Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010

Разказва ни Катя Колева.

Обичам да пътувам. Най – приятно ми е с влак / нали и Алеко Константинов обичал най-много миризмата на железниците/, но пък той не може да ме отведе навсякъде, където искам да отида, и затова все пак се доверявам на семейното возило на четири колела.

Тази година през юли имахме резервации за балнеолечение по програмите на НОИ Избрахме хотел „Диана” в парк Родопи преди всичко заради любимата планина. А и най-добре е да се съчетава полезното с приятното – необходимите за здравето процедури и насладата да видиш още някое късче от уникалната българска природа.

Ние предварително решихме, че няма да се ограничим само с околностите на хотела, и даже бяхме си набелязали кои места да посетим. Ориентировъчно. Защото си знаем, че на място се избират най-подходящите маршрути. Пък и този парк Родопи ни звучеше много общо, някак неопределено, и неизвестността ни караше да се въздържаме от по-конкретни планове. Очаквахме с нетърпение и голяма доза любопитство да опознаем района. Който е ходил по тези места знае, че са много приятни и удобни за туризъм. Само на по-малко от 30 км южно от Пловдив, на около 1400 м надморска височина попадаш в един зелен рай, където се спасяваш от градския прах, от шума, от трафика на коли и от непоносимите жеги, които ни съсипваха това лято. Разликата в температурите между града и планината е поне 5-6 градуса. Пътуваш на климатик и колкото повече се изкачваш в планината, усещаш, че няма нужда от него, достатъчно е да отвориш прозореца. Такава приятна хладина лъха, такъв свеж въздух, че предварително се настройваш позитивно.

Сега, два месеца след преживяното, се питам какво ми достави по-голямо удоволствие – дали походите до близки местности с опитен водач или пътуванията до природни забележителности в района. Ако човек обича повече разходките сред природата, със сигурност ще му харесат преходите до хижа „Чернатица”, до хижа „Горски кът” по пътя за връх Руен, до „златната пътека” и черните скали, както и до по-близката хижа „Здравец” , еко хотел „Здравец” и паметника на летеца.

Най-известна е разбира се местността „Копривките”. Навсякъде по тези места има паметни плочи, надгробни пирамиди и паметници на загинали партизани през периода 1942 – 1944 година. Нищо, че сега не е модерно да си осведомен за онези събития, историята не може да бъде заличена, тя съществува. А загиналите са били все на по 20 – 25 години. Жалко за младостта им. Но тази местност е известна и заради провеждания там фест Арена Офроуд. За тези, които не са запознати, това е изложение на джипове и показване на майсторски умения в шофирането на високопроходими автомобили и мотоциклети. Мястото е наистина подходящо, но като си представих какво ще се случи с пъстрите поляни, ухаещи на дъхави билки и на зелена трева, след като ги изпотъпчат мощните джипове и мотори, ми се прииска тази местност да не е толкова известна.

И така, можеш с дни да обикаляш по планинските пътеки сред прохладата на смесената гора, да береш лековити билки като котешка стъпка, еньовче, мащерка, жълт кантарион и какво ли не още, да се наслаждаваш на тишината и спокойствието, да си хапваш ароматни малини, ягоди и боровинки… Но за човек като мене, който обожава пътуванията и срещите с природни забележителности, това не е достатъчно. Разгледахме картата на Родопите и начертахме маршрута: хотел „Диана” – Гълъбово – Кукленски манастир – Куклен – Асеновград – Бачково – Нареченски бани – Хвойна – Чудните мостове. Тръгнахме по обед, все пак режимът трябва да се спазва, а километрите не са много. Вече знаехме, че пътищата за щастие са доста прилични според нашенските стандарти. Минахме през село Гълъбово, което ни хареса още от първия път със зеленината на дворовете, с разнообразните по архитектура и големина къщи, с местоположението си – близо на километри до Пловдив, но далече от жегите и автомобилния трафик. Научихме, че хората тук са облагодетелствани и от невероятно приятния климат – без горещини и без големи студове. Късметлии! Благородно завиждам. А каква гледка се открива като отминеш селото и се насочиш към Куклен! Пътят се извива и трябва да се шофира внимателно, но не можеш да се сдържиш и да не спреш, за да се полюбуваш на ширналото се Пловдивско поле, украсено на юг от зелените гънки на Родопите.

После идва изненадата за нас – на мястото, където знаехме, че се намира манастирът Свети Врач, всъщност пише Св. Св. Козма и Дамян. Оказа се, че е един и същи манастир, известен и под името Кукленски. Още над входа са изографисани образите на светите Безсребреници, а пристъпиш ли в двора, те облъхва чудно благоговение и спокойствие. Манастирската сграда е обновена и все още има довършителни работи по нея. На второто ниво в двора е разположена система от камбани в два реда – отгоре по-малки, а отдолу – по-големи.

И всяка си има свой звук. Жалко, че нямаше как да чуем мелодията. А на третото ниво се намира храмът „Св. СВ. Козма и Дамян”. Когато влязох вътре, не знаех нищо за него. Аз си имам своя вяра, която трудно бих обяснила и която не се побира в рамките на някоя определена религия. Но почитам храмовете като свети места. Затова, когато влизам в някой храм, се оставям на чувството. Тук то бе особено силно във вътрешната част на църквата, където са иконите. Дори не знам коя кого изобразява. Но стоях като откъсната от реалния свят, защото усетих нещо добро, нещо завладяващо, което ме изпълни със страхопочитание и не знаех какво да направя. Излязох в преддверието, купих си малка брошурка и прочетох, че този манастир е единственият, който е оцелял от опожаряване и разграбване по време на османското робство. А извън двора има и аязмо с целебна вода, която се излива изобилно от три чучура и дори да не си вярващ, добре е да си пийнеш, за да утолиш жаждата си.

Тръгнахме си от Кукленския манастир и продължихме пътя си, който мина и през града със същото име – Куклен. Не се отбихме, но забелязахме, че е едно чисто балканско градче, потънало в тишина и лятна летаргия. Продължихме към Асеновград, който също не беше предвиден като спирка по маршрута ни. Много го харесваме, дори го препоръчваме на онези, които не са били там, но сега няма да разказвам за града. Нито за Бачковския манастир, край който също се минава и ако искаш, можеш да се отбиеш. Но нашата цел беше друга. Затова по пътя гледахме през прозорците на колата, дивяхме се на красивата природа, забелязвахме разни интересни обекти и казвахме: „На връщане ще спрем и ще видим”.

Когато най-сетне видяхме табелата „Чудните мостове”, нетърпението ни още се усили. Оставаха 7 километра, но пътят е толкова живописен, с толкова много завои, че създава илюзия за повече. Няма да ви оттегчавам с подробности за цялата местност, макар че всичко там е красиво – дори двете фигурки на заек и лисица – сервитьори в павилиона за бързо хранене. Посочиха ни пътеката за мостовете и тръгнахме. Тя се разклонява на две части и можеш да избереш накъде да тръгнеш по-напред. Може би интуитивно се спуснахме по онази, която слизаше надолу. Изведнъж, без предупреждение, без някакъв знак, ГО видяхме – онзи скален мост от картичките и рекламите. И защо ли пак се сетих за Алеко? Може би защото също както той е стоял вцепенен пред Ниагарския водопад, така и аз бях вцепенена пред българското чудо на природата. Знам, че и в България, и навсякъде по света има невероятно красиви места и един човешки живот не стига, за да ги видиш всичките. Знам също така, че много хора си имат други предпочитания. Нямам за цел да рекламирам Чудните мостове, нито да ги обявявам за най-красивото природно чудо. Искам само да споделя невероятното си вълнение пред това величие. Почувствах се толкова малка, нищожна и незначителна, но бях и щастлива, че съм част от този свят, от тази земя с такива вълшебни картини.

Сигурна съм, че колкото и пъти да ходиш на такива места, няма да се наситиш.

На връщане спирахме често, за да не пропуснем някоя прекрасна гледка. Добре е да се отбиете в Наречен, да разгледате изключителното разнообразие от ретро предмети и сувенири, изложени от двете страни на пътя. Но ако това не ви блазни, то не пропускайте Синия хан.

Едно райско местенце за отдих, за похапване на традиционните за този край питури, качамак, пататник, кисело мляко /нямащо нищо общо с това по магазините/ и за спокойно съзерцание на зеленината наоколо. И всичко това озвучено от ромона на близката рекичка. Какъв по-добър завършек на един ден сред природата на божествената Родопа планина!?

Разбира се, обратният път е също така изпълнен с места и гледки, които ти се иска завинаги да запечаташ в съзнанието си. Трудно е да решим къде ни е харесало най-много. Остава да си обещаем, че пак ще дойдем по тези места. Отидете и вие! Заслужава си.

Дайте оценка на пътеписа: