Ето и продължението на пътеписа “Пътуване до Белинташ или до там и обратно“, които участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Ивайло Караиванов.

Първата част четете тук: Пътуване до Белинташ или до там и обратно [част 1]

Ден четвърти.

Събудихме се леко изгърбени оказа се, че сме спали по добре в резервата на тясната и крива пътека в бурната вечер от колкото тук. Трябваше да правя кафе и закуска, но възможноста да ме глобят за палене на огън ама хич не ми хареса. Най накрая се престраших слаб огън и никакво тлеене. След кафето и закуската започнахме да прибериме оставихме огъня да тлее така че да остане само пепел след което изсипах част от водата. Тук малко си престъпих принципите и оставихме малко боклук в огасеното огнище. Кофти, но пък може да послужи на някой за разпалка. След около половин час стигнахме разклона за мостово стори ми се че има някакви хора които къмпингуват там след около още половин час се спряхме на една беседка със чешма точно край Шилденския камък.

Заредихме вода, направихме по още едно кафе 3в1. И точно тогава спря един трабант хората също зареждаха вода. Тук пак почнахме разговор този път за това къде сме лагерували, оказа се че сме ги видели на разклона да гасят огън от къмпингуващи.

Е това не беше нашия огън аз нашия си го изгасих първо го изчаках да изгори всичко да стане на пепел и след това го заляхме с вода и утайка от кафе. Освен това сложих найлонава кeсия с счупена пласмосава чиния, ако имаше и малко жар те щяха да се стопят. Как да е, важното е че нито ние нито някой друг е успял да запали гората. На раздяла за наш късмет хората ни предложиха да ни хвърлят ако не ни притеснява че ще се возим отзад в пикапа без седалки. Ураааа да си почиваме в движение това е супер.

И тук картата беше невярна черния път показан на картата към махалите под белинташ в същност си беше прилично шосе при това далеч по дълго от колкото бих го сметнал по карта. Мога да кажа само ужасно добър късмет че всичко това не го минахме пеш. Хвърлиха ни точно под пътя за Белинташ. Тук имаше същия фен като нас с определено магьоснически вид сиви коси и очи, на не повече от 30 с вече поопразнена раничка а и както самия той каза с по омекнали крака. До колкото го разбрах той идваше от Караджов камък и Белинташ и се прибираше към Асеновград, накратко ни каза къде да дирим прекия път и тъкмо му излезе късмета в стопа. Скоро стигнахме чешмата за която каза, там се бяха събрали доста народ на трапеза, ние само попитахме “А сега на къд?е” и те ни опътиха с предупреждение за пепелянките. Горе беше пълно с хора ние бяхме позагубили представа за времето, но че е неделен ден си личеше от всякъде.

Горе седяхме с часове, хапнахме пинахме успях да направя лимонада с половин лимон вода и захар отрази ни се страхотно още повече че самоделния ми термос доста добре подържаше студена температурата на водата. После имаше печене по скалите, много ми харесаха кладенците в тях се виждаха едни бръмбари които през минутка се гмуркаха и то надълбоко във водата. Някой от дупките в скалите наистина имаха страни форми като звездни карти, други явно служеха за осветление и по голям драматизъм в представянето на мистериите. Трябваше да определим и пътя утре вече трябваше да си ходим, но щеше да е добре ако преди това стигнехме до мостово за да видим камения мост и до кръстова гора. Пътя по шосето изглеждаше потресаващо дълъг но с шанс за стоп. Другия вариянт беше да намерим пряк път през белинташ да стигнем до реката долу и така на пряко до мостово.

Една жена ми се стори местна за това реших да я поразпитам , и тя се оказа от тополово, но като повечето жени толкова и е ориентацията. Каза обаче че мъжъ и доста е обикалял тук да го изчакаме. Междувремено разказа една легенда за Шилденския камък който се виждаше от тук. Каза че там има една висока отвесна скала на която висели метални хълки, тези хълки дядовците разказвали че са от времената когато средиземно море стигало до там, на тях закачали галерите. Тая легенда съм я слушал и в село табачка русенско макар че малко не ми беше ясно как ако там е било дъно на море някой ще направи кей и то в каньона. Как да е тук проявих орловия си поглед и смаех жената наистина успях да позная кое е мостово но успях да видя и кръст на кръстова гора който само мъжа на жената успя да разпознае защото е бил там и преди. За съжаление обаче и той не знаеше дали има път за надолу.

Следващото интересно нещо което се случи вече беше в небето, някога в античния свят е имало техника за гадаене по птиците. Това което се случи пред нас определено беше някаква поличба. Един щъркел летеше високо със страни маневри докато 6 грабливи птици го преследваха, явно че неможеха да го хванат или убият, но маневрите им съвсем ясно се опитваха да го прогонят. Гледката беше доста вълнуваща майсторски пилотаж от всички страни, накрая май все пак щъркела си вдигна чукалата.

Все пак решихме ще дирим пряк път под белинташ щом има махали има и пътеки до долу.

Първо слязахме в махалата до Белинташ там видяхме хора които ни посочиха пътеката за следващата мъхала. От горе между двете махали се виждаше една голяма скала която ми беше любопитно как ще заобиколим или прескочим, но преди това стигнахме до друго препятствие. На пръв поглед пътека като пътека леко позатрупана с камъни които явно се свличаха постояно от горе. Камъните обаче висяха над един каменен улей по гладък от тези за боб слей, човек се запитва коя ли е тази стихия която така добре е шлифовала улея. Явно скалите бяха закрепени с метални клинове и все пак човек никога не знае кои ще са фаталните 90кг(70кг аз + 20кг раница) които ще отприщят стихията. Така де при всички положения аз тежах повече от Сис а и раницата ми беше по тежка ако нещо щеше да става щеше да стане докато аз преминавам, за това и минах пръв след като не стана нищо и тя ме последва.

Скалата която толкова ме тревожеше обаче се оказа с един малък проход, пред нас вече се виждаше интересна сграда която предположихме че е заведението за което ни казаха в предната махала.

Така и се оказа в същност това беше вилно селище Сабази. Почерпихме се с бира, снимах един як петел, паун и една каракачанка. Която между впрочем първоначално ми налетя, но с която станахме бързо приятели. Единственото неприятно нещо беше че бирата беше по 2,50 малко над възможностите на туристи от нашия тип. Иначе тук всичко беше доста над очакванията ми много битово и семпло че дори и с минерална вода. След биричката попитах дали можем да заредим и да ни опътят за махалата сини връх, едно момчетата които работеше там беше безкрайно любезно и дори ни придружи до някъде по пътя.

Двете каракачанки Сара и Рекс тръгнаха с нас точно когато си помислих че ще се оправим сами по пътеките и момчето си замина, а ние стигнахме до поредната глуха. Поне по това което ми обясни трябваше да заобиколим дерето преди да слезем, ужас от другата страна на дерето изглеждаше непроходимо и без пътека за това се спуснахме направо спрез него. Каракачанките ни водеха те търчаха насам на там и показваха от къде може да минем дори и през местата които май не им харесаха. Дерето беше гадно макар и сухо камъните бяха хлъзгави а аз не знаех кога ще стигнем до някоя по голяма скала която по време дъжд щеше да е впечатлващ водопад.

Сис падна 2 пъти аз един тя обаче се натърти повече, мене ме спаси палатката която и двата пъти омекотяваше или директно падане по задник или пързулване по някой скален канал. Най накрая се добрахме до пътека този път тръгнахме по нея и то за късмет предполагаемия водопад се оказа 10 м по напред. Тук имаше впечатлвяащи скали най интересните бяха няколко яйцевидни скали от по над 10-20 тона които бяха наредени едни върхо други като скулптори. Гледах да не си задавам въпроси как са се появили и без това бях уморен. Най сетне долу, каракачанките са все още с нас до кога ли?

Минахме през една поляна с кончета на които бяха сложили чанове и дрънкаха като камбанария по велик ден. На следващата поляна до реката решихме да лагеруваме мястото беше чудесно с много дърва и супер поляна . Вече нямахме хляб дори последните трохи ги дадохме на Сара тя пък прокуди Рекс на другия бряг на реката. Тая вечер щяхме да сме на спагети и картофено пюре.

Нощното небе беше невероятно ясно виждаха се дори звезди за които повечето хора не подозират че ги има. Не бяхме си правили снимки край огъня и за това решихме някъде към 22:00 да поправим този пропуск. Искарах фотоапарата нагласих го на триножника и точно тогава от гората се чу тупуркане, пращене на клони и изобщо звуци от нещо огромно което приближава въпреки мрачната гора.

Двете кучето едновремено се разлаеха и се спуснаха към гората, Сис изпищя в тая цялата суматоха и аз се шокирах. Викнах на Сис да свети с челника към гората докато аз се опитвах едновремено да прибера фотоапарата и да извадя пистолета.Пращене трошене лай Сис ми вика да стрелям, как пък ли не дори не заредих не стрелям на хаос и без това патроните не са много, накарах я да застане до мен и да свети с челника в същата посока. Оф защо жените винаги се шакат толкова, определено паниката им допълнително ме изнервя. Каквото и да беше това май каракачанките го оплашиха, на нас ни остана само да се чудим какво ли беше. Сара ни пази цяла вечер до сутринта тя ни стоеше до палатката. Беше цяло чудо Сис преди се шашкаше доста повече от къде по безобидни шумове, тази вечер чух още веднъж подобно трополене но тоя път някъде далеч, каракачанкта отнов вдигна гирлотия но от това май само аз се събудих.

Ден пети.

Ден пети финал този път покрай закуската дори почетахме малко от Пратчет. По едно време на другия бряг покрай нас мина голяма група туристи незнам дали ни видяха защото местенцето ни беше закътано, но ние ги огледахме. Групата беше слабо екипирана явно нощуваха по селата, но беше от поне 10 човека. Някъде по това време изчезна и Сара а ние поехме по нашата си посока. Решихме да се окъпем в реката но по обяд когато е най горещо защото вода бе студена. Минахме през едно празно село и тръгнахме по сухото корито на реката. Явно на пролет е страшно пълноводна но сега беше едно мижаво поточе което на места дори изчезваше или замязваше на гьол. Мислено вече я нареках сухата река името не беше далеч от истинското според картата “Сушица”. Малко преди мостово решихме да потърсим реката из камънаците за това тръгнахме да пресичаме сухото корито, точно пред нас изникна едно магаре което ни гледаше сърдито. Решихме благоразумно да го заобиколим чувал съм че ритат лошо. Реката се оказа че липсва но за късмет точно насреща ни имаше малка чешма с вода извираща от едно дърво.

Презареждаме и отново на път вече виждаме белинташ от долу а пред на е Мостов. Някакви хора събираха камъни с кола, малко преди да стигнем до тях офейкаха. Реката отново се появи изпод камънаците точно преди мостово. Нагоре имаше параклис а под него нещо като водопад. Ихууу баня Долу пейзажа беше като в синята лагуна, плитка речица с красиви камъни малко вирче със синия вода, пясъчен плаж.

Водата обаче беше ледена как да е поцамбуркахме се, аз се метнах на една скала срещу водопада и що да видя. На едно камъче до нас във водата се разхлажда пепелянка, Сис се постресна малко тоя път наистина малко, каза ми само да я следя да не тръгне към нея докато се къпе и кротко си продължи. След малко се върнахме на брега и почнахме да се сушим и обличаме извадихме пакет фурми и си хапнахме. От среща където бях видях още една пепелянка тоя път от скука реших да я замярвам с костилки. С второто хвърляне я оцелих по главата смаях сам себе си, пепелянката се сви и макар че почти я уцелих още 2-3 пъти не реагира, накрая просто мудно запълза по скалата и изчезна.

Сис вече беше уморена и не и се ходеше до кръстова гора за това решихме да видим как е положението в мостово с автобусите, запъплихме нагоре към центъра на селото. Автобуса беше в 6 сутринта, магазина нямаше да работи до 5 ч май единствения шанс ни беше да настъпим гаста да изкачим около километър и 200 денивилация и да видим дали няма автобуси от кръстова гора.

На една изсъхнала чешма в подножието на хълма поседнахме за обяд, тук пътя вече беше само един дори да загубим посоката кръстова гора трябваше да е на втория връх просто следваме билото. Таман приключили с обяда и от горе и от долу се зададоха хора. Над нас един дядо бавно пъплеше с магаренцето си натоварено до горе със слама а под нас се зададоха мъж и жена явно на разходка.

Разминаха се точно покрай нас магаренцето се препъваше под тежеста на огромния куп слама и за малко да отнесе въз пълната дама. Поздравих дядото и го попитах за пътя, не че ми каза нещо по различно от това което очаквах. Двойката обаче се отдалечи с шумно мърморене, жената мелеше сол на мъжа за снимките които ще прави. Мислено почуках на дърво, не че със Сис не се карахме така поне не често. Няма нищо по лошо от конфликтна, че и грозна жена. Просто ако бях на мястото на тоя щях да я шамаря и на ляганяе и на ставане.

След малко направих последната си грешка за тази разходка, реших да мина по сенчестия път и така си увеличихме ходенето. На една поляна срещнахме едни родопски баби да пасът говеда та те ни казаха че сме объркали баиря. Е не фатално и по тоя можехме да стигнем до горе ама малко обиколно.

Най сетне стигнахме мястото на последния щурм поредно опътване от поредния овчар и кратка почивка.

Дядото каза че тук имало много пътеки изказа лек скептицизъм дали ще се оправим, като си знаех премеждията и аз се позамислих, той ни препоръча един дълъг и заобиколен път но вече ми беше писнало и реших да рискувам с билото. От тук се виждаха повечето места от които минахме, дори се виждаха местата по които не минахме заради марциганица. Тоя раьон вольо невольо вече можех да кажа че ми е до болка познат имах го на релефна топографска карта в мозъка си.

Финалната гора се оказа доста просторна вярно тук пътечки бол но на мен не ми пукаше просто следвах билото. Накрая излязахме на малка поляна, 100 м по нагоре вече се виждаше шосе, от тук пътя обаче беше хребет една скала до пътя около която трябваше да се въртим ту от ляво ту отдясно на горе а по тесните пътечки от страни на нас си бяха урви по които не би било добре да се търкулим. Ха насам ха на там и точно преди мантинелата малинов храст, стана съвсем като в една дзен будиска притча.

Вече бяхме пред портите на кръстова гора тук си бе строителна площадка. Кое му беше интересно на мястото!!! Ами май че имаше над 100 параклиса пресни стенописи удивително еднотипни в същност най ми хареса един параклис в страни от основната група, там дори снимахме два стенописа арх Габриел и арх Михаил с всевиждащото око на щита.

Абе май просто се отбелязахме че сме били и тук. Беше 5 последния ни влак е 22:00 в Асеновград. Оказа се че тук няма автобуси, питахме един от шофьорите на камиони дали ще ни метне долу, категорично ни отказа. Обаче екскурзовода на една група френски туристи явно дочул направо ни пита за къде сме е аз не чаках втора покана.

В автобуса беше весело французите пяха разни песни по едно време искаха и от нас да изпеем нещо на български, ама на мен освен разни хитове на Черно фередже май нищо друго не ми минаваше през главата как да е шофьора ни отсрами. И така в песни и закачки минахме Борово спряхме се и за снимка на поредния параклис св. Илия този обаче беше разположен на много яко място но снимката не се получи много добре.

Същия параклис го има на реклама на DHL в National Geografic.

Французите ни оставиха на разклона за Лъки където се надявахме някой друг да ни вземе на стоп или да мине автобус. Тук трафика ама хич не беше натоварен може би за това и един дядо си пасеше трите крави точно на пътя, след час чакане той се поприближи поразказахме му малко приключенията си и го разпитахме за автобус. Оказа се че към шест и половина трябва да мине такъв от лъки за асеновград, но само единия билет е 5 лева. Вече бяхме с 40 като 35 от тях трябваше да са за влак. Ужас май се очертаваше още една вечер тук този път до тресавище без храна за радост на комарите.

Точно когато изгубихме всякаква надежда двама мъже с дете ни спряха. Питаха ни дали имаме нещо против че няма да сме на седалки, хех що за въпрос докато се осетят се метнах в колата че даже май твърде бурно, се притесниха да не им изпочупя въдиците. Последва един доста живописен път а аз през цялото време се опитвах да разпозная червената стена. В асеновград бяхме в 19:35 имахме време и за пловдив таман и следващия влак за там бе във 20:00

Първата ни работа в пловдив беше да си земем билети за последния влак 22:55 нямахме много време за това нагласих часовника за десет и тръгнахме към центъра ходихме доста без да видим хранителен магазин с последните пари си взехме бира , две пици и мокри кърпички.

Тук имаше доста лъскави хора които ни гледаха гадно в аптеката дори като се опитахме да се разминем забелязах че нарочно не ни направиха път и се блъскаха.

Хах сетихе се за хората в планината и едни думи на дядо ми “планината ражда хора, долината тикви”.

Лъскавите хора си мислят че са царе в техния изкуствен свят, но този свят умира.

Подобно на една карта таро когато тяхните въздушни кули се срутят, ще бъдат смазани от собствените си илюзии. Имахме право само на още една снимка до тук обаче ни хареса само един шадраван, решихме първо да хапнем в парка и после да се върнем за да го снимаме.

Много е важно човек да знае че после може и да няма, като се върнахме шадравана спря пред нас.

Единствената снимка от Пловдив беше гарата преди тръгване.

Дайте оценка за пътеписа:

(31 гласа, средно: 3,84 от 5)

 Loading ...