Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Красимир Георгиев.
И ако някой ви каже, че е възможно да събере в две-три  странички текст впечатленията си от тази древна страна,  да опише живота, традициите и културата на този велик  народ, не му вярвайте. Невъзможно е. Както няколко капки  от океана не могат да ви разкажат за целия океан, така  разказът ми за 74-те градове-храмове, за хилядите  култови комплекси и за стотиците хиляди религиозни  светилища, духовни общности и средища на историческата  памет ще бъде само докосване до многоликия образ на  Индия. Докосване до свещените води на Великата Ганг, до  съвършения дух на Великите Хималаи, до самобитните  култове, храмове, литература, музика, философия,  живопис, психология, етически предписания и религиозни традиции на индийците, непрекъсвани от епохата на детството на човечеството до наши дни.

От София до Делхи са 5024 км. Прелитам ги по пътя към страната на махараджите и заклинателите на змии с мисълта за капаните на пространството и времето и се сещам за едно от писанията на пътешественика от ХIV в. Ибн Батута, който, обиколил целия познат тогава свят, е твърдял, че Делхи е най-големият град на Вселената. Град, събрал в себе си много градове. Град на 3000 години, разпрострял се на близо 100 км (независимо от отправната точка).

Древни крепости, храмове, мавзолеи, паметници… Не как да разкажеш за тях, проблемът е как да ги изброиш, как да подредиш торнадото от впечатления. Ето го архитектурния комплекс на Червената крепост, построена от император Шах Джахан през ХVII в. (“Тук до Сипайското въстание от 1857 г. се е намирала резиденцията на моголските императори! ­ обяснява красива екскурзоводка. Намираме се в залата за обществени приеми Диван-и-Ам, в която господарите от Лал кила са разговаряли с художници, поети и музиканти…”); от величествения монолит на Ред форт, наречен “Сърцето на Индия” през 1947 г. Неру обявява независимостта на страната. Ето я невероятната джамия Джама масджид,

построена през 1658 г., една от най-големите в света, само дворът є побира над 25 000 души. Разглеждам храма Лакшми Нараян, а после пътят ми през хилядолетията ме насочва към старата Индрапрасадха главния град от древния епос “Махабхарата”. Снимам 73-метровото минаре на Кутуб минар най-красивата кула в персийския свят, разказваща за величието на Делхийския султанат, издигната сред построения през ХIII в. от султан Кутб уд-Дин още един град върху града Делхи. А след това в рамките на днешната столица на Индия изникват последователно и паралелно още много градове Сураджкунд, Кутб, Сири, Джаханпанах, Тугхлакабад, Шахджаханабад, Делхи. По времето на последния от шестимата велики моголи – император Аурангзеб, в Делхи са живели 2 млн. души, а днес в града живеят колко – 10 млн., 14 млн., 16 млн. души? Различни цифри видях в туристическите справочници и е разбираемо “разминаването” в данните и методологиите, защото това гъмжило от хора, това стълпотворение от история и съвременност, от дворци, модерни сгради и коптори продължава и продължава и се “влива” зад границите със съседните щати.

Кутуб минар

Само преди век Делхи е представлявал урбанистичен хаос, безредно струпване на хора, храмове, паметници и постройки без канализация и каквито и да е градски екстри. Въпреки това през 1911 г. той е обявен за главен град на Британска Индия, съображенията тогава са били чисто политически срещу нарастващото освободително движение в Калкута. Поканени са най-добрите световни архитекти, които извършват за две десетилетия строително чудо. Сред специфичните социални и екологични дадености се очертава впечатляваща градска композиция, до тесните улички на Шахджаханабад, превръщащи се нощем в спални за просяци, до бидонвилите и джугите край река Ямуна изникват булеварди, широки десетки и десетки метри. “Раджпатх” – правителственият булевард, “Джанпатх” – булевардът на народа…

Дни наред обикалям сред стотиците магазинчета за сувенири и за какво ли не по “Джанпатх”, обхождам уличките на Кинари базар, Дариба Калан, Фаиз базар тесни, “претоварени” от хора, предлагащи пазар за абсолютно всичко.

А също: мемориала Радж гхат, където е кремиран Махатма Ганди, храма Бирла, бахайския храм “Лотос”, дома-музей на Индира Ганди, площад “Конат”, след който преминавам от “стария” в “новия” Делхи. Там: президентският комплекс, парламентът, арката Индия гейт (Портата на Индия).

Кравите? Кравите се разхождат навсякъде, по улички и булеварди, кръстовища, входове навсякъде. Когато пътува човек, вижда маймуни, които го гледат от клона над него, пълно е с птици и катерици, сред колите се движат мотоциклети и слонове, колелета, камили и рикши.

…Вече съм в Агра град-крепост, център на политическия живот на Северна Индия, град на търговията през вековете. Разглеждам крепостта Агра форт с Перлената джамия, дворци, паркове, километри старинни крепостни стени, гробницата на шах Акбар в предградието Сикандра. През 1526 г. император Бабур Завоевателя достроява и развива Агра, няколко десетилетия по-късно внукът му Акбар прави Агра столица на страната и тя остава резиденция на империята до ХVIII в. А през 1612 г. принц Кхуррам среща 19-годишната хубавица Мумтаз.

Ето, пред погледа ми като невъзможен мираж се изправя Тадж махал най-големият паметник на любовта за всички времена. Най-популярният в света символ на Индия Тадж махал, не е храм. Гробница е. Изграден е от император Шах Джахан в памет на любимата му съпруга Мумтаз. Когато през 1628 г. стъпва на престола, Шах Джахан има голям харем, но една от съпругите му е любовта на живота му. С Мумтаз са неразделни, тя го съветва в държавните работи, съпровожда го по време на бойни походи. Съдбата им отпуска 17 години съпружество, през които тя ражда 13 деца. Умира по време на поход и тялото є е пренасяно половин година към Агра. Там шахът издига мавзолей, невиждан по мащабите и красотата му, 22 години го строят 20 000 души. Привлечени са архитекти от Венеция и Франция, най-близките кариери, от които пренасят мрамора, се намират на над 300 км от строежа.

Входът към комплекса е от червен камък, украсен с бисери и скъпоценности. Трите страни на Тадж махал преминават в парк, фиксиран с ограда от червен пясъчник с 11 купола и минарета-мавзолеи. Пътят към главната светиня минава сред оросителен канал с мраморен басейн по средата. В архитектурния ансамбъл се вписват четирите високи минарета около Тадж махал и фасадата на основния градеж, нежно прорязана от полукръгли ниши. Главният купол, четирите малки купола, беломраморните стени с вградени уникални мозайки от десетки хиляди скъпоценни камъни. Рубини, сапфири, перли и диаманти сплитат листа и стъбла на растения, а върху черномраморни основи греят орнаменти от арабски текстове. Всъщност текстове от Корана. Събувам обувките си и влизам почтително, както всички около мен. По стените гирлянди от каменни цветове и сапфирени светлини. В центъра два мраморни саркофага.

Строителството на Тадж махал в буквалния смисъл на думата изпразва държавната хазна. Когато гробницата е готова, през 1653 г. владетелят дава заповед за издигането на втори подобен мавзолей точно копие на първия, но от черен мрамор. През 1658 г. синът му Аурангзеб спира строежа и затваря баща си в Червената крепост на Агра, откъдето близо 10 години до смъртта си Шах Джахан наблюдава паметника на Мумтаз.

Е, ако се съмнявате в голямата любов, посетете Тадж махал и съмненията ви ще изчезнат. Но аз продължавам пътя си през хилядолетна Индия първо на запад и съм в мъртвия град Фатепур Сикри, където разглеждам дворци, обезлюдени след 1569 г., храмове, джамии, гробницата на Селим Чишти. След неколкостотин километра вече съм в Джайпур, столицата на щата Раджастан. Очарован съм от архитектурната феерия на двореца на ветровете Хава махал, впечатлен съм от обсерваторията Джантар мантар, привършена през 1726 г., поучуден съм, че местният махараджа е решил да ме допусне до двореца и музея си, но срещу билетче; отново емоции – срещам се с раджастански камилари, а после на гърба на слон се изкачвам до крепостта-дворец Амбър форт от ХI в.

После на изток от Великата Ганг и много на север подстъпите към подножието на Хималаите. Наричат Харидвар “портите към рая”, защото е на един от пътищата към свещените земи на Великите Хималаи и защото достигналите до съвършенство вярващи отиват в този град за последното си духовно пречистване, преди да встъпят в царството на съвършения дух. И отново за кой ли път докосвам свещените води на Ганг, за да отнеса със себе си капка безсмъртие. Както десетките милиони индийци, които се събират тук на всеки шест години от цялата страна, за да почетат Великата Ганг.

С почитание разглеждам Ришикеш, града на учителите йоги с медитационните школи, една от базите към четирите хималайски светини – Ямунотри (3185 м), Кедарнатх (3584 м), Ганготри (3048 м) и Бадринатха (3096 м), наричани заедно Чар Дхам, което означава “четири религиозни центъра”. На запад виждам връх Кедарнатх (6940 м) и продължавам нагоре към свещените реки, които извират от тези места и се сливат във Великата Ганг, и към изворите на благодетелната река Ямуна, която дава живот на Делхи.

И там някъде в градчето Дев Праяг, записвам поредните божествени легенди за Шива и Парвати, за Пандавами и жена му Драупади, за хора и богове, превърнали се в герои на “Махабхарата”, и отново за Великата Ганг.

Извираща от ледниците на Хималаите на над 4500 м височина, свещената река Ганг прекосява Индия и след 2700 км се влива в Бенгалския залив. Басейнът є е 1 125 000 кв. км, а делтата є е 100 000 кв.км и е най-голямата в света, но не това е най-същественото. Ганг е за индийците майката на всичките реки, тя е концентрираната вяра, превърнала се във “водата на Индия”, Ганг съдържа в себе си идеята за света и за разума, познанието за смисъла на съществуването и за освобождението от прераждането.

Ганг лежи в основите на двата стълба, крепящи индийската религиозна мисъл схващанията за кармата и за прераждането на душите. Как по-точно да ви разкажа за този свят на хилядите богове, за съвременна Индия, която тачи хилядолетните си традиции! За това, че (с незначителни изключения в големите градове) всеки индиец още с раждането си е закрепен към дадена общност, принадлежи на дадена община, живее в рамките на дадена група, наследява професията на родителите си и, въпреки официално прокламираното равенство, сключва граждански брак в рамките на своята каста. Този непонятен за нас нравствен и религиозен кодекс е не толкова закон за индиеца, верността към традициите са символ на източника на живота, социалните и религиозните традиции включват в себе си обет за истина, сдържаност, забрана за кражби, неприкосновеност на живота. Последователите на джайнизма например вярват в почитането на всичко живо, те не се занимават със земеделие, за да не убият някой червей.

После на юг и на изток. Към най-стария непрекъснато населен град на Земята съвременника на Вавилон ­ Варанаси, в който се преплитат в единен възел религия, философия и наука на древна, средновековна и съвременна Индия. Разположен на западния бряг на Ганг, Варанаси се намира в най-населения щат на страната Уттар прадеш. Наричат го “най-свещения град”, “вечния град” (да, но той е по-стар от Рим), “града с 2000-те храма” (за колко време могат да бъдат разгледани? – питам се), а също “града на Шива разрушителя и дарителя на живот”. Хора от цяла Индия идват тук, защото искат да умрат във Варанаси, за да се освободят от тленните окови на времето и да се слеят с вечната истина.

Може би трябва да обобщя обясненията си за кармата и прераждането? Докато за християнския праведник раят е място за вечно блаженство, за праведника от Индия раят е само временно обиталище на душата според заслугите є, след което той отново и отново се преражда на земята за нови мъки. И най-висшата награда е освобождаването от преражданията, а във Варанаси този път към венеца на вездесъщото тайнство е най-кратък. Затова всички искат телата им да бъдат изгорени тук, за да ги освободи Шива от пътя на времето. Да ги извади от времето.

Варанаси заема централно място в сърцето на всеки индиец. Още преди хилядолетия, преди появата на Буда, градът е олицетворявал духа на Индия, в него са раздавали правосъдие и държавничество Ашока, Чандрагупта, Хашавардхана, Гангайкондан от династията Чола, а също императорите Акбар, Джахангир и Аурангзеб. И така без прекъсване повече от 4000 години!

Разглеждам храма Бхарат Мата Темпъл, храма Дурга, джамията на император Аурангзеб, Златния храм, Мраморния храм на Шива в Хиндуисткия университет (университетът е най-големият в Азия); разглеждам безкрайната върволица от храмове, ресторантчета и крематориуми, купувам от дюкянчетата сари за подарък и медни съдове за водата на Ганг, а после с лодка тръгвам по водите на свещената река. На платформите и кейовете на брега стълпотворение от хора, гъмжило от вярващи, които се мият в реката, за да се слеят с мъдростта на мислителите. Други перат дрехи в реката, други мият телата на мъртвите, преди да ги изгорят, ето, една след друга се редуват кладите, разликата при последното изпращане на бедния и на богатия е само във вида на дървата от кладата по-скъпи или по-обикновени; над водите се стелят звуци на странна музика, дрипави мъдреци мълвят строфи от химните на “Ведите”, всичко е толкова необикновено и невъзможно! По лицата на хората около мен сякаш е щампован хилядолетният живот на Индия.

И отново записвам поредните легенди за гръмовержеца Индра и за бога на огъня Агни, за крепителя на космическото равновесие Варуна и за бога на вятъра Марута, за майката на боговете Адити, за великата троица Брама, Вишну и Шива, а също преданието, че когато ни сполети Всемирният потоп, всичко ще изчезне, но Варанаси ще остане. Защото е вечен.

После? В градчето Сарнатх, мястото, където преди 25 века Буда е проповядвал за живота и смъртта, озарен от разума.

Разглеждам музея за древно изкуство, колоната на Ашока с глава на лъв, станала част от държавния герб на Република Индия, ступите Дамок и Дармараджи-ка, централното светилище и дървото на Буда.

И т.н. Изчетох горенаписаното и се ужасих, че не съм ви разказал почти нищо. Близо шест месеца обикалях из тази красива и неразбираема страна, опитах се да се докосна до традициите и културата й.

Разглеждах храмове, вдишвах нажежен въздух, любувах се на преливащите багри на саритата, ядох лютата индийска кухня. Отначало се шокирах от философията, че животът е само прелюдия към смъртта, че главната, върховната задача в живота трябва да бъде грижата за душата, след това грижата за децата, а накрая всичко останало. За нас Индия не е просто друг свят, това е друга планета. Тук виждаш хора и неща, виждаш врящ и кипящ живот, който няма нищо общо с живота ти досега, виждаш една шеста от света, която до голяма степен се е самоизолирала в карцера на миналото и в традициите си. И в същото време черпи сили и вяра от тези традиции. Както е в един от разказите на Хулио Кортасар, описващ гарата в Бомбай. Там всяка тротоарна плочка е дом за някого и никой не напуска плочката си, за да не се превърне в бездомник. Разбира се, действието се развива преди век, но нали заговорихме за традициите…

Индия е световен лидер в софтуерния отрасъл и високите технологии. Има впечатляваща по мащабите си индустрия, има атомно оръжие, самолетоносачи, всичко ново и авангардно от световните постижения. В Индия има много компютри, но компютърният век е несъвместим с философията на живот на индиеца и няма да настъпи дълго, може би никога. Защото в страната не е в сила американското “Забогатей, за да си щастлив!”, нито са в сила европейските представи за ред и благополучие, тук действат други закони, други морални критерии и абсолютно различни представи за щастието и за пътя към него.

Опитах се да опозная Индия. Според древната поема “Бхагавадгита” който опознае Индия със сърцето и душата си, става безсмъртен. Опитах се да ви разкажа за Индия, но се оплетох в истории и митове, морални обяснения и философски съждения. В санскритския език има 70 думи за цветето лотос, а в българския език думата е само една. Как тогава да ви разкажа за Индия?

Дайте оценка на пътеписа: