femara without a percrip
buy fluoxetine online no prescription
brand name cialis discount online no rx
no prescription needed bactrim
hong kong online drugs
buy roaccutane
effexor xr mail order
orlistat in canada
walmart pharmacy cialis price
cheap viagra check
viagra pills
non prescription canadian viagra
order female viagra online
pharmacy no rx paypal
plendil online
yellow viagra
trazodone
metformin generic name
Начало » Пътеписи

Пътепис: Един спомен все още в Балкана ехти


Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.

Разказва ни Камелия Мирчева.

Непосредствено преди Шипченския проход, сред неповторима по красота природа на 12 км. от град Казанлък е разположен малък град – Шипка.

В него изживяват живота си 1450 души. Тук е красиво, спокойно, пълно с история. Усещането тук е някак си интернационално.

От няколко години в градчето се заселват японски и британски семейства. Те са предимно възрастни ентусиасти, пенсионери, които желаят да изживеят на спокойствие. Те не бързат за никъде, превръщат в приказни кътчета дворовете на къщите си и популяризират сред роднини, познати и приятели България. Лятото тук е зелено и цветно, но днес в Шипка е спокойно и бяло, много бяло.

Къщичките са се сгушили в снега, а дърветата са застинали в някаква приказна омая.

На площада ни посреща табела с надпис на три езика за добре дошли – български, английски и японски. Наоколо е заснежено и тихо, много тихо..

По улиците се надбягват само няколко котки, а единственият намек, че тук живеят хора са пушещите коминчета на къщичките и направените пътечки сред снега.

Усещането тук е странно. Пълно е с история и древност.

Тук е съществувало селище по времето на траките в периода от ХІ – VІ в. пр.н.е. Изследвани са няколко тракийски могили в околностите на Шипка.

Голямата Косматка датира от времето на Севт ІІІ, основателят на древният тракийски град Севтополис, който поради нечие човешко безумие днес се намира на дъното на язовир „Копринка”.

В околността се намира могилата „Светицата”, известна с откритата в нея златна маска, известна като маската на Терес.

Най-богатата и запазена тракийска гробница открита досега в нашите земи безспорно е тази в Голямата Косматка. В нея са намерени непокътнати от иманярите 70 предмета – бронзови и сребърни и около 20 златни. Сред тях са и бронзовата глава на мъж с очи от полускъпоценни камъни, златен венец с жълъди и дъбови листа и др.

Траките?!…Те са били тук и в могилите Светицата и Оструша.

После дошли римляните, а през 1396 г. турците. Те идвали и оставали, заради прохода, който е бил важна стратегическа точка и ключ между северната и южната част не само на България, но и на Балканския полуостров.

Относно днешното селище една легенда разказва, че в този регион се е намирало средновековното крепостно селище, което турците разрушават.

Оцелелите жители основат ново селище сред шипките и от там дошло името му Шипка.

По време на руско-турската война градът е опожарен и сринат до основи.

Днес в Шипка освен българи, японци и англичани живеят и голям брой потомци на каракачаните.

Вслушвам се в шепота на притихналото селище. Бавно стъпвам в снега и в главата ми бушуват мисли за мъжеството, силата на духа, безусловната победа и спечелването на войната. И за цената на победата – животът на 18 491 човека.

Мисля си за техните семейства, за болката, мъката и сълзите на децата им.

Мисля си за войната, робството, свободата, политиката, героизма, подвига, славата, смъртта и безсмъртието и за огромната човешка болка.

Логиката и в голямата и в малката политика е много различна от логиката на обикновения човек, който иска само едно, да изживее спокойно живота си, да отгледа децата си и да се радва на плодовете на своя труд.

Войната?!…Какво взема от обикновения човек тя и какво му дава?!…Има само един отговор – болка, разрушения, рани и смърт.

Ад, в който едни хора превръщат живота и земята на други хора.

Войната и нейната разруха, свирепите безумия и безкрайно многото смърт.

Днес войните, героите и истините се преплитат в състезание по политическа некадъност, трудно разбираема за хората, който не проумяват защо животът им не се променя в по-добра насока.

С тези си мисли пътувам към един уникален и величествен храм. Проектиран е от архитект Анатолий Томишко. Има 17 камбани, украсени с красиви орнаменти. Най огромната от тях тежи 12 тона, а общата им тежест е над 20 тона. Камбаните са отляти от събраните в района гилзи.

Десет позлатени кръста се извисяват над купола на храма, като най-високият от тях е 4,5 метра.

Църквата има пет позлатени купола – четири странични, високи по 33 метра и един централен, висок 42 метра.

Това е храм паметник „Рождество Христово” известен още като църквата със златните кубета в Шипка.

Строен е цели 17 години от 1885 до 1902 г. и е посветен на един подвиг и на паметта на 18 491 души.

Пътувам към храма и си мисля за тях, за загиналите.

Мисля си за човешкия подвиг и за онези сражения започнали тук през септември 1877 и продължили до януари 1878 г.

Повече от пет месеца руските войници и българските опълченци се сражават и не позволяват на Сюлейман паша да премине в Северна България и да окаже помощ на обсадения в Плевен Осман паша.

Годината била студена. Зимата настъпила рано. Дърво и къмък се пръскали от студ. Премръзнали, гладни, изтощени те бранели прохода.

Притиснати от мнократно надвишаващия тяхната численост враг, изчерпали боеприпаси, храна и оръжия, подложени на студа и вятъра отчаяно и с всички сили бранели прохода.

Студът достигал до – 20 градуса, а вятърът навявал снега в двуметрови преспи. Водата замръзвала, липсвала храна.

Спирам пред стълбите, който водят към храма. Студът е силен, а вятърът просто ме прорязва. По стълбите има изчистена пътека и въпреки това поради заледяването изкачването им е затруднено.

Вървя към храма и се връщам 140 години назад, спирам времето в 1879 година. Периодът след приключването на Руско Турската война.

В тази година майката на генерал Скобелев, графиня Олга Скобелева, граф Игнатиев, бивш руски посланик в Цариград и неговата съпруга се обръщат с апел към руския народ за набиране на средства за построяването на храм – паметник на загиналите в Шипченската епопея.

Коя е графиня Олга Скобелева?!… През времето на Руско-турската война 58-годишната Олга оглавява Балканският отдел на Руския червен кръст, който събира помощи за останалите без покрив след войната без домове българи. Тя пристига в Пловдив, където развива огромна благотворителна дейност. Непрекъснато обикаля из Южна България, като създава безброи много сиропиталища и благотворителни дружества. Вечерта на 6 юли 1880 година е убита на 6 км. от Пловдив. Но това е една друга и много дълга история.

Изказвам се по стълбите бавно и внимателно. Пренареждам фактите и събитията, свързани с храма.

Император Александър ІІ провокиран от апела за построяването му дарява 1000 руски рубли, икона и ризница и издава указ за стартиране на кампанията за набиране на средства.

Издава и разрешение за сформиране на „Комитет за построяване на православен храм в подножието на Балкана в Южна България за вечно поменуване на воините, паднали във войната 1877-1878година”.

Разногласие относно мястото на построяването му няма. Но има друг проблем. Избраният терен се намирал тогава в пределите на все още автономната от Турция Източна Румелия. Това изисквало да бъде издадено специално султанско ираде /указ/ за разрешаване на строежа. Този указ е получен едва през 1883г.

Членовете на комитета не бездействали докато чакат ирадето. През 1881 г. е взето решение храма да се казва „Рождество Христово”. В касата на комитета са събрани повече от 300 000 рубли. Проведен е конкурс и е одобрен проекта за строежа.

През 1885 година започнал и самият строеж, но малко сред това той е преустановен за цели 10 години, поради влошените дипломатически взаимоотношения между България и Русия, след преврата на 9 август 1886 година и отстраняването на княз Александър Батенберг.

Вървя по стълбите към храма. Златните кубета блестят на фона на синьото небе и някак си странно се отразяват в снега. Небето е толкова синьо и красиво, а мислите ми…

Мислите ми ме натъжават. Мисля си за историята и народите, за политиката. За сценаристите на голямата и малка политика, за куклите и кукловодите на дипломацията и за костите на онези обикновени хора, погребани тук.

Мисля си за Белия Генерал. Така са наричали Скобелев, заради белия кон и белите дрехи, който е носел. Подреждам фактите около неговата личност. Бил е много смел, водил е битки край Шипка и Шейново, в Одрин, Ловеч, Плевен, стигнал до Цариград. Това са известните факти.

Малко известно е, че е бил приятел с Макхаган, американския военен кореспондент, включен в състава на руската армия и участник във всички по-важни битки за Освобождението на България.

Малко се знае и за това, че княз Батенберк е канил генерал Скобелев за военен министър на България, а преди това представители на българското опълчение са му предлагали да стане княз.

Още по-малко известен е факта, че Скобелев е щял да превземе Цариград, но е бил спрян от политиците. Белият генерал умира на 38 години през 1882. Руският народ му издигна в центъра на Москва великолепен паметник, който е бил разрушен през 1918 година по нареждане на Ленин.

Скобелев е знаел 6 езика, имал е великолепна образование и идва като доброволец в Руско-турската война. Бил е обожаван от народните маси и в България и в Русия. И докато в България никога не е бил забравян, то в Русия генералът остава в забвение, вследствие на комунистическия режим.

След Руско-Турската война Белият генерал останал в България. Когато Берлинският конгрес разкъсва Отечеството ни на Княжество България и Източна Румелия генералът създава в Източна Румелия гимнастически дружества, които са били военизирани организации. Точно обучените в тях хора, повече от сто хиляди души се превръщат в основата на бъдещата българска армия.

Мисля си за нишките на времето, което свързва миналото, настоящето и бъдещето. Мисля си за историята и нейното пречупване през призмата на управляващите. За героите и подвига. За онези знайни и незнайни хора, жертвали живота си в името на някаква кауза.

Мисля си за безсмъртието и подвига, за славата и нейната краткотрайност и за сълзите на хилядите вдовици и техните деца.

Мисля си за истината. Всъщност не знам дали човечеството е дорасло, като общество да чуе истината и да се поучи от нея?!…

Вървя по стълбите към храма. Гледката наоколо е приказна. Днес тук всичко е спокойно, тихо и застинало в някакъв странен покой. Днес тук нищо, освен храма не напомня за жестоката човешка драма, за подвига, героизма и смъртта…

Храмът?!…Завършен е през 1902 г. До 1934 година е владение на руската държава, която го дарява на българския народ. През 2004 година с решение на министерски съвет е прехвърлен като собственост на Българската православна църква под управлението на Старозагорска епархия.

Храмът?!…Иконите върху главният иконостас са 83. Изработени са от монаси от руския манастир „Свети Пантелеймон” в Атон. По време на освещаването на храма светогорските монаси даряват още 15 икони.

Стенописите са правени на два етапа. Започнато през 1902 година от проф. Месаязов и от Антон Митов изографисването е завършено през 1959 г. от колектив с ръководител иконописеца Николай Ростовцев.

На южната страна и северната страна на храма са изобразени исторически личности и канонизирани от православната църква светии. Сред тях са и братята Кирил и Методий и техните ученици.

На двете колони пред олтара са изобразени Княз Борис І и Киевския княз Владимир.

Под черквата е изградена крипта, а в двете й странични галери са поставени 17 саркофага с костите на загиналите в сраженията край Шипка.

Внезапно погледът ми се размива в мраморните мемориални плочи, на които са написани имената на войнските части и на жертвите и изпадам в някакво тихо вцепение.

Усещам мирис на барут, чувам виковете и стоновете на жертвите, виждам летящите камъни и тела, мъртви и живи. Съществувам в онова време само миг и въпреки това усещам тежест и болка в сърцето и в тялото си.

После изведнъж чувам камбаните. Техният звън ме пречиства и ме връща в моето време. Техният звън ме спасява. Излизам бавно от храма.

Наоколо няма никой, само две самотни, бездомни котки. И докато се взирам в очите на едната чувам спомена, който все още ехти в Балкана…

И в този миг внезапно проумявам, че животът е само един миг между две вечности, а останалото?!…Останалото е само мълчание…

20.12.2009г.

Ако сте фенове на пътешествията и искате да споделите с нашите читатели вашите впечатления от посетено място или просто да разкажаете за преживяванията си, можете да се включите в конкурса с награди, който организираме. Повече информация прочетете в страницата на конкурса.

Дайте оценка на пътеписа

1 Звезда2 Звезди3 Звезди4 Звезди5 Звезди (67 гласа, средно: 4,10 от 5)
Loading ... Loading ...
Ако статията Ви харесва гласувайте за нея или я споделете!
Добави в Svejo

Коментирай чрез фейсбук:

7 Коментара »

  • Иван Минчев казва:

    Много информация,поднесена по приятен за четене начин.

  • Лейди казва:

    Пътеписите на Камелия Мирчева са винаги увлекателни. Още от миналия конкурс забелязах че са написани с много финес, стил и желание. С удоволствие ги препрочитам.
    Благодаря за красивият разказ :) и чакам още разкази.

  • Таня Шелхорн казва:

    Благодаря на Камелия Мирчева за увлекателния и вълнуващ разказ за Шипка – място свято и красиво!Водила съм няколко пъти мои гости-чужденци, оставали са възхитени от всичко видяно и чуто.
    Пътеписът е наситен с много исторически факти, което прави четивото не само увлекателно, но и полезно.

  • Здравка Маринова казва:

    Много добре написан пътепис.Чете се леко,дава много информация за селището,а снимките са прекрасни.

  • Божидара казва:

    Изключително заинтригуващо!Чете се на един дъх.Написано е по пленителен и вълнуващ начин.

  • [...] 3.Пътепис:Един спомен все още в Балкана ехти – Камелия Мирчева – 55 гласа – оценка: 4,49 [...]

  • Даниела казва:

    Много ми хареса, един храм една снимка на един храм, ровейки се в нета, но какъв храм, благодарение на написаното се пренесах там и тогава, когато е строен когато е започвала новата ни история след Освобождението, и се замислих как историята не спира да си играе иронични игри с главните участници а и не само те, колко пъти си казваме ако това ако онова беше станало днес щеще да седим на друга географска карта, но каквато и да е тя, всичко е миг е вечността, а ние хората се като прашинки от Вселената, а борбите и войните не спират от както свят съществува та до днес….

Коментирай сега!

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за коментарите чрез RSS.

Бъдете учтиви. Не спамете, а пишете по темата. Моля използвайте кирилица.

Можете да използвате тези HTML тагове:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

За да имате и вие снимка, когато оставяте коментар, моля посетете Gravatar.com и си направете регистрация. Става бързо, лесно и е безплатно - ще важи за всички блогове. Gravatar blog.