Ето още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Ивайло Атанасов.

Защо му е на някой да строи хотели, ски-писти и лукозни жилища в подножието на Рила при положение, че планината вече е солидно урбанизирана и по-нататъшното й застрояване ще отблъсне хората? Още повече, че те идват тук да се порадват на тишината, спокойствието и дивата, недокосната от човешки ръце, красота на най-високата ни планина. Искат да избягат от прашните градски кафенета и монотонните, вечно еднакви, строени като армии сгради в кварталите, от шума на клаксони и гужвата, която ако не да те стъпка, иска поне да те изпревари, ама на всяка цена.

Сигурно се заблуждавам. Още на чайната ни посрещат огромни реклами на водка и ракия. Тези, които идват тук просто, за да консумират въпросните напитки водят със себе си онези 13 хиляди легла над Говедарци и Искровете. 57-те км ски-писти ще са мъчно използваеми на тази надморска височина. Да не повярваш, че още има “бизнесмени”, дето да смятат, че строителството е най-бързия начин да си изпереш парите – не видяхте ли празните хотели? Не видяхте ли как ги събарят в Испания? Ще видите…

Влизаме триумфално в Националния парк. Малко след входа откривам дълбоки коловози, а движението на МПС е забранено. Но няма проблем, нали на 40 мин. има хижа и тя трябва да бъде снабдена с порядъчно количество алкохол и храна – добри пари падат. А вечер планинските хижи стават неизползваеми за неалкохолизирани непростаци, които не могат да се наспят за намислените преходи от нестихващата цяла нощ музика и викове, иначе забранени след 22:30.

Прескачаме първата тераса и една твърде интересна водна каскада на реката – така се блъска в сякаш нарочно поставени скали, че като се загледаш по-продължително ти се струва като да си се пуснал по водна пързалка. На втората тераса оглеждаме с покорителски пламък в очите непристъпните улеи между отвесните скали. После мълчим край камъка за мълчание.

Традиционният път до Еленино езеро печели, предвид липсата на популярни алтернативи. С издигането нагоре се разкрива една от най-красивите рилски гледки. Втората тераса зеленее точно под краката ни, а множество ръкави на и без това лъкатушещата река отразяват бледото синьо небе в ярки цветове. Хаотично разпръснати са гигантски скали, които приличат на камъчета – нахвърляни от деца – на фона на заобикалящите ги отвсякъде високи върхове. По цялата тераса неуморно щъкат нейните собственици – десетина коня, които кротко пасят – и посетителите й, хиляди туристи – повече могат да се видят само на Седемте езера.

Намираме забравен фотоапарат, а по-нагоре и притеснения му собственик. Връщам се заедно с Вулкан от Ниш и му показвам мястото, където си е починал и се е разсеял под главозамайващите висини. Успокоявам го, че няма кой да му вземе апарата тук, а той ми отговаря, че са му откраднали цяла раница в Сърбия. Разделяме се с неговата група, а и с колегите от ТД”Мазол и пришка” на Еленино езеро. Ние поемаме по най-десната пътека, минаваща през Северния ръб на Мальовица. Гледаме ту нагоре към върховете, дълбоко забили се в разтопеното от горещина небе, ту надолу към неестествено синьото езеро на фона на цялата следобедна бледота.

С първите крачки по тая стръмна пътека вече се чувстваме герои от филма “Лавина”, а още малко усилие и вече сме под паметните плочи, оставени от истинската лавина. Наклона се усилва, а с него и черният хумор – “приготвихте ли си табелките”- подхвърля някой, а друг уточнява, че 70 процента на върха ще се счита за добра успеваемост. Започваме да търсим двамата “обречени” в групата и така достигаме до Прозореца между Мальовица и Орлово гнездо.

Оттук вече се виждат и трите езерца в циркуса под върха. На изток е нашата крайна цел от билото – прозореца между Елени връх и Орловец, откъдето мислехме да се спуснем. Засега само запълзяхме нагоре по Северния ръб, следвайки нещо, за което приехме консенсусно все пак да наричаме пътека. На десетина метра от нас алпинисти премятаха въжета през клинове по отвесната скала и напредваха бавно нагоре. И ние нямаше да откажем въжетата, но се задоволихме с тревите – много са здрави на тази височина. И така напредвахме яхнали странното животно, наречено Северен ръб с най-дългите крака – безкрайни пропасти от двете ни страни, нагазили в дребни локви – иначе просторни езера.

Една малка тераска почти накрая на изкачването е идеална за кратък отдих и равносметка – задължително извършвани с лице към изминатия път. Да, ама не – от изминатият път не се вижда много – една нежно загатната от небрежен художник тесна пътечка, скоро изчезваща в пропастта. Последен напън по вече голата напукана скала на ръба и ето, че изкачаме на върха направо от бездната и там изненадваме Вулкан от Ниш. Той забелязва, че съм се препасал с фотоапарати и ми връчва още десетина – на цялата сръбска група – да ги снимам. Закачам ги всичките на ръката си, обръщам се към тръпнещата в очакване да бъде заснета група, после се врътвам в обратна посока и си тръгвам – всички прихват да се смеят при вида на отдалечаващите се фотоапарати.

След малко снимките за спомен са направени и е време за истински важните неща – пилешко филе, лют айвар, овкусено сирене и сусамена питка. И за финал течен шоколад, истинска панацея за и без това постоянно разтапящият се твърд вариант. Кратка почивка и се отправяме към Елени връх. От дясно се появява долината на Рилска река и манастирът, но маранята пречи на гледката. За сметка на това, отляво езерото седи синьо и свежо – бегъл поглед към него веднага те пренася от нажежените остри камъни на мекото зелено полуостровче впито навърте в свежестта на планинската вода.

Елени връх трябва да се посети, даже преди Маьовица. През него не се отива наникъде, понеже свършва с безумен отвес. А гледките във всички посоки са идеални за перото на Вазов:

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат – живот кипи на всичките страни.

Орловец насреща с малката Халка, Партизанска поляна в ниското и лъкатушещия път за Рибни езера – над тях море от върхове. С усилие се откъсваме от ръба и се връщаме до разклона за Прозореца под върха. Промъкваме се покрай скалите и гледаме долината на Рилска река и стъчащите Игли. Един грамаден Обелиск сякаш подпира Партизанска поляна. В най-ниската чат от седловината можело да се поеме към втората тераса.

Спускаме се в бездната…

Дайте оценка на пътеписа:

(26 гласа, средно: 4,58 от 5)

 Loading ...