Ето още един прекрасен морски пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Весислава Савова, снимките са от Константин Костов.

Все още съм запазила детето в себе си. Усещала съм го  много пъти, както и този, когато денят за заминаване на  море настъпи. Аз и приятелят ми Косьо вече бяхме  стегнали самарите, заредени с всички удобства за  къмпингуване. Не, съчетанието на удобства и къмпинг (да  се разбира – нощувки в палатка) не е оксиморон. Има  туристически душове (да не забравяме, че най-голямото  постижение на медицината е именно хигиената), газови  примуси, удобни шалтета и спални чували, добри челници  и други осветителни устройства.

И така, двамата се срещнахме пред Централна автогара  „София” и припряно пиехме кафе на терасата, докато    гледахме как първите автобуси отпътуват към лазурната морска шир преди нас. Добрата новина беше, че до нашия оставаха броени минути и се вълнувахме – ама много! Мигът настъпи и автобусът напусна не особено гостоприемния район на гарата. Тъкмо набрахме скорост и хоп – спираме на някаква бензиностанция, малко след Сточна гара! А луната сякаш плува в море от облаци и ни се присмива, че сме толкова бавни.

В началото, приехме всичко нормално. Автобус е това – трябва да се зареди, за да върви. Нали? Да-да, ама – не! (вече не е цитат, а типичен български идиом). Петнадесет минути наблюдавахме през прозорците как двама шофьори и една служителка от бензиностанцията си говорят весело. Пийват някакви кафета, хапват някакви сандвичи – и те да „заредят”. Вярно е, че морето няма как да ни избяга, но не за подобен „пейзаж” (или по-скоро – натюрморт) си бяхме платили. Умишлено няма да назова фирмата, за да не прозвучи като платена антиреклама от конкурентна такава, но вие, читатели мои, сте умни и ще можете да съберете няколкото улики: автобус – дестинация „Каварна” – час на тръгване: 22:30. Ако мислите, че ви трябва и дата, ето я – 20/08/2010 година. Хубавото е, че отивахме към морето, а не се връщахме, защото нервността щеше да вземе връх. Детето в мен, обаче, запя песничка и скоро автобусът най-после излезе от бензиностанцията, а малко след това – и от София. Обичам родния си град и си прекарвам добре в него, но от време на време е нужно да го напусна, за да го заобичам още повече. С леки придремвания и внезапни събуждания от поредното спиране на автобуса, най-после пристигнахме във Велико Търново – мечтано място. Първо, защото пътят вече е преполовен и второ – защото е време за кафе, цигара и бегъл поглед към светлините на красивия град. Красив, красив, но морето е далеч по-желано в този период от годината. Няма да ви занимавам повече с нощното пътуване, защото няма нищо за отбелязване, а ако продължа да мрънкам, рискувам да ви откажа от четене. Все пак, имам какво да ви разкажа.

6:30 часа. Автобусът паркира в Каварна. Имахме тридесет минути до маршрутка, която щеше да ни отведе до Камен бряг – точка „А” от нашия летен маршрут, който винаги търпи драстични промени, защото всички трудности са преодолими, а децата в нас обичат неочакваното. Или както се казваше в онази източна мъдрост, „Има ли цел, няма провал.” Цел имахме. Да се слеем с красотата на това малко селце, лишено от лукса на цивилизацията, но запазило вселенската хармония, духа на хипи-комуните и обгрижвано от кмета на община „Каварна”. Мил шофьор ни заговори и каза, че той ще ни откара до Камен бряг, въпреки табелата (изобщо не помня какво пишеше на нея). Важното е, че този отзивчив човек беше нещо повече от шофьор. Той беше готов да поеме и функциите на екскурзовод и съвсем не се намръщи, че скоро в маршрутката останахме само Косьо и аз.

И какво си мислите? В 7.20 вече бяхме „на къра” – полето с огънчето и място за авантюристи, опънали вече палатки – на Камен бряг и разглобихме нашия походен дом. Колко бързо се свършва тази работа и колко е трудно събирането й! Детска ни (по акъл) работа. Какво да се прави?! Ето така изглежда малката на външен вид, но изключително уютна палатка, която след солидно укрепване с камъни, удържа на небезизвестния каменбряшки вятър.

(само изглежда малка – и двамата си спяхме прекрасно в нея)

След като обиколихме обичайните места за сбирки в Камен бряг – огънчето, магазина в центъра и любимата ни кръчма „Морска среща” (за нея – малко по-късно) – и поздравихме стари познайници, които са част от пейзажа в селцето, взехме героичното решение да се разходим пеша до Тюленово. „Ей го къде е!” – си казахме с усмивка и ръка за ръка, напечени от слънцето и освежавани от вятъра и морския аромат, тръгнахме по брега. Спирахме, за да се насладим на гледката и продължавахме, без да усетим умора. Пътят ни се разполовяваше от влизане в небезизвестния „Апартамент” – изключително природно творение, в което някога монаси са намирали уединение или са оставяли труповете на покойните си братя, а сега – уви!!! – превърнат отчасти в апотеоз на човешката глупост. След слизането по специално пригодената за целта метална стълба се озовахме буквално в тоалетна. А бе, хора!! Природата си иска своето, но нали вече споменах нещо за хигиената. Толкова ли трудно ви беше да помислите, преди да се … облекчите? Със запушени носове, все пак минахме и в другите „стаи” на „Апартамента”. Там положението беше една идея по-добро. Докато пиша тези редове, искрено ме боли от гледката, която ни посрещна. Реших да ви я спестя. Не я заслужавате – вие сте хора, които обичате природата!

Ето ни пред Тюленово! Събота. Пълно е с хора, които са окупирали всички скални ниши и скачат ли скачат във водата. Да, но „има място за всички под слънцето” и ние си намерихме местенце, където можехме да се катерим по скалите, да се гмуркаме във водата и да се радваме на нетипичния, но много красив плаж. Гмуркане, катерене, печене. Е, огладнява се от всичко това, нали? Над Рибарското селище, където любимият на поколения туристи ресторант „Черната перла” е вече само спомен, се издига хотел с прилежащ му ресторант. Цените не са много приятелски, но храната е хубава (или пък ние бяхме много гладни). Може би, оправданието на собствениците, освен обичайното „ден година храни”, е и присъствието на невероятната папагалка , порода Жако, която е кръстена Чери. Тя вече е научила някои думи, като „Ехо-о!”, „Здрр-равей!”, „Ку-ку!” и имитира успешно прелитащите наоколо лястовички. Реших да не прилагам снимки, за да не ви отнема удоволствието да видите сами това прекрасно създание. За сигурността на кичозно изпъстрената с градински джуджета градина се грижи красивия самоед, също от женски пол – Лора. Макар и загубила малките си, с капеща козина, тя е любвеобилно и нежно създание и няма как да не ви стане симпатично.

Пътят обратно беше малко по-труден, защото вече бяхме поуморени, а и похапнали, но нали Камен бряг е известен с притегателната си сила, а и желанието да се потопим в нощния му живот изкъпани и освежени, ни даваше сили.

Какво ново в Камен бряг ли? Нова кръчма – „Танго”. Така, наред с любимата ни „Морска среща” и „Трите кестена”, местата за хапко-пийване стават три. Нов магазин – вече има две места, в които да се пазарува, но само този, в центъра, си остава любимо място за събиране на приятели и познати. А, да не забравя – ето още нещо ново:

както и добрината на хора, решили да се погрижат за културното обогатяване на летуващите и домъкнали лаптоп, екран и набор от филми, които прожектират съвсем безвъзмездно за желаещите. Кметството пък готви безплатен обяд веднъж седмично. Не го опитахме, но любителите на огънчето с удоволствие си спомняха вкусния боб, с който се бяха нахранили преди няколко дни.

От култура и изкуство също се огладнява и ние отседнахме за няколко часа в „Морска среща” – както вече ви казах, любимата ни кръчма, защото:

персоналът и в кухнята, и около масите е изключително любезен, а и декорацията на самото заведение и градината са стилни и премерени, а не опитващи се да подражават на смесени стилове, които водят до любимото ми определение „от всичко по малко и нищо като хората.”

Имахме желание да завършим вечерта си край огънчето, но бяхме изпреварени от солидна компания, която беше опънала бивака си отстрани на това сакрално за нас, любителите на Камен бряг, място. Нищо лошо до тук, но чалгата, която кънтеше от колите им ни накара да подминем самотно горящия пламък, свикнал на July morning и подобни песни.

Не мога да отрека, че сутринта почитателите на не особено привлекателната музика почистиха идеално мястото, което бяха замърсили не само звуково, от всички боклуци, но ние вече потеглихме към Яйлата – археологическият резерват, от който ни деляха само два километра. Там можете да видите тракийски некропол с двукамерни гробници от II- ри век, каменни корита и преси за грозде, пещери, които били приспособени за живеене през V-ти век пр.н.е., а през Средновековието се превърнали в скални килии на монаси. Там е и небезизвестната скална църква „Св. св. Константин и Елена”. Сякаш да подсили свещеното място, природата се е погрижила да придаде още по-мистичен вид на местността. Както виждате по-долу, този прекрасен паяк сякаш е изплел мрежата си за да запази стария гроб, чийто отвор може да привлече не до там съвестни туристи:

Когато се върнахме в Камен бряг, установихме, че имаме достатъчно време да слезем към „перилото” – част от дивия плаж (но не пясъчен, както може да се съди по името) на любимото ни местенце. Кой човешки гений е успял да смъкне две пейки до сами ръба на една от плочите, не зная, но ви уверявам, че е едно от най-романтичните места, на които съм сядала с любимия. Разбира се, че не пропуснахме да се снимаме там. Съгласете се, че е невероятно. Във всеки друг случай бих погледнала тези пейки с отвращение, но там!!! Ех, там те се превърнаха в люлка на романтиката.

Когато отново се качихме на „къра”, краката ни знаеха пътя към ресторанта и ни отведоха до нашата си маса почти на „автопилот”. Там, както всички случайни неща, срещнахме хубава компания, част от която са приятели на Косьо и споделихме две поредни вечери както в „Морска среща”, така и край огънчето, където с познайници от миналата година и нови лица, се отпуснахме така, както ние си знаем.

Дните минават неусетно, но оставят прекрасни впечатления у тези, които умеят да улавят мига. На четвъртия ден решихме да се възползваме от любезната покана на приятелите на Косьо, а вече и мои – „приятелите на моите приятели са и мои приятели” – да ни откарат до Русалка. Както вече сте усетили, не сме търсачи на лукса. Него го имаме в изобилие в домовете си. Близо до Русалка, обаче, има едно вълшебно място, което омагьосва с красотата си и бивака, направен от добродушни хора. Ето само една снимка от него. Ако го намерите някой път и се засечем там, няма да съжалявам. То се открива само на онези, които обичат това, което природата е изсипала в изобилие.

(дървото, под което снимах Косьо е невероятно – „плаче” със смолисти сълзи, а паяци са му приготвили невъобразимо красиви „превръзки”; дори и да не обичате паяците и творенията им, няма да изпитате погнуса или страх).

Да де, ама нали сме на море и решихме да се огледаме за диво плажче, на което да можем да се наслаждаваме на нещо по-различно от струпване на много хора и миризма на цаца. Късметът ни на непораснали деца продължаваше да работи и намерихме невероятно чист, та макар и „неохраняем” плаж. Слизането по стълбите към него е фасулска работа, а подскачането по скалите се отразява добре на формата. Да не говорим, че те са кварцови и възможността да си съберете красиви кристалчета за спомен, прави „препятствията” желани. Водата беше също толкова кристално чиста, а тъй като уцелихме любовния период на малки кефалчета, трудно излизахме от водата. Красиво е да ги видите как плуват съвсем близо до брега и ако съберете сили и смелост да се гмурнете, можете да си поиграете с тях. Не ги убивайте, моля ви! Все ще има с какво да си напълните коремчетата, а тези приказни красавци имат шанса да станат повече. Гмуркането ще ви отведе в онзи приказен свят, за който само сте чели в книгите и мечтите са ви понасяли на крилете си. При това – съвсем на плитичко и безопасно място.

Изкачването по стълбите не е голям проблем, но за любителите на катеренето, добри хора са пуснали въже. Иска ми се да ви се изфукам каква катерачка съм, но ще ви призная – никак не е трудно, а опитът ми в катеренето датира от преди толкова години, че спокойно мога да бъда сложена в графа „начинаещи”. Все пак, емоцията си заслужава. Ето:

Докато аз се погрижа за новия ни „дом”, Косьо се гмурна да събере миди. Щастието ни от печенето им беше много по-голямо от самото консумиране и надявам се разбирате радостта, изпитана по лицата ни.

(майсторът на мидите)

Емоциите не спряха до тук. Нощта беше подготвила специален спектакъл за нас. Направихме няколко крачки и какво видяхме??? Красиво пълнолуние и най-невероятната лунна пътека, която бях съзерцавала някога. Дори сега, достатъчно време след този момент, сърцето ми забива учестено при спомена от гледката. Колкото и да ме бива в подбора на думите, по-добре е да ви покажа снимката, а вие да намерите своите:

Престоят ни на това дивно място продължи още два дни. В последния си имахме компания, но за кратко. Трябваше да потеглим към Каварна. Преди това, обаче, се подкрепихме в станалия ни любим още от предната година ресторант „Тауклиман”, който макар и да стряска с лъскавия си вид, предлага морски дарове и разхладителни напитки на съвсем прилични цени. Пътят ни към него минава през малка горичка, където природата не пропусна да ни каже довиждане по този удивителен начин:

Ако някой ви каже, че костенурките са бавни, не му вярвайте! Тази сладурана, която Косьо успя да снима, много бързо се извърна и се скри в тревата.

Та накрая – стигнахме и до ресторанта. Всички жители на големия град имат нужда от малка среща с цивилизацията от време на време. Още повече, ако нейните удобства са достъпни. Ето как се радвахме там:

(подходяща обстановка за един влюбен в морето човек)

Та, тръгнахме ние към селцето Свети Никола пеша и докато се залисвхаме по природните красоти и се поздравявахме с други ентусиазирани пешеходци и велосипедисти, изпуснахме последната маршрутка за Каварна. Ами сега? Как какво? Махаме на стоп. Късметлии сме за пореден път! Или пък хората са много отзивчиви? Само пет минути и вече се возехме в колата на добър човек, който ни качи въпреки многото багаж. Докато обменим впечатления – на туристи и местен, – вече бяхме на автогарата в Каварна. Време до софийския автобус колкото искате. Ето защо, не се поколебахме, ами се възползвахме от наскоро тръгващото за морето бусче. Разстоянието между центъра на Каварна, известен с изпъстрените с ликове на гостували по време на многобройните рок прояви световни и родни музиканти блокове и морския бряг не е много голямо, но не и в случай, че малко преди това сте вървели пеша от Русалка до село Свети Никола. След като опитахме великолепните морски специалитети в ресторант „Моряшка среща” (все на морско-моряшки срещи ни върви), ние се поразходихме по брега и си направихме снимки за „последно ура”. Не са толкова „диви”, като предишните, но сбогуването винаги не е особено красиво:

Това е и нашето обещание, че ще се върнем. Ако и вие решите да последвате стъпките ни или част от тях, само ви моля – пазете природата! Тя е толкова щедра към нас. Достатъчно е само да не го забравяме.

Дайте оценка на пътеписа: