Извиняваме се че сме пропуснали да публикуваме този прекрасен пътепис, които участва в Конкурс за пътеписи 2010.

Разказва ни Кремена Михайлова.

Желаем успех

Никога не съм изпитвала непреодолимо желание да посетя Рим. Но така се стекоха обстоятелствата и потеглихме. Италия показа лицето си още при пристигането. Имахме уговорка шофьор на такси да ни чака на летището, но се забавихме около 2 часа с багажа и очаквах или да си е заминал, или да ни посрещне изнервен нацупен човек и да ни иска двойно повече пари. Нищо подобно – срещнахме спокоен, усмихнат, весело ръкомахащ и викащ младеж – сякаш не е чакал 2 часа… „Емоционалността” му продължи и докато шофираше – през 45-те минути път до хотела той спираше да говори по телефона само в секундите, в които избираше следващия номер – тогава всъщност бърбореше на нас… (Мислехме, че това е върхът на словоохотливостта, но последния ден се оказа, че не е така).

Още в началото започнах да осмислям израза „Вечният град”. Досега го бях възприемала като банално клише. Но „червенините” започнаха да изникват зад всеки ъгъл още далече преди известните централни забележителности на Рим. (От първия ден започнах да наричам „червенини” тухлените останки от древни времена, които виждах на всяка крачка).

Следващият ден започна с обиколка с туристически автобус. Подценихме римския пек – някой ми беше казал, че там топлината се усеща по-силно заради напечените камъни в целия град, но тогава не обърнах внимание, защото обичам жегата. Все пак доста поизгоряхме на втория етаж на открития автобус. Спасиха ни азиатците, които навсякъде гонят туристите да им продават шапки и чадърчета.

Когато автобусът наближи Колизеума, дъхът ми спря по същия начин, както когато видях катедралата „Саграда Фамилия” в Барселона за първи път от подобен автобус. Подминахме го и продължихме с автобуса из града, но знаех, че това ще е първото място, което ще посетим следващия ден.

Интересно, че първия ден с автобуса най-силно впечатление ми направи монументът на Виктор Емануил II (обединителят на Италия) – огромната снежнобяла сграда със стройни колони, внушителни стълби, сякаш показващи недостижимостта на върха; отвсякъде скулптури и наистина – блестяща белота. Но след като научих, че грандиозната „сграда” е просто паметник и не е била построена с друго предназначение (макар че сега в една от частите й има музей или галерия), малко се разочаровах от тази грандоманщина. Не че и в Древния Рим всичко не е било огромно, не че първият крал на Италия не заслужава… Но при толкова стари неща от стотици и хиляди години това творение от 20-ти век за мен бързо отстъпи на „древнините” (харесва ми така да наричам историческите старини).

Това стана още на втория ден, когато видях отблизо и отвътре Колизеума и Форума. Сякаш не можех да повярвам, че наистина съм там. Какво съм си представяла преди? Че това е едно място отпреди 2000 години и си е останало в това време? Не, Колизеумът беше „тук и сега” и аз бях в него! Може би преди да го посетя съм по подценявала, защото естествено не съм привърженик на гладиаторските битки. Но сега стоях и поглъщах всичко с очи. Е, разбира се и снимах много, но чак след като постоях наистина неподвижна известно време. Чудех се как е построен този амфитеатър, как е запазен така досега…

Вървях по плочите пред Колизеума и за първи път в живота си се върнах назад в историята. Съвсем осезаемо си представих как тук са крачили древните римляни, как са преминавали колесници, как се е стичала тълпата към Колизеума. Историята ми стана близка, а не нещо абстрактно и съмнително.

И въпреки зашеметяващото въздействие на Колизеума върху мен заради размера, гениалната архитектура и запазения му вид, Форумът стана мястото, което остана в сърцето ми и ми се искаше да се връщам там отново и отново. Нямаха край „червенините” там, нямаха край изправените или нападали колони, арки, стълби, алеи, останки от храмове – отново усещането, че това е бил един жив град, истински център на Древния Рим. Исках да стоя дълго там, нещо от Форума влезе в мен и нещо от мен остана там…(Странно, никога не съм обичала историята).

Разбира се минахме и през популярните забележителности – фонтана „Треви”, Испанските стълби, многобройните църкви, но дали заради стълпотворенията и обедното слънце, те не станаха „моите места”. Моето място си остана Форумът

Може би от на по-съвременни места почувствах пълноценно Италия на площада „Навона” – с уличните музиканти, многото фонтани, художниците, типичните заведения и разноцветни къщи с кепенци и ярки цветя по тераските и … приятната липса на автомобили. Също толкова приятно ми беше площадчето пред Пантеона със същите типични италиански цветни къщи. И разбира се – самият Пантеон! Отново старото ме привлече – построен е преди новата ера и през цялата му история е използван като храм. Отвън – любимите червени тухлички, отвътре – през отворения купол светлината проникваше като божествен лъч. Наистина се отпуснах тук след бясното препускане и поглъщащия шум на автомобилното движение.

Между другото това е първата европейска столица, в която движението и шумът се усещат толкова, поне за мен бяха трудно поносими. В други градове въпреки големите им размери и безбройните автомобили не съм усещала шума така. Може би незабележимо автомобилният шум тук се допълва от неспирното говорене на емоционалните италианци?!

Какво ми остана от Рим – открих историята, открих, че това наистина е Вечният град. Не открих европейската чистота и ред като в някои по-северни столици. Усетих един свръхпулсиращ град, където никой не спазва правилата за движение – нито шофьорите, нито пешеходците. Представих си древните римляни, но видях и съвременните младежи и обикновени хора по улици, тераси, сладоледаджийници (Gelateria на всеки ъгъл!). Отново ще направя сравнение с други европейски столици – обикновено там виждам предимно туристи – безброй чужденци от всички континенти, местните сякаш са се скрили и може би само работят. Тук виждах много италианци – туристи от другите райони на страната и обикновени римляни: в студентския квартал, където беше хотелът ни, по малки улички и типични заведения – пеша, яхнали мотори или малки автомобили, италианците бяха навсякъде из града.

Как ни изпрати Рим? Не мога да не завърша с тази история – за шофьора на таксито на път за летището. Разбрах, че този при пристигането е бил „нула” – само с един телефон, макар и говорещ 45 минути. При заминаването шофьорът (друг) отново говори 45 минути, но на два телефона и през цялото време пишеше на няколко тефтера, разпилени в скута му, по таблото на колата… И този викаше, ръкомахаше и изглеждаше щастлив…

Дайте оценка на пътеписа: