Понякога нещата просто се случват. Мимоходом беше споменато, че ще се отбием до Белмекен. И го направихме. Разбира се, не пропуснах да забравя спалния чувал. В резултат палатката, единият спален чувал и родопското одеяло, което взехме в суматохата от Бургас не стигаха до никъде. Обаче какво му е нужно на човека? Малко лудост, в същата доза смелост и два пъти повече желание.

След кратко безмислено обсъждане, решихме, че заслонът и още повече спортната база на брега на язовира, не са подходящи за моето “бягство от хората”. Исках, имах нужда от дивото. То, едва ли не, ме зовеше.
И поехме през Сестримо…

Продължавахме нагоре.

И изведнъж… той беше пред нас!

Разделихме си задълженията. Той остана да събере съчки за огъня и да изгори останалите от предните туристи отпадъци, а аз с фотоапарат в ръка тръгнах на обиколка

В далечената се виждаха изоставени сгради.

Постепенно слънцето започна да залязва и трябваше да се връщам при вече подготвеното огнище.

То ни спаси вечерта, когато температурите наближиха сакралните 5 градуса .
На другия ден… набрах боровинки и малини, още малко снимки и беше време да си тръгваме от това прекрасно място.

Радвам се, че бях на рилски езера миналата година, когато още лифтът не беше пуснат. Сега знаем какво става там. Знам също, че от Белмекен си тръгнахме с две торби отпадъци – нашите и на тези, които преди нас бяха лагерували там. Няма да ви спестя следващата снимка и се надявам, че поне един човек ще се замисли следващия път, когато отиде на “пикник”…

Следващата песен е като молитва. Моля се да продължи това, което ми се случва.
Моля се и да бъдем милостиви към природата си!