Още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса Зимни разходки.

Идеята да се съберем на хижа”Здравец”- на 28 км от Пловдив ,  беше приветствана одобрително. Най- после да се откъснем от еднообразието и да се повеселим. Угрижените физиономии ни бяха омръзнали, така че нямахме търпение да разпуснем.

28 км-толкова беше разстоянието от Пловдив до хижа Здравец, ни се струваха прекалено лесни за преодоляване , като изключим факта , че завоите следваха един след друг  и на част от колегите, на които пътуването не им понасяше, им се наложи да спират и да се разделят с обяда  си до крайпътните храсти. С такива леки ”аварии” успяхме да се доберем до хотела. Представях си, че ни очаква хижа, но се оказа , че цивилизацията и тук  се е разпоредила, така че се озовахме в хотелче.

За първи път идвах тук и изпитвах любопитство. Веднага почувствахме през кой сезон на годината сме. Режещ вятър развяваше качулките ни , но въздухът действаше наистина ободряващо. Пейзажът беше очарователен -накъдето и да погледнеш -борова гора. Истинска наслада за окото е да наблюдаваш   залеза през  стройните върхари и да те обгръща тишина. Под навеса потропваха коне, сякаш се мъчеха да ни подскажат , че има живот наоколо освен нас и да не си въобразяваме, че  сме единствени в тази няма пустота.  Ами ако ни затрупа в планината? Всички си пожелахме да завали поне една педя, та да се порадваме на зимата.

В хотелчето беше приятно, топло и се настроихме на купонджийска вълна. Няма да навлизам в подробности относно по-нататъшната част от денонощието.

В късната утрин се събудих от възгласи: Гледайте колко е наваляло! Измъквам се от леглото и се чудя как не сме усетили кога е заваляло, а като че ли преди малко си легнахме. Едно от желанията ни се сбъдна-да има сняг. Дано само пътя не е заледен, че има да се влачим бавно няколко часа.

Навън кончетата студуват, пара излиза от ноздрите им , ама няма кой да ги отвърже и прибере на топло. От персонала разбираме , че при подходяща снежна покривка тук наблизо може   да се карат ски . Поразходихме се наоколо.  Толкова ни беше приятно да слушаме как хрусти снега под краката ни. Дърветата бяха побелели и просто настръхваш от  гледката-толкова първична и съвършена. Врабчетата и те треперят, събарят снега от дърветата и той се сипе като сол. На никой не му се тръгваше още. Всеки като че ли се беше слял с прекрасния бял миг и се опитваше да асимилира собственото си място на фона на белия пейзаж. Сякаш сме черни точки на бял блоков лист.

Трябваше да тръгваме. Определено пътят изискваше вериги. Решихме , че не е необходимо заради толкова малко сняг , да вземаме такива мерки. Действителността  ни сблъска с факти от черната статистика.  На една отсечка имаше обърната кола. Човек наистина не бива да си играе с времето. Спряхме и поставихме вериги. Бавничко се спуснахме до Пловдив. Тук нямаше и помен от онези безкрайно снежни пейзажи , които ни възпираха да си тръгнем. Прибрахме се здрави и читави.

Ежедневните грижи ни грабнаха , но не успяха да ни ограбят онези вълшебни мигове в планината, за които копнеем отново.