Беглик Таш

Обвитата в мистика и догадки тракийска религиозна практика и познание за света постепенно разкрива истината за себе си. Огромната територия, върху която е процъфтявала тракийската цивилизация, е осеяна с много артефакти, подсказващи за начина им на живот, за културата, изкуството и религиозните им обреди. Такива доказателства се откриват все по-често през последните години и на територията на България.

Едно от значимите разкрития, хвърлящо светлина върху духовния свят на древните траки, е направено през 2003г.на 5-6 км северно от гр.Приморско, в района на бившата резиденция „Перла”. Насред гъста широколистна гора, в близост до руините на древния град Ранули, се намира светилището Беглик Таш. До него се стига по пътя, минаващ покрай Аквапарка и Конната база в Приморско. Ориентировъчна табела насочва към черен път през гората, подходящ за високопроходими автомобили. След не повече от километър ще се озовете до най-древното тракийско светилище в Югоизточна Тракия и по Черноморието, датирано от 14 в.пр.Хр. и функционирало до 4 в.сл.Хр.

Беглик Таш представлява мегалитен комплекс с централна каменна площадка, около която са разположени няколко групи от камъни с различни приложения. Общата площ на светилището е 6 дка. Смята се, че тук се е обслужвал култа към Бога на слънцето и този към Богинята майка. Същевременно с функцията си на храм, то е било и календар, и часовник, за което говорят специфични „стъпки”, издълбани в скалите и каменна група, разделяща деня на части.

"Брачно ложе", от ivoso.blog.bg

В най-източната част се намира преддверието към комплекса, непосредствено до който има „брачно ложе”. Тук вероятно върховният жрец и жрица са пресъздавали единението между двете божества. Около „ложето” са издълбани вани, в които са се наливали четирите изначални съставки на Всемира според траките, олицетворени от мляко – символ на въздух, олио – символ на огъня, вино – отговарящо на земята и вода.

Жертвеник

След тази първа група камъни на „божествено единение” се намират два жертвеника и жречески трон. По жертвените камъни не са намерени следи от кръв, затова се предполага, че тук са се принасяли единствено дарове от растителен произход – грозде, смокини и др.

До тях е композиран слънчев часовник, състоящ се от главен камък, извит по специфичен начин, и шест по-малки камъка, като всички те са съборени и им предстои възстановка. Сянката от главния камък пада върху следващите я камъни, които разделят деня на шест части.

Слънчев часовник, от ivoso.blog.bg

Близо до часовника се намират други две интересни скални композиции – Апостол Таш и долмен – „свещана пещера”. Апостол Таш представлява огромен скален блок, който лежи върху основа само на две точки. Между точките има хоризонтална ниша, в която спокойно могат да легнат трима души. Това не е естественото положение на камъка, той е поставен тук от древните траки, а нишата е изсечена.

Зад Апостол Таш е разположен долмен, чието предназначение не е с погребална, а с ритуална цел. „Пещерата” в долмена може да се свърже с женската утроба, препращаща към Богинята майка.

Лабиринтът, от ivoso.blog.bg

В североизточната част на Беглик Таш е изграден своеобразен лабиринт от монолити. Предполага се, че е служел за гадаене на бъдещето и професията, към която ще се насочат младежите от племето. Лабиринтът има два изхода – ляв, кореспондиращ с мистиката и жреческата професия, и десен, който се асоциира с прагматичната дейност в живота. За да достигнат до изходите, младежите трябвало да преминат през различни изпитания като минаването през тесен скален процеп. Процепът е с височина 6 м и широчина около 50 см. Смятало се е, че само праведните и душевно чисти хора могат да минат през него.

Апостол Таш, автор Владимир Анигностов

Малко по-навътре в гората е открита жилищна постройка, вероятно на жреца, обслужващ светилището, както и няколко огнища.

долмен, от ivoso.blog.bg

Това необикновено и магично място, останало скрито дълго време от погледа на обикновените хора, допълва цялостния загадъчен облик на околността. В района на резерват „Ропотамо” се намира скалният феномен „Лъвска глава” и множество огромни скални блокове с неизяснен произход, пръснати по планинското било, подобно на каменно море.

Сгушен в Родопите по поречието на река Чая, известният курорт Нареченски минерални бани се намира на 40 км южно от Пловдив. В миналото хиляди са търсели богатството на минералните му извори. Радоновата вода, която блика само в този край успешно лекува неврози, стрес, разстройства на нервната система, диабет, хипертония, ранна атеросклероза, остеопороза и всякакви заболявания костите и ставите. След десетилетна забрава, днес курорта бавно се възражда, а общинската управа, санаториумите и частните хотелиери имат амбицията да привлекат по тези места цялото болното и застаряващо население на Европа, а защо не и на света.

Това стана ясно на срещата с екипа ни от проекта Комуникационната кампания за насърчаване на вътрешния туризъм в Република България на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, организирана от Благовест Лефтеров и Боян Манев, на тема „Спа и Уелнес”. Летище Пловдив спомага за връзката със света. Десет общини от Пловдив и Смолян спомагат за неговото развитието. Благодарение на това вече има две редовни линии на най-голямата нискотарифна авиокомпания до Лондон и Милано, а чрез сайта й годишно 700 милиона души във всички точки на планетата разглеждат виртуално Асеновград и околностите. А в този район има какво да се види.
Наблизо е Бачковският манастир „Успение Богородично“, който е втория по големина български манастир след Рилския.

Бачковският манастир

Тук се намира последната твърд на Второто българско царство – Асенова крепост. Община Асеновград предвижда за това място шоу, подобно на „Звук и светлина” във Велико Търново и 3D анимация, която да прожектира като холограма битките за това място преди векове.

Асенова крепост

На 5 км е село Косово, съхранило типичната възрожденска родопска архитектура. В селото има 63 паметника на културата. Църквата “Успение Богородично” от 1851 г., старото училище (1889 г.), параклисите “Св.Неделя” и “Св.Петър”, воденицата, ковачницата са част от тях. Северозападно от село Забърдо се намират Чудните мостове, един от най-интересните природни феномени в Родопите.

Чудните мостове

Някогашна пещера, образувана от водите на р. Дълбок дол, се е срутила вероятно при земетресение. Резултат от това са образувалите се два, редки по своята красота и внушителност мраморни скални моста. Така че познатата закачка: „Поздрав най-сърдечен от лудите в Наречен” вече не е актуална. В сполучливото допълнение от д-р Атанас Тасев директор на военния санаториум в минералните бани: „Луд е този, който не идва в Наречен” е истината, защото там ще излекуват и душата, и тялото ни.

Разказва ни Весислава Савова , снимки от Константин Костов.

Случвало ли ви се е да пътувате до Триград? Ако отговорът ви е „да”, то със сигурност не сте пропуснали да спрете в уютната хижа на Тешел, за да се подкрепите преди оставащите десетина километра до крайната цел. Така постъпихме аз и Константин в средата на октомври 2009 година. За мен беше първо отиване в този омагьосващ край, но той, като опитен геолог и пещерняк, познава до най-малката подробност красотата на Триград и околностите му. Докато Косьо поръчваше напитки на любезната хижарка, аз седнах на пейка до една от дървените масички и се загледах в красотата на планината, която постепенно започваше да твори своята магия за омърсената ми от суетата на големия град душа.

Тогава го видях – нисичък, жилав мъж на неопределена възраст. Носеше пристегнат в голямата си, жилава прегръдка, дар от планината – гъби. Сякаш опълчили се на грубото им откъсване от естествената среда, те непослушно се изсипваха от ръцете на мъжа и колкото по-усърдно се опитваше да ги събере, толкова по-немирни ставаха. Извадих найлонова торбичка от чантата си и му помогнах да ги съберем. Без да чака покана, той седна срещу мен на масата. В този момент Косьо дойде. Отляхме му по малко от напитките си за него и се чукнахме за здраве.

- Откъде сте ба, ббра-ато? – попита непознатият.

- От София – отговори Косьо.

- А-а, на ппо-очивка? Аз София я знам бе, ббра-ато. „Овча купел” е квартал на гьо-овренци.

- Ти от Гьоврен ли си?

- А-а, от Гьоврен.

- Моля те, вземи му една ракия. И той душа носи – успях някак да вметна в разговора ни и Косьо, чиято душа винаги откликва на нечия мъка, отиде да изпълни молбата ми.

- Ти ра-аботиш ли в София, ббра-ато? – и аз бях „брато” за този човек, чиито виолетови очи бяха събрали цялата мъка на красивия, но изоставен Родопски край.

- Работя – отговорих и му обясних накратко какво.

- А-а, хубаво. Ми що се не ма-анете бе? От София е по-лесно – отпи от току-що донесената му ракия той с усмивка.

- Къде да ходим? – попита Косьо.

- На-авънка. Тук не се жи-ивее. Ня-яма работа. А у Гьоврен за-атвориа училището за ходжиии. За-ащо бе? За-ащо?! – извика този мъж с толкова болка, колкото не бях усещала до тогава.

- Ами…, така е – при цялата ми словоохотливост не можах да намеря и дума като отговор на този толкова простичък въпрос. – А ти работиш ли?

- Не. Не! Как се-едях с приятели, получих кръвоизлив у мозъка и кра-aй. Кога отидох на ле-екар със сичките папки, знаиш ка-акво направи? Знаиш?

- Не.

- Затвори па-апките и ми каза: „Махай се! С турци не ра-аботя!” и ми за-аши един шамар.

- Ти си турчин. А говориш ли турски?

- Говоря бе – и виолетовите очи заискряха. – Ама кога у нас додоха турци, вика-ат, че това не е турски. Е-е…

- Красива ви е природата – не знаех на къде да водя разговора и сменях темите.

- А-а, додоха туристи и викат: „А бе, ка за-асадихте тези борове по скалите?”, а аз им викам – лесно ги заса-aдиме, ама с поливането ба-ая зор видохме. А-ха-хааа – засмя се гърлено и от сърце.

Дойде време да потегляме и си стиснахме ръцете с този човек.

- Как се казваш? – едва тогава осъзнах, че не го бяхме попитали.

- Раим. Ба-аща ми е бил ходжа. Знаиш какво викаше? „Най-голем грех е да посегнеш е те на тея – кучета и котки.” – посочи с глава две бездомни кучета, които мило кривяха главички в очакване да получат малко храна. – А-аа една знаиш ка-а’во пра-аи? Го-отви ги. Ка-ак бе? Ка-ак?

- Е, то всички религии все на това ни учат – на мир и любов.

- А-а – мир и любов. Аа, живи и здрави!

Тръгнахме към Триград, докъдето ни откараха добри хора, които не искаха да ни оставят на произвола на съдбата по този живописен път.

У всеки от тях живееше мъдростта и добрината на нашия нов познат, съвременния Мунчо – Раим, който плаче за затвореното училище и живее в мир с планината и хората. Раим, който макар и самоопределящ се като „турчин”, макар и таящ надежда да се ”мане”, е повече българин от всички онези, които макар и по паспорт „българи”, говорят за красотата на природата или за културата с изкуствени изрази, наситени с чуждици. Простичките хора живеят в хармония с едната и страдат за другата.

А ние ли? Ние трябваше да се подготвим за едно друго чудо на Родопите, а именно

Шишарковицата

„Шишарковица”. Има ли го това чудо или не? Кой би бил толкова наивен, че да повярва в подобна нелепост? Докато я дегустирахме, обаче, бяхме толкова убедени в оригиналния й произход, че … Всъщност, ето как започна всичко.

…

Косьо и аз пристигнахме в Триград на свечеряване и се настанихме в една от къщите-хотели с красивото име „Крушата”. Любезните ни домакини – Краси Мандраджията и съпругата му Латинка – ни посрещнаха, както се посрещат приятели, които се познават от години. Наистина, познаваха Косьо, но в никакъв случай не бяха от приятелите, които поддържат постоянна връзка помежду си. След като онемях при вида на дървените легла, застлани с родопски одеяла, които за мен винаги са били един от символите на уюта, и се освежихме с топъл душ, излязохме на терасата. Не можех да откъсна поглед от небето, а то, сякаш разбрало смайването ми, ме удостои с величествена гледка. Луната се роди, разкъсвайки плацентата на облаците – голяма, оранжева, пленителна. Планината сякаш притихна в прегръдките й и запя – тихичко, много тихичко – своите песни. Знаете ли как се ожаднява от подобна гледка? Опитайте някой път!

Слязохме в механата, известна с камината си, която може да бъде подклаждана и от двете страни. Така, без значение къде точно ще седнете, ще можете да й се наслаждавате.

Гледката на живия огън и големите маси, застлани с ръчно бродирани покривки, подсили жаждата ни и само един поглед беше достатъчен, домакинът да скочи и да налее по чаша ракия, с думите:

- Ще опитате моята шишарковица, нали?

- Как шишарковица, Краси? – попита Косьо.

- Мое производство, бе. Правя я от зелени шишарки. Ама как, не казвам – „Балканът пази своите тайни”. Мен от малък са ме учили как се вари ракия и експериментирам – засмя се той под големия си, родопски мустак.

- Ами, наздраве – да му се невиди и еманципацията, ама не се стърпях да опитам това чудо, за което дори не бях чувала.

- А, добре сте ми дошли – каза Краси и пусна родопска гайда.

Как се разливаше от гърлото до всяка клетка на тялото тази шишарковица! Точно както звуците на гайдата дърпаха струни, които отдавна не бяха звучали в сърцето ми. „Ех, така се живее сто години!” – помислих си аз, като философствах на ум, за да не ставам досадна с брътвежите си. Усмихвахме се един на друг и отпивахме по глътка шишаркова. Докато Краси отиде да провери дали съпругата му Латинка е готова със салатите, Косьо успя да ми прошепне: „Намирисва ми на грозде, ама…” Той е естет и фин познавач на качествените напитки, та трудно може да бъде подведен. Магията на Родопите, обаче, ни беше завладяла, и дори Краси да беше казал, че това, което слушаме е мечка, която е хванал, докато се е опитвала да му обере кошерите и я е научил да свири на гайда, сигурно щяхме да му повярваме. Самата шишарковица също си беше омайна. Толкова, че измислих нескопосаното извинение за нуждата ми да подишам чист въздух и излязох сама на двора.

Ех, Родопи – чудна планина! Не е само красавица, но и лечителка. Леко замаяната ми глава се облекчи и разсъдъкът ми се върна. Е, не много, но да осъзная, че бих могла да изпия още една малка шишаркова ракия, без да му мисля как точно се приготвя. Толкова спирт съм погълнала в София, че този елексир прочистваше и тялото, и душата ми. Когато седнах отново на масата, Краси разказваше за децата си. Той и Латинка имат един син, но когато племенниците им останали кръгли сираци, решили, че няма да ги оставят на улицата и не само изплатили ипотеката на къщата им, но и им дали любовта, без която човек не става личност. Човешки съдби, но и човешки сърца! Затоплени от шишарковицата, гозбата на Латинка и човещината на нашите домакини, ние полегнахме и тутакси се пренесохме в страната на Морфей.

За първи път от месеци, се събуждах наистина отпочинала. Не само, че не ме болеше глава – 150 милилитра за мен са краен предел, какво си мислите, – но и бях заредена с толкова енергия, че нямах търпение да се запозная с колкото се може повече места в този приказен край.

Емоциите, които преживяхме в последващите два дни, ни връхлитаха с такава сила, че за да се върнем към реалността, без да се загубим в творенията на планината, посрещахме нощите след чашка или две шишарковица.

А какво видяхме? Преди всичко – Дяволското гърло. Въпреки малко сконфузеното положение, в което са изпаднали изгонените от пещерата юнаци от Триград, които са дали частичка от живота си за нейното облагородяване, а сега оставени пред входа й като случайни посетители, красотата си остава красота и никой не може да я отрече. Няма да изпадам в подробности за изваяните форми на пещерата, нито за легендите, които всеки българин трябва да познава – ей така, защото ни има като нация, – но ще ви кажа едно. Не пропускайте да влезете там. Колкото и скучен и апатичен да е екскурзоводът, няма начин да заглуши гласа на пещерата, която сама разказва за себе си.

На излизане от Дяволското гърло, не пропуснахме да видим и Гъза (извинявам се, но това е топоним, а не цинизъм) на Дявола. Силата на водата е била възхвалявана не веднъж, но там… Там ще чуете грохота й с такава сила, че ще се преселите в подземното царство и духът ви ще иска да изтегли от тъмнината частицата светлина, която градът, с неговото непрестанно бързане и надбягване с невъзможното, е погребал в четирибуквието на рогатия.

За съжаление, има хора, които никога не са излезли от това място. Поклон пред паметта им, която остава вечна, за да могат такива, като нас да се наслаждават на красотата на природата. Като консуматори, ние само наблюдаваме и се възхищаваме, но пещерняци, геолози, подводничари правят и невъзможното да предпазят националното ни богатство неразрушено. За това, следващия път, когато решите да изхвърлите боклук или да си вземете нещо за спомен, помислете за ефекта на пеперудата. Знаете за какво ви говоря, нали? Разбира се, че знаете – вие сте интелигентни хора и не сте от тези, които нехаят за природата.

Поопознала красотата на Триградското ждрело и Дяволското гърло, на втората сутрин нямах търпение да потеглим към Ягодинското ждрело и едноименната пещера. Решихме да вървим до там пеша. Доста смело. Преди всичко, защото разстоянието не е малко, но подкрепени от домашно приготвените мекици на Латинка и разполагащи с цялото време на току що родения ден, нямаше закъде да бързаме. Друг пример за нашата смелост е, че ловният сезон се откриваше същия ден и нищо чудно отдалече да приличахме на някакви животинчета, удобни за обстрелване. Даже си представихме такава сцена, но с нужното чувство за хумор. Както е видно от снимките, съвсем не сме за убиване. А колко красота имаше наоколо! Гъби, нашарили зелената трева. Леко прошарени в невероятните багри на есента дървета. И … мравуняк. Доста голям. И ограден. Нима хора, които са се погрижили за мравуняк, биха простреляли двама беззащитни туристи, погълнати от великолепието на родния им край?

Когато наближихме Ягодинската пещера, останах малко разочарована от безбройните маси със сувенири и брошури. Приличаше повече на панаир, отколкото на уникално природно богатство на красивата ни родина. Малко мостче водеше към ресторант, който макар и вълнуващ за поизгладнелите ни стомаси, не можеше да бъде крайна цел на прехода ни. Въпреки това, решихме, че няма да позволим на рекламите за хотели и други готови да облекчат тежестта на портфейлите ни места, да развалят настроението ни и – ето че бяхме пред входа на пещерата. Колега на Косьо ни посрещна с добре дошли и след като размениха професионален опит, ние бяхме в пещерата. Тигрови драперии, сталактити, сталагмити и един несбъднат сталактон, чиито части ще се слеят, но неизвестно кога, както и други прекрасни пещерни образувания преплитаха погледите ни и фантазията ми се плъзгаше все по-назад и по-назад през вековете. Там тя и родовата памет родиха една легенда за Несбъднатата целувка. Нея ще ви разкажа в някой друг разказ, когато това е подходящо.

Уви, снимки от Ягодинската пещера не мога да приложа, тъй като единствените такива са тези, които се продават на входа й. Авторски не са позволени. И логично – прекалено крехки и деликатни са пещерните форми, за да бъдат осветявани от светкавици на съвременната, но аматьорска техника. А това, което ще запечатат в съзнанието очите ви, не подлежи на описание, нито на фотографиране. То е едно преживяване, което е хубаво да си подарите.

Уви, моите очи, ми изиграха лоша шега и получих почти пълна загуба на зрението с едното. Това беше причината да не си позволим още един в Родопите. Много добър човек отново ни спря на стоп и ни закара до Девин, от където да направим връзка за Пловдив, а от там София е близо, много близо. Този човек се отклони от пътя си към Смолян и доброволно се отказа от около час от деня си, за да направи добро. На хора, които не познава. На хора, които може би, никога няма да види. Ако има нещо, което липсва на Триград и околностите му, това е редовен транспорт. Дали пък не е за хубаво? Дали това не го предпазва от наплива на хора, които търсят евтини сензации? Та да се върнем на окото ми. Сега всичко е наред, но все още си мисля колко ли красоти не съм видяла. Защо ли? Защото колкото и пъти да минете през този край – дано винаги в цветущо здраве, – все ще има нещо, което не сте видели при предишното ви посещение. Нищо, ще се върна там. Дано ловните сезони и рокерските събори – красиво, но не подходящо точно за този край преживяване – не развалят по никакъв начин очарованието му. Вярвам, че няма, защото независимо от хобито, което имат, хората, които посещават Родопите, отиват там, за да станат част от магията на планината.

…

Когато се завърнахме в София, приятел на Косьо го попитал: „И вие ли се вързахте на приказките за шишарковица? Цял Триград вече се смее на това как сте се хванали.” Обикновено, при такова прецакване, се чувствам като пълен глупак. Този път, обаче, само се посмях от сърце. Какво значение има от какво е направена ракията? Не е ли важно кой я е приготвил, как я е поднесъл и къде точно сте я изпили? Когато отидете в Триград, пийнете по една шишаркова, пък ще разберете за какво ви разказвам.

Въпреки, че има хора, които с гордост прекъснаха първоначалните ми бъртвежи за чудото на шишарковата ракия с вопъла: „А, той моят (следва име) е пил такава в един манастир.” Дали пък чудото, за което ви разказах, не е докоснато от добрината на самия Бог? Нямам предвид ракията, а човещината.

Дайте оценка на пътеписа:

Разказва ни Таня Иванова Илиева-Солер.

Когато стане дума за Родопите, сърцето но българина се изпълва със сладки спомени: някъде там, в далечината, звучи гайда, мирише на смилянски боб, джоджен, подправки и тютюн, а от прозорците на спретнати селски къщички са провиснали шарени халища, губери и черги. И всичко това, сякаш изрисувано насред пейзажа от ръката на изкусен художник. Това е тя, величествената Родопа, планината на Орфей, свързана с безброй легенди и народни приказки. Особено мило ти става, когато чуеш това име, намирайки се далече от България.

През последните няколко години в Родопите бяха направени открития с особена важност за България и за света: тракийски гробници и светилища, златни маски и оброчни плочици на древни тракийски владетели и божества и др. Бих искала да разкажа за едно от тези свети места, скътано в сърцето но Родопите. Място, забравено от хората, но не и от Бога: Белинташ, в превод от турски „ Камък на познанието“ или както е известно сред местните хора – Родопският Стоунхендж. И това е така не заради съществуващи долмени, наподобяващи тези в Англия, а заради огромната енергия на това място, в което лесно можете да се убедите сами. Достатъчно е да носите със себе си компас, който да поставите върху скалите. Ще видите, че стрелките му буквално „полудяват“ и започват да се въртят, сякаш изпълнявайки някакъв древен мистичен танц.

Тракийското скално светилище Белинташ се намира в  централни Родопи, на около 30 км. От Асеновград.  Разположено е на рида Добростан, на 3 км. Южно от село  Врата и на 1 км. Югозападно от с. Сини връх. То заема  централно място сред група скални тракийски светилища,  разположени в посочената част на планината: Караджов  камък, Хайдут Кая, Питвото и Турската куля. Платото  представлява голямо скално възвишение с площ около  5 декара, с ориентация по дължина север-юг.

Хронологическият период на съществуване на светилището се определя от  края на халколита до края на IV – началото на V в. след Христа. В следствие  на тектонични процеси (пропадания на скалите в древни времена) върхът е  обособен на 3 дяла: северен, централен и южен. В най-северната част на  първия дял траките са изсекли в скалата стъпала и ниши с различни  размери.

Върху северния и централния дял на платото се забелязват около 300 кръгли дупки, две големи ями и изсечени в скалите гнезда за дървени греди – вероятно жертвените олтари на тракийски жреци от племето беси, предназначени за целите на конкретни земеделски и религиозни дейности на тогавъшното общество. Белинташ се свързва и с култа към трако-фригийския бог Сабазий, тъй като сред скалите е намерена сребърна плочка с неговото изображение.

Въпреки че за сакралните функции на Белинташ има различни интерпретации, ясно е, че мястото е било най-активно използвано през първото хилядолетие преди н.е., макар че високо развита древна цивилизация е съществувала по тези места от много по-рано. Началото и е поставено около 3-4 хиляди години пр.н.е. Местните хора разказват стара библейска легенда, според която до Белинташ са стигали водите на Потопа и на халките, които могат да се видят в скалите е бил привързан Ноевият Ковчег.

За първи път посетих Белинташ миналото лято, водена от любопитството за среща с недостижимото. Бях чувала разкази на хора, които са тръгвали нататък, но никога не са достигали до там, тъй като винаги им се е случвало нещо: изгубвали са се по пътя, падала е гъста мъгла или просто са се въртели в кръг. И наистина, на около 2 км. от село Врата пътят буквално изчезва, за да се превърне в нещо като козя пътека. Достигайки до село Врата, в единственото квартално кафене, ни упътиха любезно къде можем да пренощуваме – в Чотровата къща, която приличаше на поникнала огромна гъба сред многовековните дървета. Единствена и самотна.

Макар че скоро щеше да се мръкне, бяхме твърдо решили да се качим на Белинташ. Стопанинът на къщата ни упъти, взехме фенери и потеглихме. Пътят не беше никак труден. Започваше от гора, която от далече изглеждаше като пещера.

Слънцето накланяше към хоризонта и златните му лъчи се провираха между дърветата. На места изглеждаше, като че художник небрежно е разлял червената си боя или като че ли огнени езици а-ха и да подпалят гората. Направих няколко снимки. И на една от тях се появи духът на огъня – ключът сол сякаш подканяше Орфей да засвири на своята арфа. По-късно, в мрака, щях да изживея това вълшебство. Тайните на Белинташ започваха да се разкриват. Това, което ми направи още по-силно впечатление в този момент, бе тишината. Не помръдваше нито листо от дърветата в гората, нито пък се чуваха чуруликания на птички. Беше толкова тихо, че чак в ушите се получаваше някакво свистене. Или може би мелодия? Кой знае! Сякаш времето бе спряло и бяхме попаднали в друг свят…

На излизане от гората се натъкнахме на неприятна гледка – в подножието на това свято място някой своеволно беше започнал да изсича гората, за да строи църква (или хотел?) Не можех да разбера каква е ролята на православна църква на входа на древно тракийско светилище? Защо се стараем да унищожим древната си култура още преди да сме дали възможност на света да се запознае с нея? Та нали културата е право на всеки! Бих искала да апелирам към всички, които ще прочетат този пътепис. Време е да се осъзнаем, българи! Нашата природа е уникална и не бива да позволяваме да се унищожава, както е станало във високоразвитите европейски държави. Нека да има все повече зелени площи обявени за „Природозащитен обект“. Хубаво е да пътуваме и да се възхищаваме на красотите на нашата родина, но трябва и да направим нещо, за да опазим природата- поне докато все още можем. Моля всички будни българи, когато срещнат по пътя си подобни гледки, да сигнализират поне на медиите! Нека не оставаме безразлични към подобни неща. Ако искаме наистина да има положителни промени в България, то те би трябвало да започнат от личното съзнание на всеки от нас. Това поне е моето мнение.

След неприятната гледка последва кратко, но трудно изкачване. Наградата беше невероятния пейзаж, който се разкри пред очите ни. Натъкнахме се на скала, която приличаше на профил на човек – величествен гигант, сякаш пазителят на това древно светилище. Сякаш говореше без думи: „Ако сърцата ви са чисти, моля продължете. Но ако искате да навредите на това място, по-добре си вървете, докато е време. Тук не е за всеки!“ Продължихме нататък по платото. Видяхме почти перфектни разрези в скалите и дупки, подредени по някаква неизвестна закономерност в кръг или полукръг. Именно за тях се говори, че изобразяват карта на звездното небе.

Вече беше почти тъмно. Започнаха да изгряват първите звезди. Не след дълго целият небосвод заблестя. Също като в популярната песен на „Диана Експрес“:

„Небето българско сияеше,

там далеч, там далеч…

С изкрящите звезди изпълнено

и нищо друго, нищо друго…“

Времето просто спря. Не можех да мисля за нищо друго, освен че и аз съм някаква нищожна част от този неземен пейзаж. Душата ми остана там! Небето беше толкова близо, че имах чувството, че мога да го докосна, протягайки ръката си. Но не можех да помръдна. Струваше ми се, че дори и най-малкото движение ще разруши магията на момента. Нещо повече, имах чувството, че наблюдавам отгоре, че съм част от небето. Стори ми се, че от някъде долита старинна музика, спроводена от весела глъчка. Станах и се огледах. Наоколо бе все така спокойно и тишината някак си свиреше в ушите. Оставих се на обзелото ме чувство и отново долетя същата музика – сякаш самият Орфей свиреше на своята арфа, а горските самодиви му пригласяха. Отвово застинах като омагьосана… И тогава я видяхме – огромна падаща звезда, три пъти по-голяма от обикновените падащи звезди, с които беше изпълнен небосвода. Приличаше на някакво огнено кълбо. Прекоси небето от югоизток на североизток, почти цялото видимо по това време пространство, оставяйки след себе си трайна следа. Чувала съм за подобни явления в деня на Богородица на Кръстова гора. Но се говори, че подобно нещо може да види само един човек. А ние бяхме трима възрастни и едно дете, като имахме възможност да наблюдаваме това явление всички заедно, в един и същи момент. Обичам да се взирам в нощното небе, била съм в открито море и в пустинята, но никога преди не бях виждала нещо подобно. Нито аз, нито останалите трима. Затова в заключение искам да кажа, че ако човек има желание да се докосне до Божественото, то Белинташ е идеалното място. Не случайно е било избрано от траките за едно от главните им светилища – енергията на това място е невероятна. Ако не ми вярвате, то моля посетете го и се убедете сами.

Дайте оценка на пътеписа:

Разказва ни Светла Благоева.

OК, 4th of July. Един много спокоен, величествен, мистичен и много красив ден.

Гранд Каньон. Една моя мечта се сбъдна.

Но да започна отначало. Сутринта се събудих в 5 ч в пълна кондиция. За първи път вече бях себе си. Започнах да пиша дневника за предишните дни, че изоставах от графика

Отне ми около час. След това обичайния тоалет и сутрешни дейности. Фреш от грепфрут. И манго – много вкусно.

Приготвихме се и някъде към 8 ч потеглихме за каньона. Аз пращях от енергия – както писа и Раличка – ден, в който сме в кондиция, а отгоре на всичко и беше сложила „случайно” снимка на Гранд Каньон… е това ако не е синхронност

И така, да не се отклонявам, напуснахме мотела, който макар и скромен и не луксозен, имаше уют (за разлика от този, от който пиша сега – верига мотели – 6), и е много по-неприятно, по-скъпо – 65 $ на вечер, но това намерихме в полунощ.

Та мотелчето бе приятно, снимала съм го. Аз карах колата, денят бе ПРЕКРАСЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН, и когато споделих с Тони, тя се разсмя и каза – за тук това е нещо обичайно и от 365 дни, 360 са „прекрасен слънчев ден” )))))

Any way, деня бе прекрасен, аз се чувствах прекрасно и след онова ужасно и тъмно място Лас Вегас сега отивам на напълно различно, заредено и красиво, чисто място.

Карах по Route 66 – легендарния. Що – незнам, навсяде го пишат че е легендарен. Филм ли беше, песен ли, незнам Минавайки през Winslow, типично кънтри градче, обсипано с американски флагове – нали сме 4-ти юли. Не можех много да снимам, че нали карах.

Ок, след кратък рисърч в интернет разбрах само че е била главна магистрала на Щатите преди време.

Пътят беше живописен – пустинята отдавна свърши, изкачвахме се нагоре и имаше прекрасни борови гори. Ще видите снимки. Свежо и енергетизиращо. Гранд Каньон се намира на около 2200 м височина, но има растителност, разбира се нагоре оредява, ниско борове, кактуси, храсти, но все пак е зелено. Температурите бяха около 28 С, издържаше се и нямаше нищо общо с „адската” жега на Вегас.

И така, Тони се опасяваше че ще има много хора, но ние бяхме дошли по-рано и чакахме може би 10-тина коли. Получихме карта на входа и тръгнахме към паркинга.

Сега малко история – Гранд Каньон е на около 60 мил години, в него тече река Колорадо. Дълъг е 450 км и на дълбочина достига до 1800 м, широк около 30 км. За бели хора е открит от Джон Пауъл през 1869 г. Там обитават доста представители на животинския свят, включително и 2 вида застрашени катерици – имахме честта да се снимаме с една от тях, като тя бе наградена с 2 шам фъстъка, макар че е забранено да се хранят дивите животни, защото ако се хранят вече не са диви. Keep the wild life wild – тази табелка бе по всички пойнтове – points са точките, откъдето има хубава гледка. Общо 10-тина са пойнтовете по страната, от която минахме ние. Има и бусче, а може и пеша – ние го минахме пеша – повече от 10 км по стръмни пътеки около ръба, и не толкова стръмни асфалтирани – където нямаше стръмни пътеки.

Първият ми поглед към каньона бе от Мадърс пойнт. В първия момент виждайки нещо така величествено, огромно и красиво, буквално и наистина дъхат ти спира. Кожата настръхва и човек се чувства наистина в еуфория и привилегия да бъде на такова необятно, непреходно място, където времето има други измерения.

Вибрацията и усещането е много чисто, силно и човешката намеса е така нищожна, фина и незабележима, че никак не се губи от очарованието и енергията. Наистина много добре са го направили – стилно, с малки дървени хотели – само на 2 места, малки магазини в хижата за сувенири и нещо като малки музейчета. Но повето пойнтове са просто парапет и тераса, която си е естествена.

Имаше асфалтирана пътека на първите пойнтове, но тя бе далеч от ръба, около ръба всичко бе от камъни. Имаше доста хора – много американци и французи, корейци, скандинавци… и ние бяхме от Бг (ЕЛ ЕЙ ). Всеки пойнт се отличаваше с различна гледка – някой бяха за изгрева, други за залеза, трети за наблюдение на кондори, трети за гледка към някой от скалните образования, които бяха наименовани на индийски божества – темпъл на Вишну, Брахма, Буда и подобни.

Ние се разходихме из първите пеша, стана доста горещо някъде към 12 ч. Намерихме сянка и поседнахме малко. После намерихме друга сянка, но с гледка към каньона и поседяхме така около 2 часа. Не ги усетихме. В тази величественост просто няма време. Има само присъствие и усещане за божественост.

После продължихме към другите пойнтове. Вървяхме през малка горичка, по ръба има храсти, борове и кактуси. Аз не бях с подходящи обувки и стъпалата ме боляха, но само това. Имах енергия на козичка и енусиазъм на малко дете.

Много исках да минем пеша всички пойнотове. Хванахме шатъла до последната спирка и оттам тръгнахме обратно към пойнта, от който взехме буса, така че да сме минали пеша през всички. Отново американците ме изумиха – спокойни, не така шумни, както ми се стори в самолета, и много вежливи. Езикът им е много любезен и никак не е престорено, напълно искрени и добре възпитани. Дори и най- невздрачните. Срещаме и хора, които видимо изглеждат в неблагоприятно състояние, с мръсни дрехи и некъпани и невчесани, но дори и те са вежливи и негруби, благодарят и са спокойни.

Децата също са вежливи и спокойни.

И така – тръгнахме на по-бърз ход, защото за залеза в 7.50ч. трябваше да сме на Хопи пойнт, откъдето имаше най-добра гледка.

Тръгнахме по стръмните пътеки, почти не си говорехме, спирахме от време на време да снимаме на подходящите гледки. Снимането е трудно, защото много зависи от светлината, а слънцето когато е високо огрява много и няма голям контраст, така че дебнехме места със сенки и подходящи ракурски, така че да има контраст и да се вижда по-добре.

През цялото време се връщах към детските години, когато с голяма жажда четях книгите на Карл Май за прерията, индианците и пътуването из скалите и каньоните. Пред мен оживяваха картини на пътници из прерията на коне, индианци, биваци и подобни. Мислех си че искам отново да се върна на това място. В Лас Вегас няма да отида, но тук, определено бих искала да дойда пак. Този път с по-добра екипировка и ще слезна по пътеката надолу в каньона. Има виеща се пътека надолу 22 мили, където се слиза в селище, и може да се отседне. Може и на палатка, но трябва да се внимава да не е в някой от ръкавите на реката, защото е опасно. Когато някъде вали, след няколко часа изведнъж този ръкав се напълва с вода и помита всичко около себе си. Както е слънчево, сухо и спокойно, изведнъж нахлува водата и няма спасение. За това трябва да се прави бивак на скалите, далеч от коритата на Колорадо.

И после изкачването по пътеката обратно е предизвикателство.

Вече закъснявахме за залеза. Стигахме от пойнт на пойнт, видяхме един кондор…. но за съжаление от далече.

Вече дори не спирахме на пойнтовете, а с много бърза крачка вървяхме към Хопи пойнт за да видим залеза, в последната минута преди слънцето да започне да скрива съвършения си жълт диск стигнахме на 0.300 м от Хопи, но намерихме хубав изглед и можахме да седнем и да се слеем с магическата гледка на залязващото слънце. Аз седнах на ръба…. беше страшно, вълшебно, дори сега когато го пиша ми настръхват петите, но съм щастлива че имах куража да седна на ръба и да се надвеся над вечността.

Прекарахме около 11 часа на Гранд Каньон. Един прекрасен, слънчев, вълшебен ден.

Благодаря на Тони че ме дари с възможността да отида и да видя и усетя всичко това.

Разбира се радвам се и на цялото пътуване – винаги съм обичала пътуванията с кола, а в щатите те са емблематични. Наистина не е само пътуване на тялото, но и духът ликува. Всички тези преживявания ще оставят следа в мен и ще ме променят по неясен, неведомен, неузнаваем начин.

А сега ще спра да бърборя и ще дам думата на снимките – те говорят по-добре от мен.

Денят завърши с топъл чай в едно ресторантче, където с Тони се разбъбрихме кой как е започнал с йога и кога и как е проявил интерес към вътрешното. Тези моменти са много ценни, защото обменяш опит и си спомняш как си започнал и историята на твоето пътуване. И тези моменти много сближават, защото човек споделя съкровени и важни, силни моменти от живота си.

Небето бе обсипано със звезди – виждаше се млечния път. Красотата продължаваше.

Тръгнахме към Финикс, където щяхме да вземем мотел 6, да преспим преди поредното приключение – Седона

По пътя видяхме сърни да пасат- тази гледка винаги е впечатляваща. Към полунощ намерихме мотел и взехме стая.

Желая ви прекрасен ден, какъвто ще е и моят и утре ще пиша пак.

Светла

Дайте оценка на пътеписа: