Ето още един прекрасен пътепис на Камелия Мирчева, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Една легенда разказва, че в стари прастари времена Родопа планина била прочута с красотата си девойка.

Толкова красива била тя, че дори боговете се надпреварвали да спечелят сърцето й. Но бог Хемус бил особено запленен от нея и за да я запази за себе си и да скрие красотата й от очите на другите богове я обградил с огромни каменни грамади. И когато разбрал, че не може да я опази вкаменил девойката й я превърнал в планина.

Разказват, че песните на Орфей, легендарния тракийски певец огласяли родопските склонове и омайвали птици, животни и хора.

Омир нарича Родопите „снежната планина на траките”.

Друга легенда разказва за един горд тракийски цар и неговата красива царица.

Тяхната любов била толкова силна, а властта им толкова могъща, че те дръзнали да се равняват с боговете и започнали да се наричат Зевс и Хера. Когато узнал за това великият бог Зевс се разгневил много. И в гнева си ги превърнал в две планини- Хемус и Родопа, а между тях поставил обширна низина, за да могат да се виждат и да жадуват да се докоснат.

За мен Родопите са легенда и вълшебство, магия и величие, непреходност, нежност, сила, суровост и неземна красота.

За мен Родопите са не само поетично видение и вдъхновение, а съдба.

Съдба, която ме прави свободна и ме докосва до безсмъртието.

Съдба, която ме води към родопската песен и към най-синьото небе.

Родопа планина ми дава сила и вдъхновение. Силата идва от гласа на родопските чанове, от зеленото на горите и тревите, от песента на водата и приказките на гората, която разказва древни легенди.

Винаги когато се докосна до Родопа планина попадам в един магичен свят на приказки, вълшебства и легенди, който ми помагат да преоткрия себе си.

Пътуваме към билото на рид Чернатица, където се намират Чудните мостове – един невероятен и уникален скален феномен, разположен на 35 км. северозападно от гр. Чепеларе и на 5 км. северозападно от село Забърдо.

Пътят е тесен. Околността е невероятно красива и живописна.

Чудните мостове представляват три естествени мраморни моста, разположени са на 1450 м. надморска височина в подножието на връх Голям Персенк, Западни Родопи.

Разказват, че преди много, много години многоводната река Айдарска е създала дълбока карстова пещера. Таванът на пещерата се срутил при земетресение, а реката отнесла падналите каменни отломки и така се образували двата моста.

Горният мост е широк 15 метра и дълъг 96 метра. Дебелината на свода му е 20 метра. Мостът се извисява над пропаст с широчина 45 метра и дълбочина 43м. Височината му варира от 14 до 43 метра.

Започва с три с различна големина отвора и зъвършва с един, който е най-високият пещерен отвор в страната ни.

На около 150 – 200 метра по-надолу е вторият мост, който представлява дълъг 60 метра тунел. Отворът му е по-широк в началото и постепенно се стеснява. След него водата на реката изчезва в дълбините на земята, за да се появи отново по- надолу, след километър и половина.

Наричали мостовете Еркюприя, името преведено от турски означава скален земен мост.

В близост до втория мост е входа на Ледената пещера, в която дори и в най-горещото време се задържа лед. Малко по-нагоре е входа на Голямата пещера. В нея са открити съдове, датирани от 5-6 в. пр. н.е.

Всичко наоколо е красиво, величествено и високо. Чудните мостове са разположени на 1450 м. надморска височина.

Една легенда разказва, че преди много време в землището на село Забърдо се появил незнайно как и от къде змей. Змеят започнал да опустошава земите и добитъка на хората. Набезите му били страшни.

Събрали се хората и мислели какво да правят. Най- накрая решили да надхитрят змея. Натоварили едно магаре с прахан, запалили я и го изпратили срещу змея.

Той глътнал магарето, заедно с праханта, която бавно се разгорявала. Обезумял звяра. Отчаяно се мъчил да се спаси. Сврял се в хралупата си сред огромните скали. Там намерил смъртта си, но след нея останали мостовете. Казват, че мраморните мостове са белите кости на змея.

И докато се любувах на красотата около мен се поразговорихме с възрастен мъж, местен жител. Попитах го за змея и мостовете, и той ми разказа следното:

„ …Не е било змей, а аждрехан /ламя/. Зад тая, рошавата баирчина е Чукурукьой, /с.Забърдо/. От там до тук някога имало само един път. По него са минавали керваните за полето. Носели стоки натам и се връщали насам със жито. Добре живели, додето не дошла ламята. Не казват откъде се е появила.

Насуркала /настанила се/ се ламята в пещерата и де що мине човек или добитък го изяждала. Ламята била голяма, а люспите и святкали като от сребро. Тюфек /пушка/ я не ловял, щото люспите й били корави. Две педи бил сал /само/ нокътя на маленкия /малкия/ й пръст. Настанал голям глад, щото хората ги било страх по пътя да минат и да докарат житото от полето. Та се събрали те да мислят що да струват. Заблъскали си главите как да се отърват от злото, но нищо на ъкъла не им дохождало. Тогава едно момчурле, сиромашко, въглищар рекло:

- Ще убия аждрехана /ламя, хала/, но и ако вие се наемете да помогнете. Ще ми доведете едно магаре, ще отбиете реката, а другото аз ще сторя.

Хванали се хората на работа, денем и нощем се блъскали и накрая отбили реката. Довели магарето, а въглищаря го натоварил със суха прахан. Взел чакмака /огнивото/, цъкнал и подпалил праханта.

Запял и подкарал магарето право към ламята. Глътнала го тя, изчезнало добичето в гърлото й, но праханта се разгоряла в корема й. Замятала се ламята, полазила до реката да пие вода, но вода немало. Замятало се туловището й, заблестели люспите по него, задънило с опашката си, но вода от нийде немало.

От ноздрите на чудовището изскочили пушеци и огньове. Заревала ламята от болки, издънила дерето, що канари потрошила докато се мятала.

Пукнала се ламята от огъня, нищо от нея не остало, само кюприйте / мостовете/…”

Гледам с различен поглед каменните мостове. Слушам ленивото бълбукането на водата в реката и дъхът ми спира пред цялата тази красота. Канеристите зъбери и вековните смърчови гори ме омайват и пленяват.

Дишам свободата си и усещам онзи тих вътрешен глас, който ме прави съпричастна с красотата и величието около мен.

Дишам свободата си и разбирам, че раят е в душата на човека и негово име е любов, а адът не е нищо друго освен място без любов и красота.

Дайте оценка на пътеписа: