Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Весислава Савова , снимки от Константин Костов.

Случвало ли ви се е да пътувате до Триград? Ако отговорът ви е „да”, то със сигурност не сте пропуснали да спрете в уютната хижа на Тешел, за да се подкрепите преди оставащите десетина километра до крайната цел. Така постъпихме аз и Константин в средата на октомври 2009 година. За мен беше първо отиване в този омагьосващ край, но той, като опитен геолог и пещерняк, познава до най-малката подробност красотата на Триград и околностите му. Докато Косьо поръчваше напитки на любезната хижарка, аз седнах на пейка до една от дървените масички и се загледах в красотата на планината, която постепенно започваше да твори своята магия за омърсената ми от суетата на големия град душа.

Тогава го видях – нисичък, жилав мъж на неопределена възраст. Носеше пристегнат в голямата си, жилава прегръдка, дар от планината – гъби. Сякаш опълчили се на грубото им откъсване от естествената среда, те непослушно се изсипваха от ръцете на мъжа и колкото по-усърдно се опитваше да ги събере, толкова по-немирни ставаха. Извадих найлонова торбичка от чантата си и му помогнах да ги съберем. Без да чака покана, той седна срещу мен на масата. В този момент Косьо дойде. Отляхме му по малко от напитките си за него и се чукнахме за здраве.

- Откъде сте ба, ббра-ато? – попита непознатият.

- От София – отговори Косьо.

- А-а, на ппо-очивка? Аз София я знам бе, ббра-ато. „Овча купел” е квартал на гьо-овренци.

- Ти от Гьоврен ли си?

- А-а, от Гьоврен.

- Моля те, вземи му една ракия. И той душа носи – успях някак да вметна в разговора ни и Косьо, чиято душа винаги откликва на нечия мъка, отиде да изпълни молбата ми.

- Ти ра-аботиш ли в София, ббра-ато? – и аз бях „брато” за този човек, чиито виолетови очи бяха събрали цялата мъка на красивия, но изоставен Родопски край.

- Работя – отговорих и му обясних накратко какво.

- А-а, хубаво. Ми що се не ма-анете бе? От София е по-лесно – отпи от току-що донесената му ракия той с усмивка.

- Къде да ходим? – попита Косьо.

- На-авънка. Тук не се жи-ивее. Ня-яма работа. А у Гьоврен за-атвориа училището за ходжиии. За-ащо бе? За-ащо?! – извика този мъж с толкова болка, колкото не бях усещала до тогава.

- Ами…, така е – при цялата ми словоохотливост не можах да намеря и дума като отговор на този толкова простичък въпрос. – А ти работиш ли?

- Не. Не! Как се-едях с приятели, получих кръвоизлив у мозъка и кра-aй. Кога отидох на ле-екар със сичките папки, знаиш ка-акво направи? Знаиш?

- Не.

- Затвори па-апките и ми каза: „Махай се! С турци не ра-аботя!” и ми за-аши един шамар.

- Ти си турчин. А говориш ли турски?

- Говоря бе – и виолетовите очи заискряха. – Ама кога у нас додоха турци, вика-ат, че това не е турски. Е-е…

- Красива ви е природата – не знаех на къде да водя разговора и сменях темите.

- А-а, додоха туристи и викат: „А бе, ка за-асадихте тези борове по скалите?”, а аз им викам – лесно ги заса-aдиме, ама с поливането ба-ая зор видохме. А-ха-хааа – засмя се гърлено и от сърце.

Дойде време да потегляме и си стиснахме ръцете с този човек.

- Как се казваш? – едва тогава осъзнах, че не го бяхме попитали.

- Раим. Ба-аща ми е бил ходжа. Знаиш какво викаше? „Най-голем грех е да посегнеш е те на тея – кучета и котки.” – посочи с глава две бездомни кучета, които мило кривяха главички в очакване да получат малко храна. – А-аа една знаиш ка-а’во пра-аи? Го-отви ги. Ка-ак бе? Ка-ак?

- Е, то всички религии все на това ни учат – на мир и любов.

- А-а – мир и любов. Аа, живи и здрави!

Тръгнахме към Триград, докъдето ни откараха добри хора, които не искаха да ни оставят на произвола на съдбата по този живописен път.

У всеки от тях живееше мъдростта и добрината на нашия нов познат, съвременния Мунчо – Раим, който плаче за затвореното училище и живее в мир с планината и хората. Раим, който макар и самоопределящ се като „турчин”, макар и таящ надежда да се ”мане”, е повече българин от всички онези, които макар и по паспорт „българи”, говорят за красотата на природата или за културата с изкуствени изрази, наситени с чуждици. Простичките хора живеят в хармония с едната и страдат за другата.

А ние ли? Ние трябваше да се подготвим за едно друго чудо на Родопите, а именно

Шишарковицата

„Шишарковица”. Има ли го това чудо или не? Кой би бил толкова наивен, че да повярва в подобна нелепост? Докато я дегустирахме, обаче, бяхме толкова убедени в оригиналния й произход, че … Всъщност, ето как започна всичко.

…

Косьо и аз пристигнахме в Триград на свечеряване и се настанихме в една от къщите-хотели с красивото име „Крушата”. Любезните ни домакини – Краси Мандраджията и съпругата му Латинка – ни посрещнаха, както се посрещат приятели, които се познават от години. Наистина, познаваха Косьо, но в никакъв случай не бяха от приятелите, които поддържат постоянна връзка помежду си. След като онемях при вида на дървените легла, застлани с родопски одеяла, които за мен винаги са били един от символите на уюта, и се освежихме с топъл душ, излязохме на терасата. Не можех да откъсна поглед от небето, а то, сякаш разбрало смайването ми, ме удостои с величествена гледка. Луната се роди, разкъсвайки плацентата на облаците – голяма, оранжева, пленителна. Планината сякаш притихна в прегръдките й и запя – тихичко, много тихичко – своите песни. Знаете ли как се ожаднява от подобна гледка? Опитайте някой път!

Слязохме в механата, известна с камината си, която може да бъде подклаждана и от двете страни. Така, без значение къде точно ще седнете, ще можете да й се наслаждавате.

Гледката на живия огън и големите маси, застлани с ръчно бродирани покривки, подсили жаждата ни и само един поглед беше достатъчен, домакинът да скочи и да налее по чаша ракия, с думите:

- Ще опитате моята шишарковица, нали?

- Как шишарковица, Краси? – попита Косьо.

- Мое производство, бе. Правя я от зелени шишарки. Ама как, не казвам – „Балканът пази своите тайни”. Мен от малък са ме учили как се вари ракия и експериментирам – засмя се той под големия си, родопски мустак.

- Ами, наздраве – да му се невиди и еманципацията, ама не се стърпях да опитам това чудо, за което дори не бях чувала.

- А, добре сте ми дошли – каза Краси и пусна родопска гайда.

Как се разливаше от гърлото до всяка клетка на тялото тази шишарковица! Точно както звуците на гайдата дърпаха струни, които отдавна не бяха звучали в сърцето ми. „Ех, така се живее сто години!” – помислих си аз, като философствах на ум, за да не ставам досадна с брътвежите си. Усмихвахме се един на друг и отпивахме по глътка шишаркова. Докато Краси отиде да провери дали съпругата му Латинка е готова със салатите, Косьо успя да ми прошепне: „Намирисва ми на грозде, ама…” Той е естет и фин познавач на качествените напитки, та трудно може да бъде подведен. Магията на Родопите, обаче, ни беше завладяла, и дори Краси да беше казал, че това, което слушаме е мечка, която е хванал, докато се е опитвала да му обере кошерите и я е научил да свири на гайда, сигурно щяхме да му повярваме. Самата шишарковица също си беше омайна. Толкова, че измислих нескопосаното извинение за нуждата ми да подишам чист въздух и излязох сама на двора.

Ех, Родопи – чудна планина! Не е само красавица, но и лечителка. Леко замаяната ми глава се облекчи и разсъдъкът ми се върна. Е, не много, но да осъзная, че бих могла да изпия още една малка шишаркова ракия, без да му мисля как точно се приготвя. Толкова спирт съм погълнала в София, че този елексир прочистваше и тялото, и душата ми. Когато седнах отново на масата, Краси разказваше за децата си. Той и Латинка имат един син, но когато племенниците им останали кръгли сираци, решили, че няма да ги оставят на улицата и не само изплатили ипотеката на къщата им, но и им дали любовта, без която човек не става личност. Човешки съдби, но и човешки сърца! Затоплени от шишарковицата, гозбата на Латинка и човещината на нашите домакини, ние полегнахме и тутакси се пренесохме в страната на Морфей.

За първи път от месеци, се събуждах наистина отпочинала. Не само, че не ме болеше глава – 150 милилитра за мен са краен предел, какво си мислите, – но и бях заредена с толкова енергия, че нямах търпение да се запозная с колкото се може повече места в този приказен край.

Емоциите, които преживяхме в последващите два дни, ни връхлитаха с такава сила, че за да се върнем към реалността, без да се загубим в творенията на планината, посрещахме нощите след чашка или две шишарковица.

А какво видяхме? Преди всичко – Дяволското гърло. Въпреки малко сконфузеното положение, в което са изпаднали изгонените от пещерата юнаци от Триград, които са дали частичка от живота си за нейното облагородяване, а сега оставени пред входа й като случайни посетители, красотата си остава красота и никой не може да я отрече. Няма да изпадам в подробности за изваяните форми на пещерата, нито за легендите, които всеки българин трябва да познава – ей така, защото ни има като нация, – но ще ви кажа едно. Не пропускайте да влезете там. Колкото и скучен и апатичен да е екскурзоводът, няма начин да заглуши гласа на пещерата, която сама разказва за себе си.

На излизане от Дяволското гърло, не пропуснахме да видим и Гъза (извинявам се, но това е топоним, а не цинизъм) на Дявола. Силата на водата е била възхвалявана не веднъж, но там… Там ще чуете грохота й с такава сила, че ще се преселите в подземното царство и духът ви ще иска да изтегли от тъмнината частицата светлина, която градът, с неговото непрестанно бързане и надбягване с невъзможното, е погребал в четирибуквието на рогатия.

За съжаление, има хора, които никога не са излезли от това място. Поклон пред паметта им, която остава вечна, за да могат такива, като нас да се наслаждават на красотата на природата. Като консуматори, ние само наблюдаваме и се възхищаваме, но пещерняци, геолози, подводничари правят и невъзможното да предпазят националното ни богатство неразрушено. За това, следващия път, когато решите да изхвърлите боклук или да си вземете нещо за спомен, помислете за ефекта на пеперудата. Знаете за какво ви говоря, нали? Разбира се, че знаете – вие сте интелигентни хора и не сте от тези, които нехаят за природата.

Поопознала красотата на Триградското ждрело и Дяволското гърло, на втората сутрин нямах търпение да потеглим към Ягодинското ждрело и едноименната пещера. Решихме да вървим до там пеша. Доста смело. Преди всичко, защото разстоянието не е малко, но подкрепени от домашно приготвените мекици на Латинка и разполагащи с цялото време на току що родения ден, нямаше закъде да бързаме. Друг пример за нашата смелост е, че ловният сезон се откриваше същия ден и нищо чудно отдалече да приличахме на някакви животинчета, удобни за обстрелване. Даже си представихме такава сцена, но с нужното чувство за хумор. Както е видно от снимките, съвсем не сме за убиване. А колко красота имаше наоколо! Гъби, нашарили зелената трева. Леко прошарени в невероятните багри на есента дървета. И … мравуняк. Доста голям. И ограден. Нима хора, които са се погрижили за мравуняк, биха простреляли двама беззащитни туристи, погълнати от великолепието на родния им край?

Когато наближихме Ягодинската пещера, останах малко разочарована от безбройните маси със сувенири и брошури. Приличаше повече на панаир, отколкото на уникално природно богатство на красивата ни родина. Малко мостче водеше към ресторант, който макар и вълнуващ за поизгладнелите ни стомаси, не можеше да бъде крайна цел на прехода ни. Въпреки това, решихме, че няма да позволим на рекламите за хотели и други готови да облекчат тежестта на портфейлите ни места, да развалят настроението ни и – ето че бяхме пред входа на пещерата. Колега на Косьо ни посрещна с добре дошли и след като размениха професионален опит, ние бяхме в пещерата. Тигрови драперии, сталактити, сталагмити и един несбъднат сталактон, чиито части ще се слеят, но неизвестно кога, както и други прекрасни пещерни образувания преплитаха погледите ни и фантазията ми се плъзгаше все по-назад и по-назад през вековете. Там тя и родовата памет родиха една легенда за Несбъднатата целувка. Нея ще ви разкажа в някой друг разказ, когато това е подходящо.

Уви, снимки от Ягодинската пещера не мога да приложа, тъй като единствените такива са тези, които се продават на входа й. Авторски не са позволени. И логично – прекалено крехки и деликатни са пещерните форми, за да бъдат осветявани от светкавици на съвременната, но аматьорска техника. А това, което ще запечатат в съзнанието очите ви, не подлежи на описание, нито на фотографиране. То е едно преживяване, което е хубаво да си подарите.

Уви, моите очи, ми изиграха лоша шега и получих почти пълна загуба на зрението с едното. Това беше причината да не си позволим още един в Родопите. Много добър човек отново ни спря на стоп и ни закара до Девин, от където да направим връзка за Пловдив, а от там София е близо, много близо. Този човек се отклони от пътя си към Смолян и доброволно се отказа от около час от деня си, за да направи добро. На хора, които не познава. На хора, които може би, никога няма да види. Ако има нещо, което липсва на Триград и околностите му, това е редовен транспорт. Дали пък не е за хубаво? Дали това не го предпазва от наплива на хора, които търсят евтини сензации? Та да се върнем на окото ми. Сега всичко е наред, но все още си мисля колко ли красоти не съм видяла. Защо ли? Защото колкото и пъти да минете през този край – дано винаги в цветущо здраве, – все ще има нещо, което не сте видели при предишното ви посещение. Нищо, ще се върна там. Дано ловните сезони и рокерските събори – красиво, но не подходящо точно за този край преживяване – не развалят по никакъв начин очарованието му. Вярвам, че няма, защото независимо от хобито, което имат, хората, които посещават Родопите, отиват там, за да станат част от магията на планината.

…

Когато се завърнахме в София, приятел на Косьо го попитал: „И вие ли се вързахте на приказките за шишарковица? Цял Триград вече се смее на това как сте се хванали.” Обикновено, при такова прецакване, се чувствам като пълен глупак. Този път, обаче, само се посмях от сърце. Какво значение има от какво е направена ракията? Не е ли важно кой я е приготвил, как я е поднесъл и къде точно сте я изпили? Когато отидете в Триград, пийнете по една шишаркова, пък ще разберете за какво ви разказвам.

Въпреки, че има хора, които с гордост прекъснаха първоначалните ми бъртвежи за чудото на шишарковата ракия с вопъла: „А, той моят (следва име) е пил такава в един манастир.” Дали пък чудото, за което ви разказах, не е докоснато от добрината на самия Бог? Нямам предвид ракията, а човещината.

Дайте оценка на пътеписа: