Ето още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Ивайло Караиванов.

Пътеписът е разделен на две части, които ще публикуваме последователно.

Както би казал Платон всичко започва от света на Идеите едно нещо първо ти е в главата доста преди да стане реалност. Западния човек би казалал, че пътуването си има цел, източния че целта е пътя. Аз бих казала че пътуването винаги си има цел, но човек разбира много повече по време на самото пътуване от колкото, от достигането на крайната цел.

Е така да си минем на думата:

Пътуване до Белинташ или до там и обратно

Ден първи

Ден първи всичко започва в ранната утрин на 3 юли.

След цяла нощ пътуване с влака на човек му се присква нещо тонизиращо за това със Сис се отправихме към най близкото заведение. Навън е мрачно мъгливи облаци са надвиснали над родопите а противно на очакванията ни още от зарънта Асеновград е пълен с хора. След кафенцето закрачихме бодро към Асеневата крепост, явно бяхме интересна гледка с големите раници защото имах неприятното усещане че всички низяпат. Е как да е любопитството е нещо нормално. Градът ни хареса беше доста по голям от очакванията ни и страшно ни напомняше по разни неща на Троян, Габрово и Трявна. Минахме покрай Музей не се сдържахме и влязoхме. Определено имаше защо!

От камената ера, през траките и пра Българите до възраждането и балканските войни имаше всичко. Камени идоли на богинята майка, едни скулптори на глави като на извънземни, фригиска шапка, пра Български амулети като прочутата амуниция с конче яздена от глава. Средновековни, тракиски и възрожденски оръжия. Много ми харесаха средновековните алебарди и тракиските мечове изглеждаха много брутални. За миг дори си представих какво би предсатвлавал боя с тях. Едната алебарда приличаше на нещо от арсенала на У-ШУ. Формата и беше необичайна предполагам че с правилен удар който да прорязва с върха би могъл да свали и тежковъоръжен коник.

Най ни беше забавна обаче една снимка от балканската война на която един оплашен войник се беше качил на едно дърво а долу имаше мечка която се опитваше да го свали. Естествено беше да се запитаме дали и на нас няма да ни се случи нещо подобно. След по една бира и още час шляене по улиците най накрая тръгнахме по пътя. Облаците вече се бяха разсеяли и слънцето на пече, а ние бавно се влачехме нагоре под тежеста на раниците.

Скоро в дясно от нас видяхме параклис. Дали не е средновековен си казах аз, хайде да го видим.След кратко двоумение дали това няма да ни удължи пътя тръгнахме да крачим на горе. Там имаше беседка и трима реставратори след малка почивка и закуска влязахме в храма. Вътре беше отчайващо храма е бил изоставен и вандали бяха надрскали стенописите. В същност повечето бяха оправени от реставраторите, но те ни показаха снимки и какво е било. За съжаление обаче параклиса не беше средновековен, но пък за късмет от тук имаше пряка пътека към асенова крепост и така закрачихме наново.

Пътя ни изведе точно под крепоста до нея имаше будка за билети или нещо като музей, не се задържахме много за да видим дали ще ни вземат билетче и без това ни бяха кът парите. Явно това беше само едно ъгълче от крепоста защото сравнение с повечето които сме виждали ни се стори много малка. Пътеката нагоре обаче беше красива, като каменен проход за някое светилище. След малко видяхме и църквата долу група археолози с металотърсачи се ровиха в пръста или поне предполагаме, че бяха такива защото би било твърде нагло да иманярстват през деня.

Тук нямаше много за разглеждане качихме се нагоре към една от кулите там имаше нещо като тъмница с един гьол в нея а на върха руините предлагаха добри отбранителни възможности. Винаги ми е било чудно как при положение, че 90% от крепостите в България са построени на скали са успявали да ги превземат. По принцип гуменките ми се пързаляха по скалите и от всякъде можеше да се тупне а при сражение сигурно би било неимоверно по трудно. Хвърчат стрели , бранителите са над теб и всяка грешна стъпка означава свободно търкулване в дерето.

Спуснахме се и към прочутия Асенов надпис, на малко страно място беше, но определено буквите ги бяхаиздялали със страхотен шрифт.

Е тука е мястото да отбележим, че си имахме план първа точка беше крепоста от тук трябваше да намерим маркирана пътека в посока хижа Момина Сълза – х Брезово- х Марциганица – Белинташ – Мостово – Кръстова Гора – Борово и от там с автобус до Бачково. Е плановете не са това което бяха. В последствие реших че ще бъде най добре да минем през Бачково така на връщане нямаше да се спираме там и като си хванем автобус щяхме да имаме време да разгледаме и Пловдив. На излизане от крепоста питахме една жена от музея на къде да поемем тя ни посочи стария Римски път от който още си личаха павенцата.

Километър по надолу стигнахме до разклон за друг параклис след кратко двоумение решихме да минем за по напряко от там.) Всичко тук беше прилично подредено със страхотни стенопис, явно обитавано, имаше дори разни страшни закани за хора които евентуално биха мародерствали. След почивката поогледахме за пътека на долу и скоро намерихме такава тя ни изведе точно до една малка виличка с овошки имаше и табела за Бачковския манастир след 5 км.. Поогледахме се и решихме да минем през реката тук смутихме плажа на две девойки, пак добре че не бяха двойки. Бях решил че по реката щяхме да стигнем бързо, но още по бързо се отказах и на едно затънтено местенце и ние си спретнахме един плаж с баня преди да продължим по пътя.

По шосето беше трудно и продължително минахме 2 тунела преди да стигнем село Бачково снимка на общината, бутилка бира от магазина и кратка почивка преди манастира.

Бачковския манастир се оказа поредното сеирджиско място по пътя, много тараби сергии разни туристи, дори чужденци. Разгледахме стенописте на Захари Зограф определено си е бил майстор, бих казал че в него има нещо ренесансово, лично на мен ми напомняше като стил малко на Албрехт Дюрер или Иеронимус Бош. Вече беше към края на деня и беше време да побързаме да си намерим лагер. Имаше много табелки за резервата в който се очертаваше да навлезем, явно къмпингуването беше забранено за това трябваше мястото да се подбере внимателно.

За първата вечер бяхме приготвили шишчета от телешко сърце по перуански за това беше наложително да намерим място за огън. По пътя за нагоре се заредиха разни вилички и постройки които определено не ни обещаваха спокойствие. Вече съвсем се бяхме скапали от тежките раници спряхме за минута и аз тръгнах без раница да търся място за лагер за щастие се оказа че има специално място за къмпинг 100м по нагоре. Огромна камена камина дървени маси и страхотна поляна за спане. Време беше за вечеря за съжаление се оказа че съм забравил специялния сос за сърчицата вкъщи, без него те се оказаха не чак толкова вкусни и все пак като си гладен ама хич не се замисляш за тези неща. Небето беше облачно и нямаше звезди но така или иначе палатката ни беше хубава и нямаше за какво да се безпокоим беше време за сън.

Ден втори

Нормално Мъжете са по ранобудни станах запалих огън сложих кафето, направих няколко снимки на природата на пеперудките, паячетата и всичко останало което ми хареса.

В далечената се виждаше връх червената стена страно до тоя момент и на двамата мястото ни се струваше недостъпно и изобщо не ни минаваше през акъл че пътя ни ще мине и от там.

Време беше да събудя Сис. Утрото без кафе и се вижда трудно, но докато не изпием кафето няма как да направим закуската. Една овесена каша и сме заредени с енергия за път оставяме огъня да догори до като приберем багажа а това което остане в пепелта го заливаме с вода с надежда да има малко по нагоре някой извор.

Голям късмет едва тръгнали се оказа че има още няколко местенца за къмпинг като едното дори е до чешмичка. Презареждаме и продължаваме. Скоро вече влязахме в резерват червената стена а след малко стигнахме и Аязмото, параклиса беше хубав с вековни дървета презаредихме с вода и от тук.

Снимах и няколко стенописа така наречените 4 свещени живи създания, много важен астрологичен символ взаимстван от зороастризма от евреите по времето когато са били в плен на Персите. Сис хвърли една монета в басейнчето на аязмото а понеже аз нямах стотинки, наскоро бяха ми подарили едно камъче от камен бряг което носело късмет. За миг си помислих че на камъчето може би му било доста по добре във водата а може би и на мен би ми донесло повече късмет ако го хвърля във водата. За това си пожелах късмет и го оставих в басейна на аязмото в самото сърце на параклиса.

Отново поехме на път скоро жълтата маркировка свърши минахме един дървен мост и започна червена. Пътя се разклони и тук за пръв път започна дилемата “А сега на къде”. По коритото на реката беше диво и явно пътеката беше животинска снимах нещо като водопадче и решихме да тръгнем по култивираната пътека и без това на картата беше показано че пътя прави обратен завой над аязмото и минава над него. След 20 м ново разклонение отново поехме по култивираната пътека но скоро тя свърши в последния параклис, една площадка с панорама и една изкъртена стена след която имаше пътека която според мен не водеше на където трябва за това и се върнахме назад, зад параклиса имаше друга пътека която според мен се свързваше с пътя от долу за това и тръгнахме на там.

От тук вече започваше дивотията пътеката повече приличаше на животинска от колкото на туристическа. Маркировката беше рядка с друг цвят и изобщо не бяхме сигурни на къде води. За миг я загубихме пред нас имаше дере заобиколено от скали, едва ли се минава от там, тръгнахме на горе. Няколко крачки и пред очите ми изникна нещо като видение видях се на една от скалите над мен с някого и там беше пътеката. Просто много силно дежаву. Няколко крачки и отново видяхме изгубения маркер, той наистина ни отведе на скалата а там с червени букви пишеше Марциганица. На самата скала пътя изглеждаше все едно свършва но се оказа че като се шмугнеш у едни драки се минава по една тясна пътечка над деренцето през което се отказахме да минем. След 50м отново изгубихме маркировката а пътеката се разклоняваше, спряхме и аз тръгнах без раница по едната животинска пътечка малко по надолу видях нещо страно за насред гората. Голямо камено корито, за какво ли служеше и на кой му бе хрумнало да го направи точно тук. Обърнах се и видях продължението на маркировката точно в обратна посока.

Поехме нагоре, пътеката беше тясна с хлъзгави камъчета и обикаляше хълма точно над разни урви. Последва малко слизане и ново загубване на маркировка и пътека. Тази пътеката свърши над една супер стръмнина която по лесно бихме преминали с търкаляния и други акробатични номера от колкото на 2 крака. Пътека вече никъде не се виждаше а пътя на обратно почна да ни се струва немислим. Върнахме се на последния маркер и поседнахме, след минута ми хрумна че зад най големите драки до маркера може да има път, оказах се прав.

Последва спускане в една широка и тъмна гора, тук ни стреснаха 2 големи птици които прелетяха на метри от нас и дори неможахме да разберем какви са орли, сови или нещо друго но размаха на крилете им определено ни се стори внушителен. За съжаление нямам рефлекси на каубои дори неможах да сваря да извадя фотоапарата. Гората тук беше доста прохладна и мрачна и решихме да направим обедна почивка. След хапване и четене на Тери Пратчет небето съвсем притъмня за това намерихме за по разумно да потеглим отново на път.

Последва едно кошмарно катерене като при това маркировката подозрително се виеше в обратна посока на тази от която дойдохме по баира. Вече ни се искаше да идва края или поне да разберем връщаме ли се или вървим на където трябва, за това и почнахме да се обнадеждаваме в момента в който започнахме да виждаме небето над гората. Стигнахме на малък островърх хребет от тук ни стана ясно че това е само началото, но гледката си я биваше.

Сис без да иска стъпка една умряла змия разкъсана от орел или друга граблива птица. Е поне вече знаехме че не се връщаме назад явно просто заобикаляхме една от урвите врязани в билото на планината. В далечината беше мътно и се чуваше тътена на буря. Малка почивка и отново на горе, и така до един момент когато стигнахме следващия подобен участък. маркировката отново изчезна пътят също този път безследно. От едната страна имаше скала по която можехме да вървим, но мисълта да сме на ръба на пропаста не ми хареса другия вариянт беше да се движим на някъде по животинските пътечки и все по стръмните баири.

Един час лутане и чудене на къде да хванем ме убеди че по добре да цепим на къде да е на горе и да се мъчем да хванем някакво било от колкото да седим и чакаме бурята.

След половин час катерене през нищото без път и посока с няколко случайни присичания на маркировки за които не беше ясно дори на къде водят стигнахме до някакво било за наж ужас пред нас вече се виждаше Червената скала и това означаваше че има поне още няколко часа ходене в неизвестно без маркировка и път, тук под самия връх беше пълно с паднали дървета. Вятъра се засилваше а гръмотевиците приближаваха, беше 7 а изглеждаше мрачно все едно е 9 вечерта. Изключихме ГСМ защото действат като гръмоотводи и решихме да си дадем зор за последно, за късмет отново попаднахме на маркировка. Пътя ставаше зле а в тъмното вероятноста да се объркаме все по голяма.

Вятъра бучи а на няколко места минахме и през каменопади май беше вече време да се спрем. Хвърлихме всичко метално от нас и започнахме да се обличаме. Метнахме дъждобраните, и дъжда заваля изкарахме един найлон загърнахме се и седнахме на една канара в очакване дъжда да спре. След час вече гърбовете ни наболяваха и нямаше изглед да стане по добре за това трябваше да си направим заслон. На пътя нямаше място за палатка за това трябваше да се импровизира. Изкарахме шалтетата опънахме найлона над едно паднало дърво и се свряхме от долу.

След малко вече бяхме заспали от изтощение. Към 11 се събудихме от глад и изядохме една полусорова наденица с малко хляб, дъжда беше спрял но имаше вятър и беше студено. Този път заспахме трудно като през повечето време чувахме разни страни звуци ту коли, ту шум от водопад аз дори чух някаква жена да държи реч по микрофон. Всичко това ни се струваше укоражаващо защото си мислихме че хижата е близо. Все пак вечерта отмина без повече инциденти.

Ден трети

Ден трети утрото ни свари малко схванати насред пътеката малко тоалет, импровизирана закуска, разузнаване преди тръгване и отново поехме. За щастие вече имаше маркировка и повече не я изгубихме от поглед. Пътя беше постояно през разни драки но със слаб наклон което подсказваше че излизането над скалите ще е леко. Оказах се прав скоро излязахме от омагьосаната гора и пред нас започна да се открива съвсем друг тип пейзаж.

Пак гора но значително по светла по широка по приветлива все едно приказка. Пътя отново се разклони но този път направихме правилната грешка малката пътека ни отведе на самия връх а там гледката беше невероятна. Виждаше се бачково, поляната на която лагерувахме първата вечер, асеновград, пловдив, летище крумово изобщо хилядите връхчета на масивите около нас.

Пътя към марциганица бе широк и лесен спускахме се надолу, имаше една разбита чешма от полузаличения надпис ставаше ясно че тук е имало партизанска битка. Определено подходящо място има възможности за отстъпление особено през омагьосаната гора където едва ли някой би могъл да те намери. Освен всичко пътя надолу ни смая и с разнообразието си от пеперуди, стигнахме и една широка поляна с ягоди. Тук се спряхме да починем да си хапнем от горските дарове и да локализираме местоположението ни по карта.

Определено картата беше сбъркана, нашия път изобщо не трябваше да минава през връх червената стена така че знаех само приблизително къде сме. В същност оказа се че точно там се свързват две маркирани пътеки. Нашата и тази по която щяхме да минем ако следвахме изначалния план. Ако картата беше вярна 100м по надолу трябваше да има чешма. 100м по надолу нямаше нищо. Разклони се една зимна маркировка от пътя и ние решихме да караме по царския друм. На един от завоите имаше голяма локва от вчерашния дъжд с пресни следи от диво прасе. Отново маркировката се оклони този път ни водеше към едни поляни през които скоро не бяха минавали хора. В същност изненада в далечината видяхме двама заблудени туристи на които бурно се зарадвах тръгнахме след тях, но те като ни видяха се скриха. За щастие открихме уж маркираната чешма. И започнахме да презареждаме. Свенливите туристи които така бързо се скриха от нас като ни видяха, се оказаха германци.

Аз не съм добре с англиския , те ме попитаха нещо от което разбрах само че питат за карта. Подадох им я и им посочих къде сме до колкото беше вярна разбира се. Тук беше мястото Сис да се изяви все пак тя знаеше перфектно немски. След кратък разговор стана ясно че те са минали от там на където ще ходим и че искат да стигнат до бачково там от където пък ние идвахме. И тук комуникацията малко се позагуби, не намерихме подходящите думи с които да се опътим. Германците ни казаха да цепим през хълма срещу нас, на мен тази посока лично не ми хареса, но те и така неможаха да обяснят подробно от къде минем. Ние също им посочихме баира които да хванат, но да внимават с маркировките, но кой знае защо те тръгнаха в съвсем различна посока през гората. Никак не бях доволен от тяхното опътване но нямахме избор, да става каквото ще.

Пътя се виеше леко в обратна посока на тази която трябваше, скоро пред нас се откри страхотна равнина заобградена от хълмове, виждаше се асвалтиран път. Тук вече окончателно се отказах да вярвам на картата. Според нея имаше просто един широк черен път и ние по принцип си бяхме на него сега се показа втори.

Пътя беше ориентиран изток-запад на нас ни трябваше източна посока. На запад не трябваше да има нищо, за това предположих че там може да е и хижата, но вече нямах желание да проверявам така и така белинташ е в другата посока. Тук ни направи много силно впечатление и нещо друго имаше малка гора от изсъхнали борове. Гледката беше леко страховита. Пътя започна да прави лек завой на север и сега подържахме посока североизток това си беше лековръщане назад, лошо. В далечината където пътя свършваше се виждаше малка сграда, според картата това би трябвало да е добростан, ако беше така щеше да е добре щяхме да направим лек завой назад но от там трябваше да има път през орешец и така да стигнем до където трябва. Другия вариянт на пряко през полето в далечината даже се виждаше нещо което дори определих като белинташ, без малко да позная. Белинташ се оказа баира пред този който си харесах.

В края на пътя имаше малък параклис поредния св.Илия до този момент третия на който попадахме, оказа се че е отбелязан на картата точно преди Добростан. Още малко надолу по пътя и вече бяхме в селото. Срещу нас имаше едно момче на 11-13г на малък мотор. Вече бяхме зажаднели за бира за това го питах къде е магазина. То ни каза че работи само в понеделник живо разочорование, момчето обаче ни попита дали искаме вода. – А ние вода си имаме, но искаме да си купим бира.

Момчето каза само секунда ще проверя дали имаме и докато му кажа че няма нужда вече беше отпрашило с мотора. Спряхме се на чешмата аз погледнах какви пари ще имам за бирата, но се оказа че сме само с една банкнота от 50лв. А сега де как ще ги разваля, какво да правя.

След 5 минути момчето се появи с бутилка 1,5л аз започнах притеснен да се обяснявам че не знам къде да ги разваля и че по добре май без бира. Момчето обаче настоя да не се притесняваме за това, бирата била за бог да прости, дядо му умрял на този ден. Последваха серия от благодарности и гузното чуство за нещо не добре свършено после часове щях да се разкайвам че не му бях дал нещо какво да е. Дори някое от блестящите камъчета които намерихме край асенова крепост.

Момчето си замина към нас пък дойде един дядо а отгоре се спуснаха някакви момчета на около 20г бяха с ранички, но май не бяха точно туристи като нас. Поне с 25-30литрови градски раници трудно се прави туризъм в най добрия случай пикник или разходка. Едно от момчетата се отдели от групата и дойде до чешмата. Е тука малко ми се губи как се запознахме, но той се заговори нещо с дядото за пещерите край Марциганица, ние май пък попитахме нещо за хижата и така. Другите обаче продължиха надолу той им се провикна да го чакат на центъра и така. Явно дядото беше печен познаваше раьона, а момчетата любители пещерняци. Тук Сис се намеси с пълна сила бях и разказвал за някакво хилядолетно дърво в родопите и незнайно защо реши че дядото ще знае нещо. За мое смайване дядото каза че било точно край Марциганица и тръгна да ни разказва за него, обиколката му била над 20 м. Направо щях да падна от яд, после се замислих, че ако бях отишъл там, сега пък нямаше да пия бира.

Бира – вековно дърво -бира все едно ме разпъваха с коне е може би е било за добре щом съдбата ни завлече тук а не там до дървото. По питахме за пътя към орешец и отново потеглихме -разклонението било някъде на центъра. На центъра видяхме пещерняците и те ни посочиха на къде, казаха че ще ни застигнат и ще ни посочат преките пътеки.

Така и стана този път до орешец не си почивахме, дадохме си газ и вървяхме с групата. Те се оказаха че са от едно съседно село Тополово и си падат по пещернячество е тука намерихме обща тема за разговор, по бъбрихме си за това онова балкана, пътешествията стана добре.

На орешец седнахме в местната кръчма, докато те чакаха да ги приберът с кола. Тук кръчмаря и жена му също се оказаха много весели хора с тях пък бъбрихме за гъби, отрови, уръжия пътешествия. Абе навсякъде човек може да научи по нещо интересно, а в приказки и закачки времето отново мина бързо и трябваше да търсим лагер. Тая вече беше ред на надениците и щеше да ни трябва задължително огън. Терена около шосето обаче не предлагаше много възможности за къмпинг, най накрая открихме една закътана поляна от която нямаше да ни се вижда огъня. Имаше и малко каменисто място на което да опънем юртата(каква ирония някъде тук се намира местност с това име), оказа се обаче че няма за къде да я закрепим, а вечерта обещаваше дъжд и вятър. Слава богу не и преди да си сготвим.

… следва продължението на разказа:

Пътуване до Белинташ или до там и обратно [част 2]