Автор:Камелия Мирчева

Студеният декемврийски следобед ме кара да бързам.

Бързам, обхваната от някакво странно настроение. Бързам, като че ли за някакво странно пътуване назад във времето. Бързам и като че ли губя посоката на днешния ден. Странно?!… Днес търся бъдещето, чрез едно пътуване в миналото.

Интересно нещо са човешките усещания. Особено тези, породени в студен и мразовит ден, придружен със силен вятър и прехвърчащи снежинки.

Гледката е приказна и въпреки това за кой ли път съм склонна да се откажа от това пътуване. Мисълта за гореща чаша кафе пред запалена камина ме изкушава. Отхвърлям бързо изкушенията и продължаваме…

Пътуваме към ЛОМЕЦ. Селото се намира в долината на река Осъм. Разположено е на 12 км. северно от град Троян и на 28 км. южно от град Ловеч.

В него живеят около триста жители и едва ли щеше да се различава от което и да е селце в околността на Троян, ако в землището му не беше открита древноримската крепост Состра.

Думата „состра” се превежда от старогръцки като пояс, преграда, превръзка. А археологическите разкопки в местността и намерените в тях находки доказват, че крепостта е била укрепен военен лагер – римски кастел, по-късно получил статута на град.

Разказват, че на мястото, на което се намира село Ломец е имало каменоломна, от която са изваждани камъните за строежите на крайпътни станции и укрепления в Римската империя. Казват, че оттам идва и името на селището. Разказват…

Студът се засилва. Гледката на падащите снежинки опиянява с красотата си. Наоколо е бяло и приказно.

Заснеженият троянски балкан сякаш пречиства и ме отдалечава от реалността, в която досадно ме връщат новините по радиото. А те са пълни с безумствата на псевдогерои и управляващи и с махленските им скандали.

Спирам да мисля за тази реалност и се връщам назад във времето към една друга реалност, пълна със звъна на мечове и римски императори.

Картините на тази реалност превръщат усещанията ми във врата, която трябва да отворя. Днес мога да си позволя всичко. Мога да отварям и затварям всякакви врати. Мога дори да преминавам през тях. Днес мога дори да си поставя толкова голяма цел, чието реализиране да изуми дори мен самата.

Знам че точно днес мога всичко, което пожелая, защото снегът и студът ме карат да изпитвам една велика благодарност и радост, породена от обикновените неща – запалена печка, снежна приказка, чаша кафе, усмивка на хора, които обичам, хубава музика, разговор с приятели…

„…Мъдростта прави мъдрия по-силен от десет властника в един град…”

В главата ми започват да се въртят мисли от Еклисиаста, една от най-мъдрите книги на Библията. От много дълго време не бях се връщала към нейните текстове и все още незнам защо точно днес се случва това. Сигурно си има причина.

Винаги за всичко има причини. И те са провокирани от нещо, което човек трябва да преоткрие за себе си.

Търся причините и се опитвам се да подредя пъзела на мислите си. Винаги търся причините. Понякога търсенето е дълго и болезнено, друг път – леко, лесно и по-кратко. Търся причините, защото няма нищо случайно на тази земя и в този живот.

Опитвам се да уловя отговорите, но днес те ми се изплъзват и се стапят като огромните снежинки върху стъклата на колата.

Иска ми се да споделя мислите си, но се въздържам, тъй като още звучат в мен думите на сина ми, които изрече преди няколко години: „…Понякога може да стане много досадно и страшно уморително за някого да пътува с енциклопедия, даже, ако тя има образа и гласа на човек, когото обичаш и цениш?…”

И въпреки, че думите му тогава не бяха насочени към мен, винаги, когато пътуваме заедно се опитвам да бъда внимателна в това отношение, макар че категорично си давам сметка, че знанията ми са твърде ограничени и малки и на светлинни години разстояния от енциклопедичните.

Снежинките стават по-едри и по-бели. Красотата им ми носи покой. И там някъде в сърцето на покоя се връщам отново към Еклисиаста: „…Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека… Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето… Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак…”

Мисля си за земите и за реките. За тази земя и за тази река. И за тези които са дохождали по земята и по реката.

Реката е Осъм. Траките я наричали НОЯ, римляните – АСАМУС, а гърците – ОСМОС.

Земите около Ломец са принадлежали на тракийското племе КРОБИЗИ.

Според едно сведение на Филарх, което се отнася към средата на ІІІ в. пр.н.е техният владетел – царят на кробизите Исант надминавал по разкош своите съвременници. И толкова. Много малко се знае за кробизите, живели в земите около Ломец. Като че ли един от малкото известни факти за тяхното присъствие тук си остава намерената от археолога Иван Христов през 2006 година бронзова тракийска маска, датирана около V-VІ век пр. Хр.

Кой са били кробизите?!… Земеделци и скотовъди или невероятни естети?!.. Хора, живели в къщи, изградени от кал и плет или прочути мъдреци, които са владеели тайните на времето?!… Фолклористите твърдят, че митът за Златното руно по някакъв начин е свързан с кробизите.

Дали е така можем само да гадаем.

„…Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето… И видях, че предимството на мъдростта пред глупостта е тъкмо такова, каквото е предимството на светлината пред тъмнината: на мъдрия очите са в главата му, а глупавият ходи в тъмнина; но узнах, че една съдба ги всички постига…защото няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви мъдрият умира тъй, както и глупавият…”

С тези мисли от Еклисиаста спираме пред вратите на крепостта Состра.

Тя е шестата пътна станция, разположена по продължението на античния път Виа Траяна, който е минавал през планината Хемус и е свързвал провинция Долна Мизия с Тракия. По цялото продължение на пътя – от Ескус до Филипополис, са изграждани множество пътни станции, селища, укрепления и наблюдателници.

Първите писмени сведения за крепостта датират в Пойтингеровата карта, която е изработена през ХІІІ век от неизвестен монах. Монахът направил копие на стара карта изработена през епохата на късната Римска империя. На нея са били обозначени пътищата и градовете познати на римляните от периода на късната античност и тя дава практическото описание на пътната мрежа, градовете, разстоянията и кръстопътищата в Римската империя.

Градовете и пътищата, които водят към тях остават. Понякога те са много по-вечни в сравнение с хората, които са ги построили.

Унгарският пътешественик Феликс Каниц, посетил тези земи през 1871 година пише:”“…Източно от селото Ломец попаднах на обширни руини от някакъв град. Близо до него, сред гъстата гора се намира “ключът” на този град - един стар кастел, който сигурно е охранявал горното течение на р. Осъм…”.

Според неговите думи крепостта по онова време е стояла непокътната и на места е имала височина до два – три метра.

В първите десетилетия след Освобождението камъните от крепостта са били използвани като източник на материал за строителство на жилищни и стопански постройки в близките села. През пролетта на 1900 година са открити три мраморни ари с надписи. И въпреки, че откриването на надпис е най-високо ценената археологическа находка, тъй като тя освен, че е много рядка, дава и точни сведения за историята, през 40 на ХХ век площта на крепостта Соста е пресечена от насипа на жп линията Ловеч- Троян.

Размерите на крепостта са впечатляващи – имат формата на ромб, с дължина на стените 130 метра. На площ от 4 кв. км. в периода II-V в. на това място са съществували силно укрепен лагер (крепост), цивилни селища, сгради и некрополи.

Опитвам е да подредя фактите от археологическите находки.

Най – ранно датираните от тях са елинистични сребърни монети на Александър Велики и един златен пръстен с гема / вдълбан в полускъпоценен камък животински образ/ открити през 1931 г. при провеждане на изкопните дейности за прекарване на жп линията. По това време са намерени и 30 сребърни тетрадрахми, сечени на о-в Тасос.

И въпреки, че тези две монетни съкровища са единствените засега известни от Предримската епоха, с изключение на четирите броя бронзови монети, сечени в Маронея през II в. пр.Хр., намерени само на 100 метра западно от кастела Состра, жп линията е прекарана и открита с огромни почести през 1948 година.

Днес периодично се обсъждат огромните разходи по поддръжката й и липсата на печалби, но това е една друга история в основата, на която стоят много актуалните и днес въпроси за липсата на компетентност и качества на много хора във властта.

През 1998 г. в северната част на селището в пределите на Состра в меден съд са открити внушителен брой монети от времето на император Нерон и почти без прекъсване на всички следващи римски владетели до император Елагабал. Предполага се, че причините за укриването на това съкровище са свързани с първите готски нашествия в провинцията.

Мисля си за триумфа падението на императорите. Мисля си за съградените и разрушени от тях градове. За онези градове, издигнати върху пепелищата на унищоженият от тях предишен град. Градове и крепости, познали велики радости и велики страдания на човеците, живели в тях.

Градове и кастели, в който е пулсирал живот, изграден върху костите на други човешки същества. През времето и хилядолетията е без значение дали си бил император или поданик.

И императорите и поданиците могат да бъдат безкрайно щастливи и безгранично нещастни. Въпрос на избор и на гледна точка за смисъла на живота и приоритетите в него.

Мисля си за оня шеметен полет на духа, за раждането и смъртта, за любовта и омразата, за човешкото безумие и величие, подплътени с власт и за последиците от тях.

Мисля си за градовете, за императорите, поданиците и техните сенки и всичко отново се слива в думите на Свещеното писание:„…Суета на суетите, всичко е суета… Защото, кой знае, кое е добро за човека в живота, през всички дни на суетния му живот, които той прекарва като сянка? И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?…”

На територията на крепостта се различават две кули, щаба на военната част, склад за жито, жилищната сграда на командващия офицер, жилищните сгради на военните, помещенията за отсядане на държавните куриери и чиновници, мястото за погребения и улици.

Крепостта е била и крайпътен комплекс със селище, разположено извън крепостните стени. Типично за ония времена при управлението на Римската империя било появата на укрепен военен център да доведе до създаването на селища, концентрирани около него. Там живеело населението, което се грижело за поддръжката на военния лагер, за прехраната на кохортата и за изработването на оръжията. В тези селища се развивала оживена търговска дейност и кипял живот.

В тези селища живеели поданиците на други поданици. Живели в сянката на императорите и владетелите си. Мисля си за тях. За ония обикновени хора, изживели живота си безмълвно в сянката на тези, които са решавали живота и съдбините им.

Точно тук, в центъра на крепостта Состра мислите ми отново се връщат към триумфите и залезите на императорите. И те се преплитат с живота на техните поданици и ме понасят към света, в който човек живее.

Към оня свят, който човек си сътворява от хилядолетия. Свят, който би трябвало да се променя към по-добро.

В миг проумявам, че ония светове, в които са живели императорите и днешния свят си приличат. И като че ли единственото ново под слънцето е техническата революция, а останалото е митология облечена в подходящи думи.

Защото и днес религиозни фанатици сеят смърт. Защото и днес знаещите и мъдрите не са героите на нашето време, а политиците владеят живота ни и в промеждутъка между лични амбиции, борба за власт, страсти и интриги, предателства, сблъсъци на сила и малодушие, обвинения и бягства от отговорност те са толкова изморени, че не им остава време да мислят за нещо друго освен за собствените си ползи и облаги. Комедията се превръща в трагедия, поради факта, че някои от тях въобще не са способни да мислят… И забравят. Забравят, че „…всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко се връща в пръстта…”

Мисля си за преходността на човека и за непреходността на земята и на реките. Всичките ми мисли се завъртат в кръг и се събират в една точка от времето и в думите: „…Няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви – и мъдрият умира тъй, както и глупавият…”

И въпреки това световете на мъдрите и на глупавите са два различни свята. Страшно е да живееш в света на глупеца, тъй като няма начин той да не те повлече след себе си.

Знам колко трудно е да опазиш душата си чиста и да си свършиш добре работата, когато те ръководи не мъдрец, а глупец. Усещала съм много пъти безнадеждност, породена от човешка глупост, облечена във власт и въпреки, че знам, че всичко е суета на суетите, не съм успявала да остана безучастна.

В този миг си спомням купищата пропиляно време в битки с човешката глупост и проумявам отново и отново, че тя е бездънна и безкрайна. Отново си напомням, че не мога да променя света, а само себе си и благодаря на Бог за огромният му подарък – мъдрите хора, с които се срещах в живота си.

Внезапно, в реда на тези мисли ме обзема едно безкрайно щастие от това, че днес съм тук, с хора които обичам. Щастлива съм, че стоя в средата на това древно място и изживявам миг на духовен катарзис от прозрението, че винаги всичко има смисъл, че едва ли бих могла да оценя човешката мъдрост, ако не се бях се срещала толкова пъти човешката глупост.

Давам си сметка, че всяка една среща ме е променяла, провокирала е мислите ми и всъщност е била подарък, който да ми помогне да направя своите собствени избори в даден момент от живота си.

Щастлива съм от това, че моят труд не ме уморява, а ми носи радост и удовлетворение и знам, че трябва да продължа напред, въпреки трудностите, изкушенията и изпитанията. Щастието е състояние на ума. Всичко е в начина на мислене е на възприемане на света. Когато човек открие своето вътрешно състояние на радост и хармония, той променя светоусещането си и светът се променя за него.

Всеки човек е способен да създава своята реалност и да я променя.

Няма никакъв начин да успееш да контролираш света. Не можеш да промениш хората в него. Не би могъл да влияеш дори на близките си, ако не си готов да променяш себе си и да изживяваш собствения си живот. А това става само ако си наясно какво искаш, ако си готов да направиш нужното, за да се случи желаното и да платиш цената – собствената си морална цена до която води личния избор.

През време на своето съществуване Состра е преминала през различни исторически етапи. Първият период е датиран между ІІ и ІІІ век.

Годината била 142 г. от н. е. Времето на управлението на римския император Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин Пий. За него се знае, че след смъртта на съпругата си е основал фонд за оказване помощ за издръжката на сираци и девойки от бедни семейства, че е подобрил положението на робите като е приравнил законодателно наказанието за убийството на такъв с това на свободен, намалил е данъците, не е преследвал християните, създал е сиропиталища.

Наричали го благочестив и възхвалявали времето на неговото управление, като златен век за Рим. Знае се още, че за Антонин Пий, който управлява Римската империя от 138 до 161 г. след н. е. Состра е важен охранителен форт, в който е разположена ІІ Матиакска кохорта.

Вторият период на историческият живот на Состра е свързан с римския император Галиен, за когото се твърди, че е роден в Августа Траяна /Стара Загора/.

Публий Лициний Галиен е 67 римски император. Той въвежда нов тип войски – мобилни конници и елитни части, подчинени направо на владетеля. Настанява в Состра, така наречената „червена кохорта”, която по своята същност е армейско подразделение на гарнизон в града. За него се знае, че е бил блестящ оратор, човек, увличащ се от изкуство, наука и философия и надарен с разностранни интереси и способности. Бил е много близък приятел с древногръцкият философ Плотин, който доразвива учението на Платон, в духовна космология, включваща субстанциите уникалност, интелигентност и душа.

Малко известен е факта, че въпреки приятелството и сходните идеи между императора и философа, когато Плотин поискал от Гален да му предостави един изоставен град, който да управлява, като приложи платоновите идеи за идеалното общество му било отказано. И защо ли?!…

Животът на императора се преобърнал след неговия неуспешен поход в Галия. Неограничената императорска власт не го е предпазила и едва ли е му е донесла много радост. През 268г. заговорници го убиват.

Преди да издъхне Галиен посочва за свой наследник на трона илирийският военачалник Клавдий ІІ, наречен по-късно Готски заради победата му над готите.

Най-голямата ирония на съдбата е, че точно той е организирал заговора за убийството на императора.

Стоя на мястото, на което са се извисявали върху пиедестали императорските статуи в кастела – принципията – щаба на войсковата част.

Принципията е била най-важната по значимост сграда в кастела и най- представителната. В нея са се съхранявали символите на римската власт и войска. Там са стояли знамето на частта, квартируваща във форта и статуята на действащи император.

Днес тук има копие на открития 1,70 м. висок и тежащ около тон и половина постамент, на който е била поставена статуята на император Галиен. Оригиналът е поставен пред Музей на занаятите в гр. Троян. От откритият при археологическите разкопки надпис става ясно, че императорският паметник е поставен в Состра по заповед на долномизийския управител Гай Юлии Виктор.

Заповедта и изсичането на надписа са изпълнени от военната част, чийто командир е претора Аврелий Домециан, командир на „кохортата на възвръщенците”, която се състояла от 1000 пехотинци. /Титлата претор според специалисти се приравнява към днешното офицерско звание полковник./

В процесът на археологическото проучване на крепостта са открити местата на четирите порти на кастела, разположени в средата на крепостните стени, които са се охранявали от кули, разположени при портите и по ъглите на укреплението.

Реставрирани и възстановени днес са главната източна порта, югоизточната кръгла кула и източната крепостна стена на крепостта.

„…Кой знае, кое е добро за човека през всички дни на суетния му живот?…И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?…”

С тази мисъл пристъпвам към мястото, където се е намирал Хореумът- помещението, в което са се съхранявали оръжията и всички войскови принадлежности.

Удивлявам се на доброто състояние на стените и колоните. Чудя се на стоителните знания и умения притежавани от древните римляни.

Дори днес, при развитието на техниката и науката съвременния човек не може да даде отговор за съставките на така наречения римски хоросан, който е изключително здрава сплав.

Последният период от развитието на кастела започва след овладяване на кризата в империята при император Теодосий І и свършва с унищожаването на крепостта в края на V век.

Новият император?!…Неговото име е Флавий Теодосий. По негово нареждане са избити 7000 души, за да се потушат безредиците в Тесалоника /днешен Солун/.

Това негово деяние води до официалното му отлъчване от църквата, но тъй като императорът по-късно се покаял и то публично, отново бил приет в редовете на вярващите християни.

Църковните историци дори го нарекли ТЕОДОСИЙ ВЕЛИКИ, защото следвал твърда и последователна политика в подкрепа на християнството, като го обявил за единствена религия в Римската империя. Теодосий отменил Миланският едикт, година, който обявявал всички религии в империята за равноправни. Този едикт бил издаден през 313 година император Константин, когото също наричали Велики.

Теодосий извършил още едно „велико” дело – забранил провеждането на Олимпийските игри, тъй като според него те били езически. Това се случило през 393 г.

Преди смъртта си той разделил римската империя между синовете си на източна и западна.

Мисля си за римските императори, за техните легиони и военачалници и за великата заблуда, че някой може да бъде владетел на света. Мисля си и за днешните владетели и за техните заблуди.

Мисля си за света и за времето, което изтича през пръстите ми.

И въпреки, че: „…Всичко си има време и време има за всяка работа под небето:

има време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото,… има време да плачеш, и време да се смееш;… време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни;…време да търсиш, и време да губиш; има време да мълчиш, и време да говориш…Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било..” аз в този миг нямам никакво време, тъй като идва пътническият влак Ловеч – Троян. Свирката му раздира тишината и дава знак, че времето ми в кастела е изтекло.

Бързам. Влакът бавно и величествено преминава през средата на крепостта.

Има нещо зрелищно и нелепо в това – римска крепост, разделена на две от жп линия, по която се движи пътнически влак в студен декемврийски ден.

В древен Рим, когато имало глад и недостиг на хляб пускали гладиаторите. Тълпата ревяла от опиянение и забравяла за глада. После на екзалтираната тълпа императорът раздавал малко хляб. Тя засищала глада си и и го възвеличавала. Суета на суетите, всичко е суета. Няма нищо ново под слънцето. „Хляб и зрелища”.

Зрелища около нас колкото щеш. Само, че днешните гладиатори карат бързи коли, носят скъпи костюми и воюват с други оръжия. Воюват задкулисно, чрез интриги, подкупи и покровителства. И създават реалност, в която има „…място за съд, а там – беззаконие; има …място за правда, а там – неправда…”

Днешните гладиатори дори неосъзнават как императорите им ги пускат на тълпата.

Няма нищо ново под слънцето.

„Хляб и зрелища”, историческа амнезия, ирационално мислене, плюс малко драма и емоция и някакъв нов човек, подплътени с добра пиар реклама.

Това са съставките на властта и те предопределят великите житейски и човешки трагедии и комедии, а реалността е твърде прозаична – няма нищо ново под слънцето – само камъните остават вечни.

Реалността?!…Тя винаги е била въпрос на гледна точка и на управление.

„Хляб и зрелища”?!…

Зрелища и днес колкото искаш. И то безплатни. И все по много. По всяко време и по всеки телевизионен канал.

А за хляба?!… За хляба да му мисли Бат Бойко, ако му остане време за това и ако не е забравил да мисли….

27.12.2009

с.Лесидрен