „Самарското знаме“. Не толкова за паметника, а заради печата в „100-те Национални Обекта“ отидох. Просто бях там и едва ли щях да отида пак.

Не съжалявам, че се качих до там обаче. Гледката към Стара Загора беше неповторима.

Разходката не беше особено детайлна. Обход на централните части и тъй като времето ни притискаше директно към гарата.

И така поредната августовска екскурзия приключи.

ПЕЩЕРА СНЕЖАНКА
31.Август.2011

Отново скучен ден, в който нямаше какво да се прави. Погледнах към ключовете за колата, после към книжката с туристическите обекти и бързо се ориентирах. Събрах групата и потеглихме към пещера „Снежанка“. Имаше път който стигаше до паркинга, а после 10-20 минути ходене по горска пътечка. За съжаление не успях да направя снимки, но пещерата е известна и мисля, че доста хора са я посещавали.

Така протече този невероятен Август. Надявам се разказите ми са ви харесали.

Разказва ни Антон Илиев.

Беше миналата есен, октомври. Една колежка ми каза- „ти все ходиш някъде на разходки през почивните дни, хайде да организираш нещо, да отидем няколко души“. И преди съм им предлагал, разказвал съм им за разходките, които си организираме с един колега през неделните дни, после са ме питали как е минало, но никой не е искал да идва. Срамота – учим Туризъм в уни-то, а почти на никого никъде не му се ходи. Този път се учудих, че те сами предложиха и реших да избера някакъв не много далечен маршрут, но и да е интересно (ние сме от Варна). Попитах ги какво ще кажат за разходка до Шумен през Плиска и Мадара, за Преслав помислих,че време няма да има. Хареса им идеята- близко е, евтино щеше да ни излезе, а и щяхме да разгледаме, общо-взето, местата, откъдето е започнала историята на нашата държава. Това пътуване придоби и друг символичен смисъл, но за него- малко по-късно .
Така и до последно не се знаеше колко хора и кои ще сме, но за една кола се събрахме, а дори един друг колега предложи да събере хора за още една кола. Тях не ги познавахме, но после ги опознахме .
Денят дойде, като бях измислил час на тръгване, както и откъде да минем точно, колко време би ни отнело да разгледаме и така нататък. Рано сутринта се събрахме всички на един паркинг, за да тръгнат двете коли заедно.

По програма, минахме първо през побити камъни. Там няма кой-знае какво интересно или някаква история, която да разкажеш, или поне аз не знам, но не всеки беше от района на Варна и му беше интересно да разгледа. Избрах мястото като добро за закуска, пък и да се запознаем всички, които не се познавахме дотогава. Бях приготвил баничка и взех айрянче за нашата кола, за другите- малка ми беше тавата- съжалявам .
Изненадаха се, че и баница правя, сякаш е нещо кой-знае колко трудно, като са ти готови корите . След почивката на Побити камъни, на която си направихме много снимки, продължихме към Девня. Времето сутринта беше много облачно и дори валеше ситен дъждец, но след като спряхме за закуската, небето се изясни и стана доста приятно.

В Девня бяхме към 8ч30. Искахме да разгледаме Музей на мозайките, на който пишеше, че отваря в 10ч00, но не пишеше нищо за почивни дни. Така или иначе, почакахме, с надеждата да работи в неделя. Девня е много измислен град, който се е създал през края на 60-те, чрез сливането на 3 села, обединени от огромната промишлена зона, която израства тук, заради удобното разположение на града в близост до езерото (пристанище Варна-Запад) и до солните мини, от където се транспортира разсол (концентриран разтвор на сол) по едни тръби. Днес Девня е много тъжно място, за мен поне, защото повечето заводи не работят и стоят полуразрушени и разграбени. Блоковете са стари и за много хора вече няма работа там. Надеждите ни не се оправдаха – Музей на мозайките така и не отвори- после разбрах, почивни дни през зимата били събота и неделя. А защо не понеделник и вторник? Това е проблем с много музеи в България. Много хора именно в почивните дни тръгват на разходки и е много жалко, че музеите почиват точно тогава.
Втората ни спирка- крепостта Овеч. Тя се намира съвсем близо до Провадия. Не е толкова известна, като Царевец, нито е възстановена до такава степен, но от нея се разкрива гледка над целия град (тя се намира на платото, над Провадия). Малко хора знаят, че след като България е освободена от Византия от Асен и Петър, Асен остава в Търново, а Петър се оттегля именно в Овеч и там се получава нещо като втори главен град- главен център за Северозиточна България. Мястото е приятно за разходки, дори да не сте фенове на природата, има хубава панорама, както вече казах, има и няколко еко-маршрута за пешеходен туризъм, много места за отдих и пикник. Обектът е по-скоро с регионално значение, но ако имате път, минете и разгледайте .
След крепостта, предложих да разгледаме самия град Провадия. Някои хора ме попитаха защо-какво имало толкова интересно там, но аз им напомних, че едва ли имат провизии за целия ден и ще трябва да хапнем някъде , а и на мен ми е интересно всичко-дори и малки градчета, в които уж няма нищо интересно. Аз много пъти съм бил в Провадия, но колегите, които не са ходили се съгласиха, че е приятно градче и също им беше интересно да разгледат . Напазарувахме си разни неща за хапване от един супермаркет на центъра, но, за бога! Какво видяха очите ми!
Младежите от другата кола си бяха купили самун хляб (поне да беше наразян) и лютеница. Бяха седнали на шадравана на центъра, чупеха хляб и го топяха в бурканчето с лютеница. Срам ни беше и отидохме до колата, да не ни разберат, че познаваме тези хора, които и бяха с леко дивашко поведение. После научих, че счупили бурканчето и дори единият младеж искал да си топне с хляба от лютеницата на плочките, но го спрели- може да има стъкла, все пак…. Смешно изглежда сега, ама тогава не беше .
След като се позабавихме заради случките с лютеницата и разни други подобни, които не мисля да описвам тук, продължихме към Плиска. Време за разглеждане на Нови Пазар не ни остана и минахме транзитно през града, който, между другото, изглежда доста приятно в центъра, поне.
Старата столица Плиска се намира на около 3км от сегашното градче Плиска. Там има музейна сграда, която е обновена и обширен парк с разкопки. Предложиха ни да ни ударят печатчета в книжките и тогава разбрахме, че отново имало такова движение със 100-те обекта, за което бяхме чували преди. Ние нямахме книжки, а и не продаваха там ,затова ни удариха печата на билетите- казаха,че важали, но аз за всеки случай, един друг път пак наминах- да си имам печатче на самата книжка . В музея беше интересно, има си информация по витрините, а и ако си си направил труда да прочетеш нещо по темата преди да отидеш, ще ти бъде още по- ясно всичко . Имахме достатъчно време за гледане, отидохме и до базиликата, която е още около километър след комплекса, в една нива. До там има път за кола, построен до стар път, който е водел до църквата, когато е била още действаща преди повече от 1000 години. Направени са частични възстановки през 80-те. Чудя се в наши дни дали държавата би направила нещо подобно, все пак, доста средста са били заделени за целия комплекс Плиска. Днес ми се струва малко занемарено (отнася се за самия парк, не за сградите).

След Плиска- Мадарски конник. Преди мислех, че той е нещо по-голямо, но като го видях за пръв път, преди около 2 години ми се стори невзрачен. На мен ми беше по-интересно да посетя крепостта горе. До нея има стълби, изсечени в скалите и това ни позатрудни, но се справихме. От крепостта се вижда цялата равнина долу, дори Шумен в ясно време. Точно под крепостта, в поднножието на платото има няколко пещери, които не са много големи, там започват и 2-3 пешеходни еко-маршрута. С удоволствие бих отишъл там и само заради маршрутите, които ми изглеждаха интересни. На касата долу си купихме книжките и от тук започна желанието да събираме печатчета. Зарибихме се по идеята да обиколим обектите. Но не разбирайте погрешно, не сме изминали стотици километри само заради печатчетата- навсякъде сме разглеждали и сме си събирали информация преди това, за да научим нещо ново. Следваше Шумен. Отидохме на крепостта „Стария Шумен“. Работното време там е до 19ч всеки ден, но нямаше още 17ч, а нямаше никой на касата- явно човечецът беше отишъл на топло някъде. Така минахме гратис, а и нямаше кой да ни удари печатче. Не мога да кажа, че сме стояли малко или, че половината от нас не вдигнаха достатъчно шум, но така и не се появи никой. След седмица минахме оттам и чичкото на портала се зъмути, че му искаме само печат, без да гледаме, а аз го попитах къде е бил предната неделя към 17ч30 като сме ходили и сме разглеждали, а той не можа да ми отговори нищо . Аз преди си мислех, че Шумен-Стария град е нещо като Добрич-Стария град: стари къщи от Възраждането, но въобще не беше така. Имаше разкопки на селище от Римско време. Част от крепостната стена е възстановена и можете да се качите в една от кулите.

Вече стана малко късно, но отидохме до паметника „Създатели на Българската държава“. Беше се здрачило, а и падна гъста мъгла и бяхме като във филм на ужасите . Някои момичета се уплашиха и престоят се оказа кратичък, а и нямаше какво да се види в тъмното и в мъглата. Много хора не харесват паметника, защото е в типичен соц-стил, но на мен ми допада. Кога ли днес някой ще направи нещо толкова мащабно в чест на някакво събитие или личност от българската история? Освен, ако не се построи МОЛ „1300 години България“ не виждам друг начин .
Вече бяхме достатъчно изморени, за да обиколим и из нощен Шумен и решихме да се качим на магистралата и да поемем към Варна. По пътя обсъждахме отново местата, които сме посетили, нещата, които научихме и как трябва да се организираме за печатчетата, както и случките, подобни на тази с лютеницата . Тази разходка ни се стори много хубава и осъзнахме колко е добре да си организираме и други подобни. След екскурзията започнахме да ходим по различни места, включени или не в движението със 100-те обекта доста честно- така започна всико

Дайте оценка на пътеписа

Разказва ни Антон Илиев.

Тъй- като съм от Варна, Северозападният край на България ми е бил винаги далече и не съм имал възможност да го посетя. И тъй-като уча Туризъм и непрекъснато с колеги ходим някъде, най-после реших, че трябва да организирам нещо до този далечен за нас край на родината. Та, изготвих планче, което изпратих на потенциалните желаещи да се присъединят, включващо повечето забележителности от Видинска, Врачанска, Монтанска и дори Плевенска области, които са включени в 100-те национали обекта…

Идеята беше за 2 дни да преминем, да разгледаме и, естествено, да съберем печатчета . Изпратих планчетата, като изчислих и колко би струвало всичко, под формата на оферта със снимки и се намериха още хора, с които да напълним 5-местна кола. Намерих един хотел до Враца, сметнах маршрута, добавих резерв откъм километри и изготвих крайната сума при пълна кола- 56лв. Накупихме си провизии, направихме си сандвичи, баница и какво ли още не – взехме си сокчета, кафе- пълен кетеринг. И така, уговорихме се за 27-ми март- начален час на тръгване 00:05.

С единия колега, с който живеем в един квартал тръгнахме късно вечерта на 26-ти, за да вземем трите девойки от групата, които живееха на другия край на Варна. След не много бутане и закъснение, в 00.10 бяхме на уреченото място, като и девойките позакъсняха малко, но няма как-дълъг път ни чака . За да е по-весело, а и защото  сме малко откачени, приготвих „документи за пътуването“- предварително направих „електронни билети“, които разпратих на пътниците по мейл, после подготвих „бордни карти за полета“, както и лентички за багажа, като разделих условно пътуването на три части- Варна- Видин; Видин-Враца и Враца-Варна през Плевен. Малко като децата и аз… ама има хареса на другите и казаха, че ще си пазят лентичките за багаж и „бордните карти“ за спомен, но къде ли и ще идат, какво да кажат, нали тръгваме. След като минахме този „чек-ин“ вече бяхме готови и тръгнахме в 00.25.

От там нататък- бях подготвил информация, която си разпечатах за всяко градче, покрай което минаваме, за да научим всички по нещо, а и за да е интересен нощният преход, но-уви- всички заспаха още на магистралата за Шумен (без мен и шофьора, разбира се). Така минахме покрай Нови Пазар, Шумен, Лозница и Попово. В Попово спряхме за малко, за разходка по центъра, като пътниците предпочетоха да останат в превозното средство. А на мен ми е интересно всяко едно населено място, пък било и то без някакви забележителности. Попово е на около 150 км от Варна, много приятно градче, имат хубав площад, добре осветен- изобщо, ако сте го чували само и си мислите, че е някакво малко измислено селце- е, не е точно така.

След Попово до Бяла нямаше друг град или забележителност, а и какво да видим в нощите. В Бяла знам, че най-голямата забележителност е мостът над река Янтра, построен от Кольо Фичето, но едва го видях, защото новият път минавал през друг мост и старият оставал настрани. Последва дълъг преход до Плевен, като нищо интересно нямаше по пътя, а и какво да видим през нощта.

В Плевен бяхме сутринта към 6:00 някъде малко преди зазоряване. Направи ни впечатление ( пътниците се разбудиха) колко много тролеи имаше по улиците оставени през нощта- бях чувал, но не вярвах, че в Плевен нямат тролейбусно депо и всеки ватман си оставя тролея през нощта някъде на улицата, близо до дома му. Много интересно- ако това стане във Варна, сигурно ще има големи поражения по тролеите на сутринта от вандалчета. Почивка на една бензиностанция и продължаваме. На картата не е указано, но пътят от Плевен до Долни Дъбник е като магистрала, почти- само няма аварийна лента. И понеже не знаехме тази карта и гугъл мапс, с който също се посъветвах за пътя преди да тръгнем какви пътища ще ни покажат, ако минем през по-пряко, решихме да минем Долни Дъбник- Искър- Кнежа- Оряхово- Мизия- Козлодуй-Лом- Видин.

След като в Долни Дъбник се отклонихме от главния път за София и хванахме за Кнежа усетихме, че наближаваме севрозападния край на България, за чиито пътища сме чували много … Пътят беше толкова надупкан, че удиви дори шофьор, свикнал с варненските улици през последната зимна обстановка в града. Пътниците отново заспаха, но и аз не знам как успяха при „леката турболенция“, която ни съпътстваше почти през целия път. В Кнежа само минахме транзитно, а за Искър, преди нея- хубаво, че извадих инвормация от уикипедия, че е град- никога нямаше да ми мине през ума. Ако пътувате от Кнежа за Козлодуй през Мизия, преди Оряхово има една по- пряка пресечка- път, който ще ви ппести няколко километра обикаляне и го има на картите- не го ползвайте! Минете си през Оряхово- този пряк път не е ползван от години и е целият натрошен- почти не си личи, че има път. В Оряхово може само да се заблудите по табелите- на едно кръстивище те сочат Враца в посока река Дунав, което си е само заблуда, завива се в обратната посока. И така стигате до град Мизия, който също е обявен за такъв най-вероятно по случай някоя годишнина от 9-ти септември 1944г, иначе не видях нищо, което да прилича на град. След него има две села, и АЕЦ „Козлодуй.

Това беше първата забележителност, на Северозапада, която искахме да видим, макар и да не е в 100-те обекта. Който не спа я видя, който пропусна- ще я гледа на връщане. През Козлодуй минахме също транзит и така минавахме през разбитите пътища, които освен такива, тук ставаха и много тесни и нагънати. В Лом също бяхме отколнении по друг път, даваше, че имало ремонт на пътя за Видин, лутахме се из едни села, но с питане намерихме другия път. Иначе, всеки се събуди, имаше закуска на брега на Дунав ( е, на отбивка на пътя, но реката добре се виждаше) и вече всички бяха готови за Непознатия Северозапад.

В 07:30 бяхме във Видин и лесно намерихме крепостта Баба Вида. Само че беше още рано за нея и се разходихме по Дунавската градина и центъра. Хубава е тази градина, но много занемарена- много вандалчета бяха вилняли, а и беше много мръсно. Центърът на града ми хареса- приятен, а и имаше много образци на соц.-архитектурата, която ми допада- напомни ми на места малко за Добрич . И местния мол посетихме- ако сте били в мол Силистра или мол Ловеч, ще оцените видинския. Много хора имаше по улиците в ранни зори, почивен ден- това направи впечатление, но много възрастни, младите бяха малко.

Крепостта Баба Вида- информация много има в интернет за нея: от кога датира каква е била, с колко рова и т.н. Ние не намерихме само историята защо така се казва. Там ни обясниха, че имало легенда за три сестри- Вида, Гъмза и Кула, като само Вида не се омъжила и останала да живее в крепостта…

Летище Видин

След като разгледахме и си  взехме печатчето, потеглихме към една друга, интересна за нас с другото момче забележителност- Аерогара Видин (или, по-скоро, това, което е останало от нея). Малко от младитев хора знаят, че преди 1991 г. БГА Балкан е имал много вътешни линии,  като е имало и полети София- Видин и Бургас/Варна- Видин. На около 4км от града в посока Брегово е сградата на бившата аерогара. Много занемарена, направо разбита, за разлика от закритите също аерогари в Русе, Силистра и Търговище, които поне се охраняват и не са така разграбени. Сега тук се организирали състезания с коли по пистата и за наш късмет имаше точно едно такова тогава (мкар че нас не ни интересуваше- ние сме авиофенове:-) ). След като се отбихме за малко до летището на Видин, потеглихме към пещерата Магура. До там пътят отново беше ужасен, но това явно си е нормално за тези краища на страната. Много хора видяхме на пещерата-цели групи, като не очаквах толкова чужденци извън летния сезон (за късмет, времето беше хубаво).

Беседата на екскурзоводката беше интересна и с шеги, но не като в някои други пещери, където колкото и да се опитва да създаде по-ведро настроение, личи си, че екскурзоводът прави разходката за 146515646 път и вече му е втръснало. На излизане на другия край на Магура имаше изненадка за нас- за да се върнем на паркинга трябва да поврвим 2км или около 30мин. Добрахме се, де, въпреки че някои от нас много се забавиха, а ни чакаше тежка програма до края на деня… След като се подкрепихме, продължихме към Белоградчик.

Без особено много обиколки,  като изключим че пак не можахме да минем през пряк път през село Вещица (барата била заляла пътя ни казаха на местен диалект) се добрахме до Белоградчик. Приятно градче ми се стори. Имаше много посетители- цели автобуси и много коли горе на крепостта. Един наш доцент беше ни разкрил големия проблем, че на крепостта винаги имало много хора, а само една кебапчийница и винаги имало опашки- да, видяхме го  и това.  Аз повечето форми на скалите не ги видях, но интересно беше, обичам да се катеря на високо, а и отгоре се открива страхотна гледка. Можеше да си останем там цял ден, но то беше пренаселено като на димитровградския пазар, а и ни чакаше последното чудо на България за деня- връх Ком.По пътя минахме през Монтана- да се поразходим по центъра на града, който чух, че бил и и единственото хубаво нещо в града. За този странен град съм чувал, че навремето като бил село, Фердинанд замръкнал там по пътя за София и го напили и така се навил да го обяви за град- с името му.

До Берковица стигнахме лесно, но от там- 12 км път до хижа Ком ни се сториха като 40. Пътят не беше зле като настилка, но тесен и с много завои, а и вече се здрачаваше- но няма как трябва да вземем печатчето- кога ще дойдем пак тук? Някой предложи да сме спяли в хижата, при положение, че съм направил резервация в хотел и нощувката в хижата щеше да е само 5лв по-евтина, което подразни, нооо няма как- все ще има недоволни, на които предложих ако искат да спят и на поляната, ако решат .  Хижа Ком-нова не ми хареса, нито и деята да спим в нея, при което се зарадвах, като се сетих за хубавото хотелче, което ни чакаше.
След като поразгледахме каквото можахме и взехме печатче, поехме към Враца. Пристигнахме към 21:00ч. Хотелът наистина беше добър, евтин и много удобен, име не знам дали мога да кажа, за да не изглежда като реклама, затова ще се въдържа. Няма смисъл да ви пиша, че след като бяхме пътували една нощ и цял ден обикаляхме Българския Северозапад бяхме леко уморени. Заспахме веднага, като се уговорихме сутринта да тръгнем към 08:00ч.

Прохода Вратцата

На сутринта всички бяха готови и пътниците минаха третия „чек-ин“ с бордни карти и лентички за багаж за „Враца- Варна“. Така потеглихме към пещерата Леденика. По пътя нагоре видяхме седалков лифт, който не работеше- не знам дали действа още, но беше много тъжно-така занемарен изглеждаше. Валеше дъждец, а горе- направо сняг. Стигнахме Леденика, но тя отваряла чак в 10ч.

Ако и вие като мен сте си купили справочничета на БТС за 100-те обекта, не им вярвайте на 100% за работни времена на обектите. Пихме топли напитки в близка хижа (като за хижа- добри цени- мляко с нес за 3лв ) и след 10:00 отидохме до пещерата. Имаше още няколко души с нас за групата, които през цялото време си правиха снимки и се оплакваха, че много бързаме, но така или иначе, екскурзоводът всичко обясняваше и показваше, а те само се бавеха- все пак там си за да разгледаш, а не да лежиш по камъните няколко часа .

Беседата беше изключително скучна, екскурзоводът беше толкова отегчен, нямам думи. Може би повече му хареса частта, в която той и пордавачът на билети ни взеха паричките без да ни откъснат нито едно билетче- Наздраве! Но нямаме време да се спираме да коментираме подобни нередности, бързаме за вр. Околчица.

Отново слязохме до Враца – дъжд- много силен, нямахме възможност да разгледаме града- жалко. На връх Околчица беше снежно, а хижата не работеше, но за щастие в селото долу- Челопек в къщата на баба Илийца си взехме печатче . Къщата не е кой-знае какво – на мен не ми е интересно да гледам къща, в която еди-кой си бил живял, защото там няма нищо по-различно от една етнографска сбирка, но важното беше, че тя е издигната скоро само със средствата и усилията на хората от селото- Браво! А сега- Козлодуй, но дали ще успеем?

Е, справихме се, в Козловуй бяхме към 13:00 и веднага на „Радецки“. Там нямаше екскурзоводи- охраната ни даде билетчета, удари печати и ни обясни каквото знае и е чувал, но все пак не е длъжен, а и не е запознат с всичко- много лошо! Разбрахме, че нямало пари за кораба и можело и вече да не плава- тъжно.

Така, и сега остана Плевен с Панорамата, която работела до 17:00. Няма да ви описвам как бързахме по онези „добри“ пътища, за да се доберем до града, но в 16:30 бяхме в началото му. Звъннахме на Панорамата, но ни казаха, че наистина работят до 17:00, като последната група влиза в 16:30. Примолихме се и казахме, че идваме много от далече и се смилиха над нас да не затворят. В 16:45 бяхме там. Екскурзоводката беше любезна, обясни ни много неща, въпреки че бързаха и не бяха длъжни дори да ни пуснат- много сме благодарни!

Следа Панорамата се опитахме да се поразходим из Плевен, но имаше ужасен дъжд и решихме да пропуснем. Следва познатият път към Варна през Бяла-Попово-Лозница- Каспичан-Девня- нищо ново и интересно, а и пак беше по тъмно.  И така изпълнихме плана- обиколихме повечето интересни места в Северозапада- следва Югозападът, може би…

Дайте оценка на пътеписа

Крепост Баба Вида

Крепостта Баба Вида е единственият изцяло запазен до наши дни български средновековен замък. Той е изпълнявал функцията на отбранително съоръжение и едновременно с това е бил владетелска резиденция. Разположена е на брега на р. Дунав в североизточната част на гр. Видин.

Разбира се и тази крепост е обгърната от мистиката на легенди и предания, които хвърлят светлина върху наименованието й. Една от легендите разказва, че тук е живял силен владетел с двамата си сина – Гъмзо и Коста, и дъщерите си – Кула и Вида. Децата му не се разбирали и затова се разделили, като всеки от тях основал свой град: Гъмзиград, Костолец, Кула и Видин.

Според друга легенда в местността живеели двете сестри Вида и Кула. Вида била изключително красива и много мъже я искали за жена, но тя не харесала никого. Кула често я увещавала да се задоми, но Вида се ядосвала на съветите й и за да не се карат, се разделили. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците властвали по българските земи, Вида вече била стара и самотна жена, защото цял живот не могла да си избере прилика за своя ум и хубост. Като се разчуло, че турците наближават града, тя събрала хората си и им казала да изградят кули, в които да се скрие населението, тези кули и днес носят името „Бабини Видини кули“.

Строежът на същинската крепост започнал през Х в. върху основите на античния стратегически пункт Бонония (III в.), който е бил част от дунавската граница на Римската империя. Останки от отбранителните съоръжения са запазени на различни места в гр. Видин, но най-добре са съхранени основите на североизточната ъглова кула, които по-късно българите вграждат в крепостта Баба Вида.

С течение на времето крепостта е била неколкократно надграждана от различните си владетели. Дори в ранния си етап обаче е била изключително добре укрепена, за да предизвика византийския хронист Йоан Скилица да напише: „…императорът се отправил на поход срещу Видин и го превзел със сила след 8 месеци обсада”. Тук става въпрос за император Василий II, който обсажда българската крепост през 1003 г. Превръщането на средновековното укрепление в замък е станало още при първите владетели на Бдинското княжество. Окончателното разширение е при цар Иван Срацимир, чието име е свързано с главната кула на замъка.

една от външните кули

Замъкът заема площ от 9,5 дка и е заобиколен със защитен ров с ширина 12 м и дълбочина 6 м. Има неправилна четириъгълна форма, като всяка страна е по около 70 метра и се състои от две стени – вътрешна (по-висока) с 9 кули – 4 ъглови и 5 странични и външна (по-ниска) с 2 кули. Между двете стени се образува външен двор. Замъкът е достъпен само от север, където се намира входната кула. В миналото се е минавало по подвижен мост над пълния с вода ров. След входната кула се преминава в първия вътрешен двор, а кръгла каменна стълба води към втория вътрешен двор. В Средновековието той е бил по-обширен, в него се е издигала еднокорабна църква, сграда с масивен градеж и двуделна паянтова постройка. Тези градежи са били разрушени при изграждането на складове и караули в края на XVII – началото на XVIII в.

Град Видин (Бдин) бил средищен за северозападните български земи от двете страни на р. Тимок и р. Дунав. Тази гранична област почти винаги е била под ръководството на полузависими владетели, а унгарците нахлували многократно и превземали крепостта й. През XIV в. Видин е столица на феодалното Видинско княжество, чийто владетели са били Ростислав Михайлович, Яков Светослав и княз Шишман, а крепостта Баба Вида била тяхна резиденция. Във втората половина на XIV в. феодалната област става владение на Иван Срацимир, син на цар Иван Александър, и именно по негово време замъкът Баба Вида добива приблизително вида, в който го познаваме днес. По-късно нашествието на османците на Балканския полуостров предрича участта на Видинското княжество и величествената му крепост минава под турска власт през 1396г.

Баба Вида продължава да играе роля в отбраната на града и през османското владичество. В края на XVII и началото на XVIII в. тя е превърната в цитадела на нова крепост. Смята се, че строежът на осемъгълната кула към р. Дунав и на два контрафорса са дело на австрийците, които през 1689 г. за известно време завладяват Видин.

През втората половина на XVIII в. крепостта се използва предимно за склад на боеприпаси и за затвор. Стените на две от помещенията в североизточната част на вътрешния двор са покрити с врязани черти и знаци – рабоши, с които безименни затворници са отброявали дните, прекарани тук. В една от нишите е останала и бесилката на затвора.

вечерен изглед

Днес Баба Вида е най-внушителният паметник на българското крепостно строителство от Средновековието и е национален паметник на културата от 1964 г. Освен като забележителен туристически обект замъкът служи и като естествен декор за заснемане на документални и игрални филми.

Село Осеновлаг се намира в общината на град Своге и е само на 90 километра от столицата, което го прави желана дестинация от много жители на София, любители на селския туризъм и природните разходки. Бързо и лесно се стига по шосеен път от столицата през Кубратово – Нови Искър – Своге – Осеновлаг. Селцето е леснодостъпно, а през него по тесен шосеен път от гара Елисейна през Искърското дефиле се достига до манастира.

Природата по тези земи е изключителна. Смесица от широколистни и иглолистни гори, както и гнезда от боровинкови плодове, горски ягоди и малини, придружена от красотата на Томасиниевия минзухар даряват гледката с неповторима идентичност и прелест. Любителите на горски разходки ще могат да се насладят на красотата на природата в района и да изпитат истинска наслада от планинската почивка на чист въздух.

Тази част на страната е осеяна не само от горски и природни забележителности и дарове,но и от истински мистериозни исторически храмове и манастирски богатства. В близост до село Осевлаг, в долината на река Габровница, под връх Измерец се простира величественият манастир „Седемте престола”,още известен и като Осеновлашки манастир. Официалното му име е „Света Богородица”, но малцина го наричат така. Той влиза в списъка на 100те национални туристически обекта, не само заради невероятните си крепости и богатства, но и заради дълбоката си историческа значимост.

Множество легенди се носят за значението на седемте престола в църквата на манастира. Едно от тях гласи, че в миналото боляри създали седем селища около манастира – Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец,  Лесковдол, Желек и Лакатник- в тяхна чест се издигнали и престоли в манастира.

Друго поверие разказва за Вълчан, който събрал войводите по турско време и заедно вдигнали наново мощите на манастира, който бил опожарен от турците. В почит на седемте войводи, възвърнали облика на святото място се издигнали престоли за всеки в църквата.

Каквато и да е истината обаче, манастирът си остава един от най-приказните в страната със своята уникалан архитектура и сгради. В двора се ширят вечни растения като едновековната секвоя, както и разкошна поддържана растителност. Има и голяма старинна камбанария, датираща от 1790 година.

Комплексът предлага и стаи за настаняване за удобство на туристите, както и китно ресторантче, приветстващо хората на входа.

Посещението в манастира е истинско преживяване за туристите. Интересът е голям и поради достъпното му местораположение и близостта на планината. Заради близостта си до манастира в село Осеновлаг се развива интензивно и екотуризма. В селото има хотел за туристите, желаещи да останат в него. В близост е изградена и конна база „ Диви коне” с възможност за курсове по конна езда. За радост на любителите на екзотични животни в областта се простира и ферма с африкански щрауси, сърни, нутри, патици, диви коне и други.

Прелестта на заобикалящата селцето природа, дълбоката душевност и поклон пред вярата на народа и историята му, както и дружелюбната обстановка ще ви накарат да се отпуснете и да се насладите изцяло на една дълга екопочивка на непокътнато и красиво място, частица от мнобройните богатства на страната ни, които няма как да не оставят белег в съзнанието и сърцата на всеки посетител.

Спомените са незабравими.