Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010

Разказва ни Светла Благоева.

OК, 4th of July. Един много спокоен, величествен, мистичен и много красив ден.

Гранд Каньон. Една моя мечта се сбъдна.

Но да започна отначало. Сутринта се събудих в 5 ч в пълна кондиция. За първи път вече бях себе си. Започнах да пиша дневника за предишните дни, че изоставах от графика

Отне ми около час. След това обичайния тоалет и сутрешни дейности. Фреш от грепфрут. И манго – много вкусно.

Приготвихме се и някъде към 8 ч потеглихме за каньона. Аз пращях от енергия – както писа и Раличка – ден, в който сме в кондиция, а отгоре на всичко и беше сложила „случайно” снимка на Гранд Каньон… е това ако не е синхронност

И така, да не се отклонявам, напуснахме мотела, който макар и скромен и не луксозен, имаше уют (за разлика от този, от който пиша сега – верига мотели – 6), и е много по-неприятно, по-скъпо – 65 $ на вечер, но това намерихме в полунощ.

Та мотелчето бе приятно, снимала съм го. Аз карах колата, денят бе ПРЕКРАСЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН, и когато споделих с Тони, тя се разсмя и каза – за тук това е нещо обичайно и от 365 дни, 360 са „прекрасен слънчев ден” )))))

Any way, деня бе прекрасен, аз се чувствах прекрасно и след онова ужасно и тъмно място Лас Вегас сега отивам на напълно различно, заредено и красиво, чисто място.

Карах по Route 66 – легендарния. Що – незнам, навсяде го пишат че е легендарен. Филм ли беше, песен ли, незнам Минавайки през Winslow, типично кънтри градче, обсипано с американски флагове – нали сме 4-ти юли. Не можех много да снимам, че нали карах.

Ок, след кратък рисърч в интернет разбрах само че е била главна магистрала на Щатите преди време.

Пътят беше живописен – пустинята отдавна свърши, изкачвахме се нагоре и имаше прекрасни борови гори. Ще видите снимки. Свежо и енергетизиращо. Гранд Каньон се намира на около 2200 м височина, но има растителност, разбира се нагоре оредява, ниско борове, кактуси, храсти, но все пак е зелено. Температурите бяха около 28 С, издържаше се и нямаше нищо общо с „адската” жега на Вегас.

И така, Тони се опасяваше че ще има много хора, но ние бяхме дошли по-рано и чакахме може би 10-тина коли. Получихме карта на входа и тръгнахме към паркинга.

Сега малко история – Гранд Каньон е на около 60 мил години, в него тече река Колорадо. Дълъг е 450 км и на дълбочина достига до 1800 м, широк около 30 км. За бели хора е открит от Джон Пауъл през 1869 г. Там обитават доста представители на животинския свят, включително и 2 вида застрашени катерици – имахме честта да се снимаме с една от тях, като тя бе наградена с 2 шам фъстъка, макар че е забранено да се хранят дивите животни, защото ако се хранят вече не са диви. Keep the wild life wild – тази табелка бе по всички пойнтове – points са точките, откъдето има хубава гледка. Общо 10-тина са пойнтовете по страната, от която минахме ние. Има и бусче, а може и пеша – ние го минахме пеша – повече от 10 км по стръмни пътеки около ръба, и не толкова стръмни асфалтирани – където нямаше стръмни пътеки.

Първият ми поглед към каньона бе от Мадърс пойнт. В първия момент виждайки нещо така величествено, огромно и красиво, буквално и наистина дъхат ти спира. Кожата настръхва и човек се чувства наистина в еуфория и привилегия да бъде на такова необятно, непреходно място, където времето има други измерения.

Вибрацията и усещането е много чисто, силно и човешката намеса е така нищожна, фина и незабележима, че никак не се губи от очарованието и енергията. Наистина много добре са го направили – стилно, с малки дървени хотели – само на 2 места, малки магазини в хижата за сувенири и нещо като малки музейчета. Но повето пойнтове са просто парапет и тераса, която си е естествена.

Имаше асфалтирана пътека на първите пойнтове, но тя бе далеч от ръба, около ръба всичко бе от камъни. Имаше доста хора – много американци и французи, корейци, скандинавци… и ние бяхме от Бг (ЕЛ ЕЙ ). Всеки пойнт се отличаваше с различна гледка – някой бяха за изгрева, други за залеза, трети за наблюдение на кондори, трети за гледка към някой от скалните образования, които бяха наименовани на индийски божества – темпъл на Вишну, Брахма, Буда и подобни.

Ние се разходихме из първите пеша, стана доста горещо някъде към 12 ч. Намерихме сянка и поседнахме малко. После намерихме друга сянка, но с гледка към каньона и поседяхме така около 2 часа. Не ги усетихме. В тази величественост просто няма време. Има само присъствие и усещане за божественост.

После продължихме към другите пойнтове. Вървяхме през малка горичка, по ръба има храсти, борове и кактуси. Аз не бях с подходящи обувки и стъпалата ме боляха, но само това. Имах енергия на козичка и енусиазъм на малко дете.

Много исках да минем пеша всички пойнотове. Хванахме шатъла до последната спирка и оттам тръгнахме обратно към пойнта, от който взехме буса, така че да сме минали пеша през всички. Отново американците ме изумиха – спокойни, не така шумни, както ми се стори в самолета, и много вежливи. Езикът им е много любезен и никак не е престорено, напълно искрени и добре възпитани. Дори и най- невздрачните. Срещаме и хора, които видимо изглеждат в неблагоприятно състояние, с мръсни дрехи и некъпани и невчесани, но дори и те са вежливи и негруби, благодарят и са спокойни.

Децата също са вежливи и спокойни.

И така – тръгнахме на по-бърз ход, защото за залеза в 7.50ч. трябваше да сме на Хопи пойнт, откъдето имаше най-добра гледка.

Тръгнахме по стръмните пътеки, почти не си говорехме, спирахме от време на време да снимаме на подходящите гледки. Снимането е трудно, защото много зависи от светлината, а слънцето когато е високо огрява много и няма голям контраст, така че дебнехме места със сенки и подходящи ракурски, така че да има контраст и да се вижда по-добре.

През цялото време се връщах към детските години, когато с голяма жажда четях книгите на Карл Май за прерията, индианците и пътуването из скалите и каньоните. Пред мен оживяваха картини на пътници из прерията на коне, индианци, биваци и подобни. Мислех си че искам отново да се върна на това място. В Лас Вегас няма да отида, но тук, определено бих искала да дойда пак. Този път с по-добра екипировка и ще слезна по пътеката надолу в каньона. Има виеща се пътека надолу 22 мили, където се слиза в селище, и може да се отседне. Може и на палатка, но трябва да се внимава да не е в някой от ръкавите на реката, защото е опасно. Когато някъде вали, след няколко часа изведнъж този ръкав се напълва с вода и помита всичко около себе си. Както е слънчево, сухо и спокойно, изведнъж нахлува водата и няма спасение. За това трябва да се прави бивак на скалите, далеч от коритата на Колорадо.

И после изкачването по пътеката обратно е предизвикателство.

Вече закъснявахме за залеза. Стигахме от пойнт на пойнт, видяхме един кондор…. но за съжаление от далече.

Вече дори не спирахме на пойнтовете, а с много бърза крачка вървяхме към Хопи пойнт за да видим залеза, в последната минута преди слънцето да започне да скрива съвършения си жълт диск стигнахме на 0.300 м от Хопи, но намерихме хубав изглед и можахме да седнем и да се слеем с магическата гледка на залязващото слънце. Аз седнах на ръба…. беше страшно, вълшебно, дори сега когато го пиша ми настръхват петите, но съм щастлива че имах куража да седна на ръба и да се надвеся над вечността.

Прекарахме около 11 часа на Гранд Каньон. Един прекрасен, слънчев, вълшебен ден.

Благодаря на Тони че ме дари с възможността да отида и да видя и усетя всичко това.

Разбира се радвам се и на цялото пътуване – винаги съм обичала пътуванията с кола, а в щатите те са емблематични. Наистина не е само пътуване на тялото, но и духът ликува. Всички тези преживявания ще оставят следа в мен и ще ме променят по неясен, неведомен, неузнаваем начин.

А сега ще спра да бърборя и ще дам думата на снимките – те говорят по-добре от мен.

Денят завърши с топъл чай в едно ресторантче, където с Тони се разбъбрихме кой как е започнал с йога и кога и как е проявил интерес към вътрешното. Тези моменти са много ценни, защото обменяш опит и си спомняш как си започнал и историята на твоето пътуване. И тези моменти много сближават, защото човек споделя съкровени и важни, силни моменти от живота си.

Небето бе обсипано със звезди – виждаше се млечния път. Красотата продължаваше.

Тръгнахме към Финикс, където щяхме да вземем мотел 6, да преспим преди поредното приключение – Седона

По пътя видяхме сърни да пасат- тази гледка винаги е впечатляваща. Към полунощ намерихме мотел и взехме стая.

Желая ви прекрасен ден, какъвто ще е и моят и утре ще пиша пак.

Светла

Дайте оценка на пътеписа: