Ето още един прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Таня Иванова Илиева-Солер.

Когато стане дума за Родопите, сърцето но българина се изпълва със сладки спомени: някъде там, в далечината, звучи гайда, мирише на смилянски боб, джоджен, подправки и тютюн, а от прозорците на спретнати селски къщички са провиснали шарени халища, губери и черги. И всичко това, сякаш изрисувано насред пейзажа от ръката на изкусен художник. Това е тя, величествената Родопа, планината на Орфей, свързана с безброй легенди и народни приказки. Особено мило ти става, когато чуеш това име, намирайки се далече от България.

През последните няколко години в Родопите бяха направени открития с особена важност за България и за света: тракийски гробници и светилища, златни маски и оброчни плочици на древни тракийски владетели и божества и др. Бих искала да разкажа за едно от тези свети места, скътано в сърцето но Родопите. Място, забравено от хората, но не и от Бога: Белинташ, в превод от турски „ Камък на познанието“ или както е известно сред местните хора – Родопският Стоунхендж. И това е така не заради съществуващи долмени, наподобяващи тези в Англия, а заради огромната енергия на това място, в което лесно можете да се убедите сами. Достатъчно е да носите със себе си компас, който да поставите върху скалите. Ще видите, че стрелките му буквално „полудяват“ и започват да се въртят, сякаш изпълнявайки някакъв древен мистичен танц.

Тракийското скално светилище Белинташ се намира в  централни Родопи, на около 30 км. От Асеновград.  Разположено е на рида Добростан, на 3 км. Южно от село  Врата и на 1 км. Югозападно от с. Сини връх. То заема  централно място сред група скални тракийски светилища,  разположени в посочената част на планината: Караджов  камък, Хайдут Кая, Питвото и Турската куля. Платото  представлява голямо скално възвишение с площ около  5 декара, с ориентация по дължина север-юг.

Хронологическият период на съществуване на светилището се определя от  края на халколита до края на IV – началото на V в. след Христа. В следствие  на тектонични процеси (пропадания на скалите в древни времена) върхът е  обособен на 3 дяла: северен, централен и южен. В най-северната част на  първия дял траките са изсекли в скалата стъпала и ниши с различни  размери.

Върху северния и централния дял на платото се забелязват около 300 кръгли дупки, две големи ями и изсечени в скалите гнезда за дървени греди – вероятно жертвените олтари на тракийски жреци от племето беси, предназначени за целите на конкретни земеделски и религиозни дейности на тогавъшното общество. Белинташ се свързва и с култа към трако-фригийския бог Сабазий, тъй като сред скалите е намерена сребърна плочка с неговото изображение.

Въпреки че за сакралните функции на Белинташ има различни интерпретации, ясно е, че мястото е било най-активно използвано през първото хилядолетие преди н.е., макар че високо развита древна цивилизация е съществувала по тези места от много по-рано. Началото и е поставено около 3-4 хиляди години пр.н.е. Местните хора разказват стара библейска легенда, според която до Белинташ са стигали водите на Потопа и на халките, които могат да се видят в скалите е бил привързан Ноевият Ковчег.

За първи път посетих Белинташ миналото лято, водена от любопитството за среща с недостижимото. Бях чувала разкази на хора, които са тръгвали нататък, но никога не са достигали до там, тъй като винаги им се е случвало нещо: изгубвали са се по пътя, падала е гъста мъгла или просто са се въртели в кръг. И наистина, на около 2 км. от село Врата пътят буквално изчезва, за да се превърне в нещо като козя пътека. Достигайки до село Врата, в единственото квартално кафене, ни упътиха любезно къде можем да пренощуваме – в Чотровата къща, която приличаше на поникнала огромна гъба сред многовековните дървета. Единствена и самотна.

Макар че скоро щеше да се мръкне, бяхме твърдо решили да се качим на Белинташ. Стопанинът на къщата ни упъти, взехме фенери и потеглихме. Пътят не беше никак труден. Започваше от гора, която от далече изглеждаше като пещера.

Слънцето накланяше към хоризонта и златните му лъчи се провираха между дърветата. На места изглеждаше, като че художник небрежно е разлял червената си боя или като че ли огнени езици а-ха и да подпалят гората. Направих няколко снимки. И на една от тях се появи духът на огъня – ключът сол сякаш подканяше Орфей да засвири на своята арфа. По-късно, в мрака, щях да изживея това вълшебство. Тайните на Белинташ започваха да се разкриват. Това, което ми направи още по-силно впечатление в този момент, бе тишината. Не помръдваше нито листо от дърветата в гората, нито пък се чуваха чуруликания на птички. Беше толкова тихо, че чак в ушите се получаваше някакво свистене. Или може би мелодия? Кой знае! Сякаш времето бе спряло и бяхме попаднали в друг свят…

На излизане от гората се натъкнахме на неприятна гледка – в подножието на това свято място някой своеволно беше започнал да изсича гората, за да строи църква (или хотел?) Не можех да разбера каква е ролята на православна църква на входа на древно тракийско светилище? Защо се стараем да унищожим древната си култура още преди да сме дали възможност на света да се запознае с нея? Та нали културата е право на всеки! Бих искала да апелирам към всички, които ще прочетат този пътепис. Време е да се осъзнаем, българи! Нашата природа е уникална и не бива да позволяваме да се унищожава, както е станало във високоразвитите европейски държави. Нека да има все повече зелени площи обявени за „Природозащитен обект“. Хубаво е да пътуваме и да се възхищаваме на красотите на нашата родина, но трябва и да направим нещо, за да опазим природата- поне докато все още можем. Моля всички будни българи, когато срещнат по пътя си подобни гледки, да сигнализират поне на медиите! Нека не оставаме безразлични към подобни неща. Ако искаме наистина да има положителни промени в България, то те би трябвало да започнат от личното съзнание на всеки от нас. Това поне е моето мнение.

След неприятната гледка последва кратко, но трудно изкачване. Наградата беше невероятния пейзаж, който се разкри пред очите ни. Натъкнахме се на скала, която приличаше на профил на човек – величествен гигант, сякаш пазителят на това древно светилище. Сякаш говореше без думи: „Ако сърцата ви са чисти, моля продължете. Но ако искате да навредите на това място, по-добре си вървете, докато е време. Тук не е за всеки!“ Продължихме нататък по платото. Видяхме почти перфектни разрези в скалите и дупки, подредени по някаква неизвестна закономерност в кръг или полукръг. Именно за тях се говори, че изобразяват карта на звездното небе.

Вече беше почти тъмно. Започнаха да изгряват първите звезди. Не след дълго целият небосвод заблестя. Също като в популярната песен на „Диана Експрес“:

„Небето българско сияеше,

там далеч, там далеч…

С изкрящите звезди изпълнено

и нищо друго, нищо друго…“

Времето просто спря. Не можех да мисля за нищо друго, освен че и аз съм някаква нищожна част от този неземен пейзаж. Душата ми остана там! Небето беше толкова близо, че имах чувството, че мога да го докосна, протягайки ръката си. Но не можех да помръдна. Струваше ми се, че дори и най-малкото движение ще разруши магията на момента. Нещо повече, имах чувството, че наблюдавам отгоре, че съм част от небето. Стори ми се, че от някъде долита старинна музика, спроводена от весела глъчка. Станах и се огледах. Наоколо бе все така спокойно и тишината някак си свиреше в ушите. Оставих се на обзелото ме чувство и отново долетя същата музика – сякаш самият Орфей свиреше на своята арфа, а горските самодиви му пригласяха. Отвово застинах като омагьосана… И тогава я видяхме – огромна падаща звезда, три пъти по-голяма от обикновените падащи звезди, с които беше изпълнен небосвода. Приличаше на някакво огнено кълбо. Прекоси небето от югоизток на североизток, почти цялото видимо по това време пространство, оставяйки след себе си трайна следа. Чувала съм за подобни явления в деня на Богородица на Кръстова гора. Но се говори, че подобно нещо може да види само един човек. А ние бяхме трима възрастни и едно дете, като имахме възможност да наблюдаваме това явление всички заедно, в един и същи момент. Обичам да се взирам в нощното небе, била съм в открито море и в пустинята, но никога преди не бях виждала нещо подобно. Нито аз, нито останалите трима. Затова в заключение искам да кажа, че ако човек има желание да се докосне до Божественото, то Белинташ е идеалното място. Не случайно е било избрано от траките за едно от главните им светилища – енергията на това място е невероятна. Ако не ми вярвате, то моля посетете го и се убедете сами.

Дайте оценка на пътеписа: