Ето и продължението на пътеписа “Пътуване до Караджовия камък или среща с непозната.“, който участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Ивайло Караиванов.

Първата част четете тук: Пътуване до Караджовия камък или среща с непозната [част 1]

След близо едночасово ходене по склона под Белинташ, стигнахме до вилно селище Сабазии.

Решихме да пием по бира в една от къщите за гости, където имаше и нещо като заведение на двора и да питаме за баня. Посрещна ме кучето, което миналата година при прехода ми по тези места ми спаси живота.То се разлая и се засили към нас доста убедително. Реших че просто си пази територия и ще го сплаша. Крис мина зад мен, но кучето не спря до там където си мислех че ще го направи . Изби ме на нервен смях, макар че вече не беше смешно. В крайна сметка кучето спря на крачка от мен. Една възрастна жена го нахока и то неохотно се върна назад. Жената ни разпита на къде сме тръгнали, дали ще оставаме и обичайните любезности за служител в подобно заведение. Оказа се, че предната вечер собственика на къщата за гости и синът му са слагали маркировката по която се движехме от Караджов камък до селището Сабази. Невероятен късмет да се възползваме от това точно един ден по късно. Просто късмета ни следваше навсякъде по пътя.

Насладихме се на студената пенлива бира в духа на Родопите и старото селище . Питахме за банята, но жената ни обясни че за целта трябва да си платим нощувка по 25 лева на човек. Е щяхме да я караме още един ден наслаждавайки се на “чистотата” на природата . Трябваше да намерим място, където да пренощуваме. Тъй като не беше изключена възможността да завали през ноща, а и факта че наблизо нямаше много подходящи места за опъването на палатка решихме да вкусим още малко от духа на Родопа планина, приютявайки се за през ноща на втория етаж на една от запустялите стари селски къщи от “Сабазий”. Имахме и късмета в двора на тази къщурка да има и течаща чешмичка, а също и използвано малко огнище, където да приготвим вечерята си. Намерихме и готови сухи дърва натрупани от предните обитатели от преди век покрай стената на една от съседните запустяли къщи. Имахме всичко необходимо за още една незабравима вечер в Родопа планина. Вече се стъмняваше. Направихме малък огън и си опекохме наденички с лук и пиперки. Вечерта отново премина във сладки приказки под звездите.

Ден четвърти.

Сутришните лъчи се процеждаха лениво през малкото пепеляво прозорче на нашия скромен “дом”. Отново се бяхме събудили доста по рано отколкото очаквахме. Малко неохотно се заех със сутрешния си тоалет да измия зъбите, очите. По дървената стълбичка от втория етаж , където бе снощната ни спалня, свалихме храната, останалата закуска и нещата за приготвянето на сутрешно кафе. Деня се очертаваше ясен и слънчев. Възползвах се от сутрешната светлина за няколко снимки на панорамите, които се разкриваха пред нас.

Храната в планината винаги е по вкусна дори сама по себе си да не е нищо особено. Закусихме под все още меките лъчи на слънцето. Имахме и чиста течаша вода, което бе голямо предимство сравнение с предишният лагер на Караджовия камък. В такива моменти човек наистина оценява дори дребните неща с които в ежедневието до толкова сме свикнали , че не осъзнаваме колко са важни и незаменими те сами по себе си.

Бе време да потеглим към Белинташ и звездните карти на древните траки. Този път аз трябваше да послушам Крис. Между двата пътя които знаехме, тя настоя да тръгнем по нейния, тъй като каза че е по пряк. Пътят тръгваше от паркинга на “Сабазий” и продължаваше право нагоре по посока Белинташ. Пътеката беше тясна и обрасла. Нямаше как да не срещнем отново змия , която явно нямаше намерение да се стряска от случайни минувачи и туристи. Змията беше толкова невъзмутима от нашето натрапване, че се наложи да я побутна с една пръчка. Не приличаше на усойница и със сигурност не беше пепелянка,но не ми се рискуваше да разбера отровна ли е.

Скоро стигнахме до чешма с паметна плоча в чест на откривателя на оброчната плочка посветена на Сабази. От там започваха камените стълби за открития храм нагоре. Бях невероятно изненадан от къде се изкачихме. Пътеката ни отведе точно до знамето на България, което гордо се вееше от слабият вятър. Достигнали крайната си цел, вече можеше с гордост да огледаме от височината целият ни път от Кръстова гора до Белинташ.

Гледката от тези скали беше впечатляваща. Кръстова гора, или по точно църквата на Кръстова гора се виждаше далече в дясно от кръгозора ни. От там наляво се очертаваше на места пътеката за Караджов камък. По полянките бе по ясно, а в по гъстите горички се губеше. Караджовият камък, така горд и царствен, облян в меката светлина на слънчевите лъчи, величаеше в цялата си прелест над гъстите и непроходими гори. Под него в ниското се разполагаше не по малко величественият Хайдушки камък, които с нищо не отстъпваше по красота и прелест освен това, че разположението му бе в ниското и не можеше да се открои така ясно измежду цялата прелест в която бе потънал . На всички посоки се откриваха невероятни гледки височини и върхове.

На такива места човек се чувства толкова малък и нищожен. Но това място бе по специално. То имаше излъчване и сила- дали останала от древните Траки или пък имаше някаква истина в легендите които се носеха за месността и това, че е било свещенно и че точно на това място нашият свят прави контакт с други светове и интелекти. Чувството което може да се изпита там е сякаш си в центъра на вселената закрилян от боговете на древните траки.

От тук нататък пътешествието ни и завоюването на следваща и следваща цел приключваше , бяхме стигнали последната си цел и трябваше да мислим варианти и маршрути за пребиране обратно към града- Асеновград. Това нямаше как да не ме натъжи. Възможностите пред нас не бяха много. Колебаехме се дали да не продължим пеш към Орешец- най-близкото селце надоло и после на стоп или да потърсим една немаркирана пътека дадена на картата, водеща към Тополово- селце, намиращо се на главния път Асеновград- Кърджали, където според Крис имало редовен транспорт до Асеновград . Обисляхме вариантите слизайки от скалите докато отново съдбата не се намеси . На слизане покрай Чоторова махала видяхме стадо овце. Крис била идвала до тук предишната седмица и веднага се сети за очваря, който тогава заговорила и той и дал някой напътствия относно пътеките за Караджовия камък. Всъщност ние цяла седмица се смяхме на една история която той и е разказал тогава. И този път не пропусна да разкаже. За някакъв кмет и ловец на някакво си село, който се загубил в околноста по време на лов в една мъгла и се лутал дълго без да може да намери път. Не щеш ли попаднал на овчари и им се помолил да го опътят, но те поискали нещо специфично в замяна на тази услуга. Та така кмета дълго след тази случка не смеел да отиде на лов. Веднъж пак му се приходило и попитал жена си какво е времето навън,а тя му отвърнала “мъгливо”, след което той въздъхнал „ех някой пак изгоря”. След този разказ учтивия въпрос на овчаря „да не би да сте се загубили” въобще не ме очуди, но на Крис все пак и беше забавно. Дядото разказа още една- две весели случки.

Заговаряйки се за маршрути и пътеки се оказа, че сладкодумният старец наистина знае пъттека , която води до село Тополово. Според него била много пряка и прехода по нея до Тополово като времетраене бил около час и половина. Разясненията относно това от къде започва пътеката и през къде минава, бяха малко неясни, но все пак имахме потвърждение че такава пътека съществува. Разделихме се по живо- по здраво с овчаря- добряк, като за съветите и обясненията му се отплатихме с останалия след двата дена ром- около 200 гр.- малко но от сърце!

Не след дълго стигнахме до “Чоторовата чешма”- една от хилядите чешми в Родопите. Направихме пауза за обяд презаредихме с вода и отново напред! Къде по обясненията на овчаря, къде по интуиция и чист късмет намерихме маркировката на пътеката за Тополово или поне така изглеждаше- посоката беше тази, а и тръгваше покрай едно дере вероятно със рекичка доло , както се виждаше и на картата. Пътеката ставаше все по интересна. Минаваше през камени сипеи и тук- таме натрошени дървета от каменопади, а на места дори се врязваше в скалите, сякаш бе част от древен път.

Гледките ми напомняха за романите на Дж. Толкин – красиво, страшно и диво. След час преход през сипеи на слънце и пек , стигнахме сенчеста горичка. Пътеката стана лека и приятена. На места ставаше ту по- широка, ту по- тясна. В далечината се виждаше язовир. Крис каза че това трябва да е язовира Сушица- частен язовир, на който тя често ходила за риба. Селото вече се виждаше в далечината и все повече се приближаваше към нас. Пътеката ни отведе до малък параклис който беше заграден и затворен. Не успяхме да влезнем в заградената площ но успяхме да пием вода и да се разхладим на чешмичка която се намираше извън огражденията.

Не след дълго пътеката ни отведе право в селото. Излезнахме на някаква негова крайна улица, от където се отправихме търсейки пътя за спирката от където трябваше да минава автобуса за Асеновград. Ето че идваше краят на нашето тридневно пътешествие. Вече уморени и доста прегряли от слънцето с тежките раници на гърба, бягме единствените смелчаци осмелили се да се разхождат по това време на деня. Беше около 3 часа и слънцето бе в своя пиков час.Насочихме се към църквата предполагайки, че е близо до центъра. Тя беше наистина голяма, а на купола и имаше гнездо на щъркели.

От там лесно се ориентирахме и много скоро бяхме на спирката за автобуса. За наш късмет имаше автобус след 15 минути.

Последните ми впечатления в това малко селце, в което нищо не бе променено от сигурно 20 години бе огромен търговски комплекс или нещо такова с голямо заведение отпред което се намираше точно срещу спирката на главният път. Интересен бе контраста, който се получаваше между лъскавата нова сграда и Смесеният магазин от другият край на пътя.

Автобусът дойде навреме и не след дълго бяхме в Асеновград. Взехме си бира, по един душ разтоварихме багажа. Остана ни време и за няколко игри на шах.

Тъжно- оставаха броени минути. Прибрах си багажа стегнах се, беше време да си вземем сбогом. Една прегръдка за довиждане, едно “чао” на майка и, която ме изпрати доста сърдечно и накрая таксито в което едвам не рукнаха сълзи. На гарата на Асеновград имах още време за това се шляех безцелно сещайки се за всичко преживяно.

Тогава се случи и последното чудо. Един младеж ме запита къде съм ходил а аз му описах маршрута си накратко. „Така ли” -каза той, “да не би ти да пишеш в еди кой си форум”. Да казах аз, защото наистина бях търсел информация за този маршрут. Оказа се, че той ми е писал преди час- два за да ме опъти. Каква ирония на съдбата. След малко пристигна негов приятел с който щяха да ходят на кино в Пловдив. С тях прекарах последните часове преди да поема с нощния влак към вкъщи.

Така завърши моето незабравимо лятно приключение със спомени за огъня, усмивката на Крис, звездите, зелените поля и гори, красивите скали и чудните неща които ни съпровождаха. От следващият ден отново щях да съм във сивия град.