Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурса за пътеписи 2010 г.

Разказва ни Камелия Мирчева.

Животът е като е едно огромно огледало. Животът отразява времената, хората и техните дела.

И докато за един славата и честта са само философски понятия, за други те се превръщат в смисъл на живота им.

Днес пътувам към едно малко градче. Пътувам по пътя на една приказка от детството ми. Приказка, която оказа огромно влияние в живота ми.

Приказка за мечтата на един майстор и за това защо един човек може да бъде свободен в поробена държава и друг да остане роб в свободна.

Днес мислите ми се въртят около страхът на хората от свободата.

Днес идеите ми за човешката свобода, за славата и за честта се придобиват ново измерение, което обединява миналото, настоящето и бъдещето.

Миналото на моят народ и личностите, които се живели в него.

Моето и на съвременниците ми настояще и бъдещето на децата ни се преплитат във въпроси и отговори.

И като че ли колкото повече отговори получавам, по-голяма става тъгата ми…

Тъга, породена от действителност, в която не дотам умни и още по-малко талантливи хора, облечени във власт, започват да превръщат маниите и фантазиите си в реалност. Реалност, в която умът и таланта са най-голямата заплаха за по-голямата част от хората с власт.

Тъга, породена от силата и обаянието, с която печелят овации примитивни и брутални хора и болка от тяхната разрушителна мощ, спрямо огромни тълпи от можещи и знаещи човеци.

Мисля си за онази система на управление и нейният вариант на реализация, който кара толкова огромен брой хора да изпаднат под подчинението и властта на малък брой „избраници”.

Мисля си за това колко лесно податливи са хората на манипулации и как тълпата се опива и слуша в захлас атрактивни думи, без да си даде сметка, че те не са подкрепени с логика и последователност.

Мисля си за подмяната на истината и ценностите и за платените трубадури, който засилват страха. Мисля си за свободата и робството…

С тези си мисли пристигам в градчето.

Тук сякаш времето е спряло в границите на някаква странна звучна тишина. Мълчание, което свързва хората и прекроява реалността, като слива минало настояще и бъдеще. Тук всичко е някак си просто и ясно и запазено от абсурдите на съвременният живот. Имам странното усещане, че съм попаднала в някаква алтернативна реалност, в която животът е пълен с надежда, сякаш напук на пълният с безнадежност свят.

Човекът е пленник на собствените си мисли и чувства, на вещите си, на хората, които обича и на тези, който мрази.

Съвременният човек е пленник на медийните манипулаии, на интернет, на обществото и държавата, в които живее, на болезнените си подозрителности, на маниите си за величие, на собственото си его и въпреки това може да бъде щастлив и свободен, въпреки всичко.

Градът е Дряново. Разположен е в подножието на Стара планина в Област Габрово, в близост до градовете Трявна, Севлиево, Келифарево и Велико Търново. В него живеят около 8500 жители.

Градчето е тихо и безмълвно. Днес улиците са пусти, но дворовете са пълни с добре поддължани цветни лехи.

Археологическите проучвания сочат, че тук живот е имало още през старокаменната епоха. Следи са оставили и траките и римляните.

Околностите на Дряново са много красиви. Те са простъпи към пет старопланински прохода, който винаги са имали важно стратегическо значение.

Незнам дали това е причината за странната тишина, разпръсната в приказната гледка?!…

Древност и магия, която ми действа романтично и някак си категорично ме кара да проумея, че животът е само миг между две вечности.

Смята се, че името на селището произлиза от силно разпространеното в околностите дряново дърво.

Още през 1186 г. византийски хронисти споменават селището, като крепост на платото Стринава във връзка с въстанието на Асеневци.

От времето на Второто българско царство са останките на средновековните крепости „Градът”,”Боруна”, „Липово градище”. Близо да сегашния град е имало селище през ХІ-ХІІ век. Легендите разказват, че тук са били родовите имения на владетели от династията Асеневци.

Легенди и реалност?!..Те се преплитат. Изчезват в забвение за дълги периоди от време и после отново се завръщат със страшна сила.

Легенди и предания, мистика, реалност и факти.

През 1430 година селището фигурира с името Диранава в турските данъчни регисти. Според тях през втората половина на XV в. градът е бил вакъф и е освободена от данъци, като наследствена земя на видния военачалник Касъм паша.

Кой е бил Касъм паша и как е протекъл живота му можем само да гадаем, но сигурно е, че през онова време жители на града са били около 500 души българи, който са пазели средностаропланинските проходи и пътищата през Тревненския балкан и заради тази си дейност са получавали от османската власт определен данъчен статут и привилегии…

В средата на XVI в. християнските домакинства са 242, а мюсюлманските 6.

В XVII в. населението се увеличава двойно, до средата на XIX в. няколко десетки пъти. По данни от възрожденския периодичен печат към 1872 год. българските домове в общината са 4269, мохамеданските 164.

През 1500 г. и с днешното си име Дряново е записано в книга в Зографския манастир.

През Възраждането градът бележи невероятен разцвет. Прославя се със майсторите си – строители и дърворезбари.

Мисля си за ролята на онези личности, които променят живота и за тяхното място в историята. Защо винаги те са по-малко от „компетентните” циници, които унижощават мечтите и надеждата в живота?!…

Защо един глупак създава безброй много глупаци, а един мъдър и умен човек твърде малко мъдреци?!…

Мисля си за честта, родолюбието, таланта и славата и се връщам назад във времето, преди 210 години.

Тогава в Дряново се ражда най-великият и ярък представител на архитектурата, строителството, каменоделството и резбарството през Възраждането Никола Филчев /уста Кольо Фичето/. Година била 1800 та. Надявам се повече за живота и делото му да науча в Музей „Кольо Фичето”, който е включен и в стоте исторически обекта на България. Музейната експозиция е открита през 1969 година, послучай тогавашните чествания на 170 години от рождението на Майстора.

Надписът, който ни посреща в музея на Кольо Фичето гласи: „Строите за векове, не само за пари, но и за слава и чест на майстора”. Нямам представа по какъв повод и кога е казал тези думи най-великият строител на България.

Служителите в музея са мили и любезни. Екскурзоводката ни започва своя разказ:

„…Останал на 3 годинки сирак, Никола Фичев /Кольо Фичето/ започва да се учи едва 10 годишен на занаят при тревненските майстори дюлгери. Една легенда разказва, че децата си играли около реката в Дряново. Правели мостове, които после замеряли с камъчета, за да видят, кой мост е най-здрав. Когато Кольо направил моста си, той бил толкова красив и изящен, че децата не пожелали да го разрушат. Тогава минал и видял моста и търновски майстор строител. Когато разбрал, че моста е направен от 10 годишното момченце бил още повече изумен. Отишъл при майката на Кольо и измолил от нея да даде момчето при него да го изучи на занаят…”

Експозицията на музея включва огромна част от творчеството на Майстора. Показани са макети на сътворените от него сгради, църкви, мостове…Изработено е родословното му дърво.

Дали е бил щастлив човек?!…Животът му не е бил лек. Живял е в години и на робство и на свобода. Починал е на 81 годишна възраст, няколко години след Освобождението на България. Може би е имал огорчения и разочарования, едва ли е успял да реализира всичките си мечти, но в едно съм сигурна през целият си живот е бил свободен човек, въпреки времето на робството.

Защото само човек, освободен от страхът си към свободата може да сътвори това, което е построил Кольо Фичето.

На 36 години той е всепризнат майстор строител. До тази си възраст е пътувал по различни места. В Гърция се е срещнал с майстори италианци, които му разказали за моста в Понте Векио. Та те казали, че този мост бил покрит и на него имало много дюкяни. Майсторът никога не успял да види моста в Понте Векио, но явно много е мислел за него. Представял си го и идеята да съгради такъв мост не го е напускала. И моста бил съграден през 1874 г. в Ловеч.

Великите личности, които променят историята?!…Кои са те?!…Как говорят?!…Към какво се стремят?!…Как мислят?!…Едва ли има модел, в които да ги поставим, но има едно нещо, което ги обединява – делата им.

А иначе цената, която плащат е различна и строго индивидуална. И славата им е различна и събитията в живота им.

Кольо Фичето е говорил освен български език и турски, гръцки и румънски.

Годината през която младият майстор разкрива своя невероятен талант била 1836. През това време той е бил помощник на старият търновски устабашия Иван Давдата.

Майсторът се разболял и поверил работата по строежа на църквата “Свети Никола” в Търново на своя помощник. След приключването на строежа помощникът е провъзгласен за майстор. През 1840 година Кольо Фичето има свои печат за първомайстор.

Нашата екскурзоводка ни води из музея на Кольо Фичето в Дряново и разказва: ”…Сред най-забележителните сгради, построени от Кольо Фичето се нарежда и Ханът на Хаджи Николи в Самоводската чаршия в Търново, построен през 1856 г. е една от най-красивите и големи възрожденски сгради в града. Сградата е правена по поръчка на известния търновски търговец и активен участник в борбата за църковна независимост Хаджи Николи. Построен е на две улици. От едната страна сградата е на три етажа, а от другата (северната) – на един. Ханът се състои от две успоредни постройки. Интересна личност бил Хаджи Николи, произхождал от стар Търновски род, изключително заможен търговец, ревностен родолюбец и отявлен враг на гърцизма. Изразходвал цялото си богатство в борбата за църковна независимост и починал в крайна бедност. Във Велико Търново Кольо Фичето е построил църквите „Свети Никола”, „Свети Спас”, Свети Атанас”, „Свети Константин и Елена”, „Света Марина”. Характерно за строежите на Кольо Фичето е, че той винаги успявал да издигне камбанарийте на българските черкви по-високи от тези на джамийте. Той е първият български майстор, който успява да вгради камбанарията в самата сграда. Преди него камбанарията и сградата на черквата били изграждани отделно…”

Гледам макетите на сградите, изградени от Уста Кольо Фичето, възхищавам се над таланта му и си спомням думите на пътешественика Феликс Каниц: ”… И тоя скромен човек в потури и абичка, едва ли знае, че с моста си край Бяла на река Янтра е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския полуостров, изключая Цариград…”

Мостът в Бяла. Едно от най-завидните постижения на възрожденското строителство. Дълъг 276 метра и е широк 9 метра. Има 14 свода с отвор 12 метра. поддържа се от 13 опори с водорезии облекчаващи ниши.

Направен е от издялан камък от местен варовик и варов хоросан. Строежът е започнат през 1865 година и е завършен през 1867 година.

Любопитни са подробностите около поръчката за строежа на моста.

Миджит паша- тогавашният управител на Дунавския вилает през 1865 година решава, че над Янтра трябва да се построи мост, който да свързва Русчук, Търново, Орхание и София.

Докарали придворният архитект на султана, който казал, че може да построи моста за три години и че строежът ще струва три милиона турски гроша.

Този срок и посочената цена не били приемливи за Миджит паша. Тогава някой му разказал за майстор Кольо Фичето. Извикал пашата майстора и му възложил за две недели да изчисли колко ще струва и за какво време може да се построи моста.

Направил Кольо Фичето изчисленията и модел на моста от восък и го занесъл на пашата. Изчисленията били, че строежа на моста ще струва 700 000 гроша ни повече, ни по-малко.

Смаян от думите и от дързостта на българския майстор пашата го попитал дали е сигурен в това. Тогава прозвучава знаменитият отговор: “Ако, паша ефенди, не сторя моста до град Бяла за 700 000 гроша и по теркя си, вземи ми главата!”.

Уста Кольо Фичето изпълнил дадената дума и затова бил възнаграден богато от турската управа – с орден “Меджидие”, 50 000 гроша, заедно с които получил и нотариален акт за земя около Самоводската чаршия в Търново.

Мостът бил построен за 2 години. Строежът започнал през 1865 г., бил завършен окончателно през 1867 г…

Когато видял моста на Бяла прочутият пътешественик Феликс Каниц пожелал да се запознае с неговият майстор.

Срещнали се през 1872г. Каниц попитал Кольо Фичето:” Какви училища си завършил и какви дипломи имаш?” и получил най-неразбираемият отговор: “Завършил съм на Байова ливада”.

Нямам представа дали Каниц е разбрал къде се намира Байова ливада, но със сигурност е бил много впечатлен от моста и личността на неговия майстор, защото в книгата си “Дунавска България и Балканът” е записал:

“Какво би могло да стане с такъв високонадарен народ, ако можеше едно от нашите многобройни технически училища да се премести на  Балкана?”

За тогавашния отговор на въпроса мога само да гадая.

Но днес, 138 години след времето, през което е зададен въпроса се питам защо този високонадарен народ в по- голямата си част живее на ръба на оцеляването?!…

Защо този народ все още вярва в илюзията, че като се премести даден проблем от едно място на друго престава да съществува.

Наивно е да вярваш в промяна, когато живееш в държава, в която дребните бандити биват наказани, а едрите награждавани. В такава държава е трудно да има чест и слава. Такава държава унищожава поданиците си. Тя се превръща в арена на страх, на омраза, на отчаяние и на липса на свобода.

Тя позволява криворазбаните представи за ред и маниите за величие на поредните самозабравили се властници да превърнат живота на този народ в холивудски сериал, с блудкав привкус на турски и латино ритми.

Екскурзоводката продължава разказа си:  „…Една от най-впечатляващите сгради, на майстор Кольо Фичето безспорно е сградата, построена през 1872 година за турски конак в Търново. В нея е разпитван Васил Левски, в нея се е помещавала градската управа през 1879г. в нея се провежда учредителното събрание, което изработва и приема Търновската конституция. В тази сграда заседава и Първото Велико Народно събрание, което избира Александър Батенерг за монарх на България…В момента в сградата се помещава музеят „Възраждане и Учредително сърание…”

Спомням си, че когато се провеждало Първото Велико Народно събрание майстор Кольо Фичето отивал в сградата и следял дебатите.

Другата сграда в Дряново, построена през 1851 г. от Кольо Фичето е църквата „Свети Никола”. Тя е един от първите самостоятелни строежи на майстора. Сградата е трикорабна базилика, с камбанария и купол, построена върху основите на по-стара църква. Храмът е действащ, а през 1971 година е обявен за паметник на културата.

Църкви, мостове, сгради и чешми, изградени от каменни блокове. И някакво странно усещане за вечност.

Вечност, изглеждаща нереално в съвременния динамичен и скоростен свят.

Преминавам по каменният мост в Дряново. Построен е от Кольо Фичето през 1881г.. Дълъг е 38,50 метра, а широчината на платното и тротоарчетата е 5 метра. Има четири свода с различни по –големина отвори, разположени върху три масивни колони.

Стъпките ми се сливат с шума на реката. Водата пречиства мислите ми и ме връща в Икономова къща.

Тя е една от двете напълно запазени автентични къщи, дело на майстор Колю Фичето (другата е т.нар. Къща с маймунката” във Велико Търново).

Построена е в Дряново през 1859 година за приятелят на майстора, свещеник Васил Икономов.

Къщата е огромна, дори за представите на съвременен човек. От към улицата има семпла фасада, украсена с високи, пластично раздвижени прозорци. На първият етаж са били разположени дюкяни и складове, а на вторият жилищните помещения.

Днес няма и следа от дюкяните и от оживената търговия, царяла някога тук, но има картини. Картини и много икони. На вторият етаж в къщата е представена една от най-богатите колекции от средновековни и възрожденски икони, който съм виждала.

Къщите запазват в себе си времето и попиват духът на онези които са живели в тях. И въпреки това хората, след като си отидат от този свят в по-голямата си част потъват в забвение. Но остава съграденото от тях.

Стоях пред Часовниковата кула в Дряново и се питах кой ли е този майстор, който я е съградил. Неговото име не е останало в паметта на потомците.

Кулата е построена е през 1778 г. Долната част е била изградена от груб необработен камък, споен с варопясъчен разтвор. По форма е четиристранна призма с квадратна основа със страни 5 метра. За осветление били оставени 11 отвора.

Кулата завършвала с каменен корниз, покрит с плочи. Над него четиристранната призма преминавала в осмоъгълна и завършвала с корниз, покрит с турски керемиди.

В тази част бил разположен часовниковият механизъм. Няма сведения какъв е бил първият часовников механизъм, тъй като през 1883 година бил заменен с нов, изработен от Тревненските майстори Генчо Колев и Христо Василев.

167 години се извисявала над околните сгради градската часовникова кула в Дряново, но през 1945 година била съборена, тъй като по нея се били появили пукнатини.

Любопитно ми е защо не е реставрирана, а е съборена?!…

Близо 40 години по-късно, през 1984 г. е построена днешната кула. Старият часовников механизъм бил запазен, ремонтиран и поставен в нея.

И докато името на майстора построил часовниковата кула не е известно, времето е запазило името на друг велик дряновски майстор – Кольо Гайдарджията, който през 1848 година построява Лафчиевата и Перевата къщи. И двете са запазени и днес в автентичният си вид.

Интересното е, че тази огромна сграда от две къщи близнаци е строена без нито един пирон, а само със сглобки.

Тя е била собственост на семейство Хаджи Генчеви, търговци на пъшкули и на фамилията Переви. В момента в Лафчиевата къща може да се види доста богатата експозиция на уредба на дряновско жилище през ХІХ век.

В Перевата къща са се укривали Филип Тотьо и Матей Преображенски.

Мисля си за честта, за славата и за делата на хората, които ги създават.

За честта, която може да съществува само при онзи, който е осъзнал собствената си и тази на другите ценност.

Защото честта няма нищо общо с почестите, наградите и похвалите, тя е свързана с достойнството и морала.

Честта е скъпо струващ кодекс от норми и правила и само тези които подчиняват делата и живота си на него остават свободни.

Животът човешки е като стълба и всеки се качва по нея с различно темпо и до различно стъпало.

Доброто и злото, славата и позора, честта и безчестието са били възможни пътища от както свят светува. Но това по кой от тези пътища ще тръгне човека зависи единствено и само от неговия личен избор.

Март 2010 г.

Ако сте фенове на пътешествията и искате да споделите с нашите читатели вашите впечатления от посетено място или просто да разкажаете за преживяванията си, можете да се включите в конкурса с награди, който организираме. Повече информация прочетете в страницата на конкурса.

Дайте оценка на пътеписа

(126 гласа, средно: 4,19 от 5)

 Loading ...