Беглик Таш

Обвитата в мистика и догадки тракийска религиозна практика и познание за света постепенно разкрива истината за себе си. Огромната територия, върху която е процъфтявала тракийската цивилизация, е осеяна с много артефакти, подсказващи за начина им на живот, за културата, изкуството и религиозните им обреди. Такива доказателства се откриват все по-често през последните години и на територията на България.

Едно от значимите разкрития, хвърлящо светлина върху духовния свят на древните траки, е направено през 2003г.на 5-6 км северно от гр.Приморско, в района на бившата резиденция „Перла”. Насред гъста широколистна гора, в близост до руините на древния град Ранули, се намира светилището Беглик Таш. До него се стига по пътя, минаващ покрай Аквапарка и Конната база в Приморско. Ориентировъчна табела насочва към черен път през гората, подходящ за високопроходими автомобили. След не повече от километър ще се озовете до най-древното тракийско светилище в Югоизточна Тракия и по Черноморието, датирано от 14 в.пр.Хр. и функционирало до 4 в.сл.Хр.

Беглик Таш представлява мегалитен комплекс с централна каменна площадка, около която са разположени няколко групи от камъни с различни приложения. Общата площ на светилището е 6 дка. Смята се, че тук се е обслужвал култа към Бога на слънцето и този към Богинята майка. Същевременно с функцията си на храм, то е било и календар, и часовник, за което говорят специфични „стъпки”, издълбани в скалите и каменна група, разделяща деня на части.

"Брачно ложе", от ivoso.blog.bg

В най-източната част се намира преддверието към комплекса, непосредствено до който има „брачно ложе”. Тук вероятно върховният жрец и жрица са пресъздавали единението между двете божества. Около „ложето” са издълбани вани, в които са се наливали четирите изначални съставки на Всемира според траките, олицетворени от мляко – символ на въздух, олио – символ на огъня, вино – отговарящо на земята и вода.

Жертвеник

След тази първа група камъни на „божествено единение” се намират два жертвеника и жречески трон. По жертвените камъни не са намерени следи от кръв, затова се предполага, че тук са се принасяли единствено дарове от растителен произход – грозде, смокини и др.

До тях е композиран слънчев часовник, състоящ се от главен камък, извит по специфичен начин, и шест по-малки камъка, като всички те са съборени и им предстои възстановка. Сянката от главния камък пада върху следващите я камъни, които разделят деня на шест части.

Слънчев часовник, от ivoso.blog.bg

Близо до часовника се намират други две интересни скални композиции – Апостол Таш и долмен – „свещана пещера”. Апостол Таш представлява огромен скален блок, който лежи върху основа само на две точки. Между точките има хоризонтална ниша, в която спокойно могат да легнат трима души. Това не е естественото положение на камъка, той е поставен тук от древните траки, а нишата е изсечена.

Зад Апостол Таш е разположен долмен, чието предназначение не е с погребална, а с ритуална цел. „Пещерата” в долмена може да се свърже с женската утроба, препращаща към Богинята майка.

Лабиринтът, от ivoso.blog.bg

В североизточната част на Беглик Таш е изграден своеобразен лабиринт от монолити. Предполага се, че е служел за гадаене на бъдещето и професията, към която ще се насочат младежите от племето. Лабиринтът има два изхода – ляв, кореспондиращ с мистиката и жреческата професия, и десен, който се асоциира с прагматичната дейност в живота. За да достигнат до изходите, младежите трябвало да преминат през различни изпитания като минаването през тесен скален процеп. Процепът е с височина 6 м и широчина около 50 см. Смятало се е, че само праведните и душевно чисти хора могат да минат през него.

Апостол Таш, автор Владимир Анигностов

Малко по-навътре в гората е открита жилищна постройка, вероятно на жреца, обслужващ светилището, както и няколко огнища.

долмен, от ivoso.blog.bg

Това необикновено и магично място, останало скрито дълго време от погледа на обикновените хора, допълва цялостния загадъчен облик на околността. В района на резерват „Ропотамо” се намира скалният феномен „Лъвска глава” и множество огромни скални блокове с неизяснен произход, пръснати по планинското било, подобно на каменно море.

ИЗКАЧВАНЕ НА ВРЪХ МУСАЛА
13 – 14.Август.2011

Седмица преди това ни дойде идеята да покорим най-високия. Свързахме се с хижа Мусала и за наш късмет имаше места за една нощувка. Хижата има всичко. Има храна, питиета и е удобна. В съботната сутрин запалих колата и потеглихме. Живеем в средно-голям град в Горно-Тракийската низина и пътят до Боровец не беше дълъг. Там имам познат, който уреди паркинг в курорта. Взехме кабинковия лифт и тръгнахме нагоре.

Върхът се виждаше още от въжената линия.

Качихме се до Ястребец, което се намира на 2369 метра надморска височина. Ястребец е мястото на което са ски пистите на Боровец – най-образно казано. От там поехме по пътечка която пресича пистите „Маркуджик“, а малко след това влязохме в Национален Парк „Рила“

Още няколко минути ходене и стигнахме хижата. Настанихме се хапнахме по една топла супичка, стоварихме раниците и се отпуснахме за почивка. До нас беше едно от рилските езера. Гледката през нощта бе прекрасна. Сякаш луната беше по-близо а привечер излитащите и кацащи самолети от Летище София се виждаха чудесно.

На сутринта станахме около 9 часа. Денят беше ясен и слънчев – едно чудесно време за катерене. След няколко часа щяхме да сме с 600 метра по-високо и времето беше ценно. Потеглихме от хижата като в началото имаше само един диг, а след това пътя беше сравнително равен. Започнахме да минаваме покрай доста езера. Интересна разходка…

Ето че след двучасово ходене стигнахме но хижа „Леденото езеро“ или по-известна като заслона преди Мусала, която се намираше непосредствено до самото Ледено езеро, наречено така, тъй като почти през цялата година може да се види лед на повърхността му.

От заслона на горе вече трасето става по-сложно. Пътеката е тясна и остри завои и големи наклони. Престрашихме се и тръгнахме. Отгоре се разкриваха най-различни гледки, като най-впечатляваща за мен беше гледката към две от рилските езера, които бяхме минали по-рано.

Не си спомням точно времето от хижа „Мусала“ до върха, но ми се върти една цифра в главата: 3 часа и 15 минути. Почивахме доста. Имаше и още членова към нашата група и те бяха малко рехави. И така достигнахме заветните 2925 метра. Времето беше слънчево и се виждаха доста неща от България.

После потеглихме надолу. След по-малко от три часа бяхме в хижа „Мусала“, а след още час на въжената линия Ястребец – Боровец, след това – колата и вкъщи.

РАЗХОДКА ИЗ СОФИЯ И ВРЪЩАНЕ ПО ПОДБАЛКАНСКАТА ЛИНИЯ
21.Август.2011

Седмица след покоряването на Мусала, решихме от най-високия връх да отидем в най-големия град. Столицата ни е едно чудесно място, където всеки характер и всяко хоби може да бъде задоволено.
Пътуването беше изцяло свързано с БДЖ. Сутринта хванахме експрес „Диана“ (8640), като имахме големия късмет да пътуваме в най-новите вагони. Те са рециклирани в България само преди година-две.

Около 10:30 часа пристигнахме в столицата. поехме пеша по бул.Мария Луиза. Първа спирка беше Етнографският музей. Няма да крия, че идеята беше да налепим печати в книжката „100-те Национални Обекта“, но това не беше просто заради печатите, а наистина се вълнувахме от това, което предстоеше да видим и най-вече от пътят към вкъщи, който беше доста нестандартен, и за който ще разберете по-късно.

Далеч по-интересен обаче се оказа Природонаучният музей. В него имаше невероятни препарирани животни. Видове, за които дори не бях чувал преди.

Разходката ни продължа към Храм-Паметник „Александър Невски“ и Църквата „Света София“. После се разходихме до президентството и по централните улици на София.

Хапнахме на едно хубаво местенце и потеглихме на юг към Зоологическата градина, която беше последната ни спирка в София.

След като обходихме зоопарка потеглихме към Централна гара. Имахме влак директно към вкъщи (Градът ни е разположен на линията София – Пловдив), но решихме, че ще е добра идея да се качим на влак „Чайка“ от София до Карлово, после с друг влак до Пловдив и от там до вкъщи отново с влак. Идеята беше на минем по една от най-интересните ЖП линии в България.
Около 16 часа потеглихме от София. Разочаровах се от вагоните на влака, но това не е нещо невероятно за родната железница.

По време на пътуването минавахме през доста тунели, но аз търпеливо чаках гара Копривщица, непосредствено след която започва най-дългият тунел в България: Тунелът „Козница“ с дължина 5800 метра, който свързва гара Копривщица (намираща се на десетина километра от едноименния град) с град Клисура. Тези почти 6 км ги изминахме за десет минути. На снимките се виждат входа и изхода на тунела.

В късния следобед слязохме в Карлово, където имахме повече от час до връзката с влака за Пловдив. Градът на Левски е доста познат за мен, но не пропуснах да разгледам центъра за пореден път.

Върнахме се на гарата, хапнахме и потеглихме за Пловдив, а от там за вкъщи. Беше едно невероятно приключение. И да си призная маршрута София – Карлово – Пловдив го бях правил и преди.

РАЗХОДКА ДО СТАРА ЗАГОРА
28.Август.2011

Събудихме се по обяд. Не знаехме какво да правим през свободния ден и се сетих, че Стара Загора е град, който трябва да видя. Не се поколебах. След час беше влака и аз се качих на него.

Пристигнахме и като по традиция потеглихме първо към центъра на града.

После започнахме търсене на паметника „Бранителите на Стара Загора“. Никой не беше чувал за него. По-късно от 20-тия човек който бях питал разбрах, че е известен като „Самарското знаме“. Не толкова за паметника, а заради печата в „100-те Национални Обекта“ отидох. Просто бях там и едва ли щях да отида пак.

Не съжалявам, че се качих до там обаче. Гледката към Стара Загора беше неповторима.

Разходката не беше особено детайлна. Обход на централните части и тъй като времето ни притискаше директно към гарата.

И така поредната августовска екскурзия приключи.

ПЕЩЕРА СНЕЖАНКА
31.Август.2011

Отново скучен ден, в който нямаше какво да се прави. Погледнах към ключовете за колата, после към книжката с туристическите обекти и бързо се ориентирах. Събрах групата и потеглихме към пещера „Снежанка“. Имаше път който стигаше до паркинга, а после 10-20 минути ходене по горска пътечка. За съжаление не успях да направя снимки, но пещерата е известна и мисля, че доста хора са я посещавали.

Така протече този невероятен Август. Надявам се разказите ми са ви харесали.

Благодарим на Стоян за пътеписа и красивите снимки към него. От сърце ни се хареса пътуването му до Лондон и обратно. Бих искала да се извиня за едноседмичното забавяне с публикацията. Няма да се повтаря, обещавам

Беше краят на Април.2011г. Мои роднини си бяха дошли от Англия за няколко дни. Видях се с тях и случайно ми хрумна да ги попитам дали може да отскоча лятото да видя Англия-та, а те се съгласиха, дори с радост приеха идеята. Седмица по-късно закупих билет за далечния 15.Юли.2011 за полет на България Ер в 14:45 часа.

Минаха месеците и дойде време за заминаване…
На летището беше пълно. Имаше доста хора, но отидох до Чек-ин гишетата, предадох големия си куфар и търпеливо изчаках полета заедно с изпращачите ми. Час по късно ни извикаха. Първоначално се пообърках защото имаше и друг полет до Лондон на Бритиш Еъруейз, но се оправих в крайна сметка. Полета ми беше от изход А1, Терминал 2 на Летище София. Когато влязох в стерилна зона имаше чудесна гледка към перона и най-вече към нашият Airbus A320. Скоро след това се качихме в самолета и излетяхме на изток. Захода не беше особено интересен, пък и нямах възможност да снимам.

Във въздуха се разминахме с друг самолет. Скоростта му беше впечатляваща.

Два часа и половина по-късно видях първата английска земя, а малко след това и Лондон!

Кацнахме на Хийтроу по писта 27L. Всичко в мен беше сравнително спокойно. Но когато самолета започна да рулира и се загледах в самолетите първият който видях бе самолета който определям като „Моята любов“. Airbus A380 на любимата ми авиокомпания – австралийските QANTAS.

Тъй като кацането се извърши на северната писта, а самолета трябваше да стигне до Терминал 4, се наложи да пресечем южната писта. Преди да я пресечем спряхме за да изчакаме излитащите самолети, които без да преувеличавам бяха точно 9 за около 3 минути. Впечатлих се! След това тръгнахме и се установихме на един от ръкавите на терминала. От ръкава до багажното имаше такива лабиринти и пътя беше около 7-8 минути. Наистина беше дълго ходене. Най-емоционалният момент за мен беше когато видях надпис ‘UK Border’. Минах граница бързо, изчаках куфара си, изчаках посрещачите ми и поех по Picadilly Line на метрото. Още от следващия ден започнах разходката из красивия град.

Пътешествието ми включваше посещаване на основните туристически забележителности: Big Ben, Westminster Bridge, London Eye, Tower Bridge, Greenwich, Hyde Park, City Center of London, Alexandra Palace, Park Lane Avenue, Oxford Street и още някои други, за които сега не се сещам. Возих се на DLR (автоматичен влак, който се движи без машинист по линии над земята). Има какво да се види в Лондон – това е ясно!

Умишлено не си бях купил билет за връщане, защото не знаех кога точно ще реша да се прибера. Доста се намръщих като видях извънредно високите цени на самолетните билети, когато реших да се прибирам и разбрах, че последният ми шанс е автобуса. Цената беше 225 лева, а пътят 47 (45) часа. Мислех си, че пътуването ще е зле, но пък кога ще ми падне друга възможност да прекося Европа и хоп, хайде на автобуса!

Беше 25.Юли.2011. Автобусът потегляше в 22:00 часа, но имах късмет, че отидох още в 20ч. на Victoria Coach Station, защото направих час и половина отчаяно търсене на автобуса. Срещнах поне петима българи, които също като мен търсиха автобуса. Слабо представяне от страна на Ивкони, но пък пътуването беше супер… Потеглихме с двадесетина минути закъснение. През нощта след полунощ бяхме в Дувър. От там взехме ферибота за Кале (Франция).

Следващата спирка беше в някакво френско село около 6ч. сутринта където се качиха още двама шофьори. в 8:00 бяхме в Париж.

Жалко, че нямахме престой там. Дори половин час би ме задоволил да отъпча парижките улици, но уви. След целодневно пътуване през Франция в късния следобед се озовахме в Германия. Минахме през Карлсруе, Щутгард и още някои градове…

Вечерта бяхме в Мюнхен. Там спирката беше точно пред стадион Алианц Арена – прекрасен стадион! Имаше и мач в този момент…

Нощен преход през Австрия и на сутринта бяхме в Словения. За първи път минахме граница на влизане в Хърватска и после в Сърбия. Денят беше по-безинтересен от предишния.

Почти точно по разписание в 21ч. бяхме в София на Автогара Сердика където ме чакаше любимата…

Това беше моето пътешествие. Не много нестандартно, но силна емоция за мен!

Искрено се надявам да Ви е харесало!

Сгушен в Родопите по поречието на река Чая, известният курорт Нареченски минерални бани се намира на 40 км южно от Пловдив. В миналото хиляди са търсели богатството на минералните му извори. Радоновата вода, която блика само в този край успешно лекува неврози, стрес, разстройства на нервната система, диабет, хипертония, ранна атеросклероза, остеопороза и всякакви заболявания костите и ставите. След десетилетна забрава, днес курорта бавно се възражда, а общинската управа, санаториумите и частните хотелиери имат амбицията да привлекат по тези места цялото болното и застаряващо население на Европа, а защо не и на света.

Това стана ясно на срещата с екипа ни от проекта Комуникационната кампания за насърчаване на вътрешния туризъм в Република България на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, организирана от Благовест Лефтеров и Боян Манев, на тема „Спа и Уелнес”. Летище Пловдив спомага за връзката със света. Десет общини от Пловдив и Смолян спомагат за неговото развитието. Благодарение на това вече има две редовни линии на най-голямата нискотарифна авиокомпания до Лондон и Милано, а чрез сайта й годишно 700 милиона души във всички точки на планетата разглеждат виртуално Асеновград и околностите. А в този район има какво да се види.
Наблизо е Бачковският манастир „Успение Богородично“, който е втория по големина български манастир след Рилския.

Бачковският манастир

Тук се намира последната твърд на Второто българско царство – Асенова крепост. Община Асеновград предвижда за това място шоу, подобно на „Звук и светлина” във Велико Търново и 3D анимация, която да прожектира като холограма битките за това място преди векове.

Асенова крепост

На 5 км е село Косово, съхранило типичната възрожденска родопска архитектура. В селото има 63 паметника на културата. Църквата “Успение Богородично” от 1851 г., старото училище (1889 г.), параклисите “Св.Неделя” и “Св.Петър”, воденицата, ковачницата са част от тях. Северозападно от село Забърдо се намират Чудните мостове, един от най-интересните природни феномени в Родопите.

Чудните мостове

Някогашна пещера, образувана от водите на р. Дълбок дол, се е срутила вероятно при земетресение. Резултат от това са образувалите се два, редки по своята красота и внушителност мраморни скални моста. Така че познатата закачка: „Поздрав най-сърдечен от лудите в Наречен” вече не е актуална. В сполучливото допълнение от д-р Атанас Тасев директор на военния санаториум в минералните бани: „Луд е този, който не идва в Наречен” е истината, защото там ще излекуват и душата, и тялото ни.

Разказва ни Кремена Михайлова.

Желаем успех

Никога не съм изпитвала непреодолимо желание да посетя Рим. Но така се стекоха обстоятелствата и потеглихме. Италия показа лицето си още при пристигането. Имахме уговорка шофьор на такси да ни чака на летището, но се забавихме около 2 часа с багажа и очаквах или да си е заминал, или да ни посрещне изнервен нацупен човек и да ни иска двойно повече пари. Нищо подобно – срещнахме спокоен, усмихнат, весело ръкомахащ и викащ младеж – сякаш не е чакал 2 часа… „Емоционалността” му продължи и докато шофираше – през 45-те минути път до хотела той спираше да говори по телефона само в секундите, в които избираше следващия номер – тогава всъщност бърбореше на нас… (Мислехме, че това е върхът на словоохотливостта, но последния ден се оказа, че не е така).

Още в началото започнах да осмислям израза „Вечният град”. Досега го бях възприемала като банално клише. Но „червенините” започнаха да изникват зад всеки ъгъл още далече преди известните централни забележителности на Рим. (От първия ден започнах да наричам „червенини” тухлените останки от древни времена, които виждах на всяка крачка).

Следващият ден започна с обиколка с туристически автобус. Подценихме римския пек – някой ми беше казал, че там топлината се усеща по-силно заради напечените камъни в целия град, но тогава не обърнах внимание, защото обичам жегата. Все пак доста поизгоряхме на втория етаж на открития автобус. Спасиха ни азиатците, които навсякъде гонят туристите да им продават шапки и чадърчета.

Когато автобусът наближи Колизеума, дъхът ми спря по същия начин, както когато видях катедралата „Саграда Фамилия” в Барселона за първи път от подобен автобус. Подминахме го и продължихме с автобуса из града, но знаех, че това ще е първото място, което ще посетим следващия ден.

Интересно, че първия ден с автобуса най-силно впечатление ми направи монументът на Виктор Емануил II (обединителят на Италия) – огромната снежнобяла сграда със стройни колони, внушителни стълби, сякаш показващи недостижимостта на върха; отвсякъде скулптури и наистина – блестяща белота. Но след като научих, че грандиозната „сграда” е просто паметник и не е била построена с друго предназначение (макар че сега в една от частите й има музей или галерия), малко се разочаровах от тази грандоманщина. Не че и в Древния Рим всичко не е било огромно, не че първият крал на Италия не заслужава… Но при толкова стари неща от стотици и хиляди години това творение от 20-ти век за мен бързо отстъпи на „древнините” (харесва ми така да наричам историческите старини).

Това стана още на втория ден, когато видях отблизо и отвътре Колизеума и Форума. Сякаш не можех да повярвам, че наистина съм там. Какво съм си представяла преди? Че това е едно място отпреди 2000 години и си е останало в това време? Не, Колизеумът беше „тук и сега” и аз бях в него! Може би преди да го посетя съм по подценявала, защото естествено не съм привърженик на гладиаторските битки. Но сега стоях и поглъщах всичко с очи. Е, разбира се и снимах много, но чак след като постоях наистина неподвижна известно време. Чудех се как е построен този амфитеатър, как е запазен така досега…

Вървях по плочите пред Колизеума и за първи път в живота си се върнах назад в историята. Съвсем осезаемо си представих как тук са крачили древните римляни, как са преминавали колесници, как се е стичала тълпата към Колизеума. Историята ми стана близка, а не нещо абстрактно и съмнително.

И въпреки зашеметяващото въздействие на Колизеума върху мен заради размера, гениалната архитектура и запазения му вид, Форумът стана мястото, което остана в сърцето ми и ми се искаше да се връщам там отново и отново. Нямаха край „червенините” там, нямаха край изправените или нападали колони, арки, стълби, алеи, останки от храмове – отново усещането, че това е бил един жив град, истински център на Древния Рим. Исках да стоя дълго там, нещо от Форума влезе в мен и нещо от мен остана там…(Странно, никога не съм обичала историята).

Разбира се минахме и през популярните забележителности – фонтана „Треви”, Испанските стълби, многобройните църкви, но дали заради стълпотворенията и обедното слънце, те не станаха „моите места”. Моето място си остана Форумът

Може би от на по-съвременни места почувствах пълноценно Италия на площада „Навона” – с уличните музиканти, многото фонтани, художниците, типичните заведения и разноцветни къщи с кепенци и ярки цветя по тераските и … приятната липса на автомобили. Също толкова приятно ми беше площадчето пред Пантеона със същите типични италиански цветни къщи. И разбира се – самият Пантеон! Отново старото ме привлече – построен е преди новата ера и през цялата му история е използван като храм. Отвън – любимите червени тухлички, отвътре – през отворения купол светлината проникваше като божествен лъч. Наистина се отпуснах тук след бясното препускане и поглъщащия шум на автомобилното движение.

Между другото това е първата европейска столица, в която движението и шумът се усещат толкова, поне за мен бяха трудно поносими. В други градове въпреки големите им размери и безбройните автомобили не съм усещала шума така. Може би незабележимо автомобилният шум тук се допълва от неспирното говорене на емоционалните италианци?!

Какво ми остана от Рим – открих историята, открих, че това наистина е Вечният град. Не открих европейската чистота и ред като в някои по-северни столици. Усетих един свръхпулсиращ град, където никой не спазва правилата за движение – нито шофьорите, нито пешеходците. Представих си древните римляни, но видях и съвременните младежи и обикновени хора по улици, тераси, сладоледаджийници (Gelateria на всеки ъгъл!). Отново ще направя сравнение с други европейски столици – обикновено там виждам предимно туристи – безброй чужденци от всички континенти, местните сякаш са се скрили и може би само работят. Тук виждах много италианци – туристи от другите райони на страната и обикновени римляни: в студентския квартал, където беше хотелът ни, по малки улички и типични заведения – пеша, яхнали мотори или малки автомобили, италианците бяха навсякъде из града.

Как ни изпрати Рим? Не мога да не завърша с тази история – за шофьора на таксито на път за летището. Разбрах, че този при пристигането е бил „нула” – само с един телефон, макар и говорещ 45 минути. При заминаването шофьорът (друг) отново говори 45 минути, но на два телефона и през цялото време пишеше на няколко тефтера, разпилени в скута му, по таблото на колата… И този викаше, ръкомахаше и изглеждаше щастлив…

Дайте оценка на пътеписа: