Здравейте, ето още един чудесен пътепис на Камелия Мирчева. Той е написан след пътуване до Арбанаси – награда от предишен конкурс на Разходка.ком. Приятни минутки

Денят е меланхоличен, влажен, мъглив и хладен. Краят на октомври е, а усещането по-скоро е за ранна есен.

Пътуваме за Арбанаси.  Селото е разположено на  високо плато, на 5 км. североизточно от Велико Търново и почти на такова разстояние от градовете Горна Оряховица и Лясковец.

Легенди и митове витаят около Арбанаси от древността до днес.

Едно предание разказва, че в най-дълбока древност, селото било заселено от български боляри, дошли от най-западните части на България.

Някои автори твърдят, че Арбанаси е свързано с пленения от цар Иван Асен ІІ епирския деспот Теодор Комнин и неговите приближени.

Дъщерята на Теодор Комнин Ирина пристигнала в българската столица, като пленница. Това се случило след победата на българския цар при Клокотница през 1230 г. Тогава били пленени и доведени в Търново и около 40 семейства, висши държавни лица и боляри, служещи в двора на епирския деспот.

След брака на цар Иван Асен ІІ с Ирина Комнина през 1238 година тези семейства били освободени и заселени в Арбанаси.

Тогава името на селището било Загорие и в него живеели българските боляри с още 2000 жители.

Новото име на селото Арбанаси, идва от думата „арбанаш”, която в превод означавала  албанец.

То се свързва с падането на България под турска власт. Султан Баязид  І известен с прозвището Светкавицата убил болярите и в далечната 1538 година, Сюлейман Великолепни подарил  земите на сегашните селища Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир, зет си  Рустем паша.  Това било узаконено чрез султански ферман, в който четирите селища били наречени Арнабуд кариелари.

Има много богат документален материал, летописни бележки и приписки, които съобщават за достигналия икономически разцвет на Арбанаси през ХVІІ и ХVІІІ век. Селището през този период е голям занаятчийски и търговски център.

Тогава в него е имало около 1000 къщи, населявани предимно от богати търговски фамилии. Основният поминък било производство на коприна, джелепчийство, златарство, медникарство и развитие на много занаяти.

Легендарни и прочути били търговците на едър добитък  от Костурско, Южна Албания и Северен Епир, които незнайно кога се били  заселили със стоката  си в Абанаси. Те пътували из цялата Османска империя. Стигали до Италия, Русия, Индия и Персия.

В края на ХVІІІ век селото е ограбено и опожарено от кърджалийте.

Това, което разбойниците и огъня не успели да довършат го сторили епидемиите от чума и холера.

Богатите търговци се изселили и след 1810 година започнало ново заселване на от българи, дошли от Тревненския и Еленския балкан.

Арбанаси до този момент било крепост на гръкоманщината. Гръцкият език бил официален в селото, не само за църковните служби, но и като говорим от населението. Тук било и прочутото гръцко училище.

В представите ми се сменят картини и звуци на кервани, натоварени със стока. Чувам тропот на конски копита и звънци на стада, отглеждани по тучни пасища.

В представите ми се сливат звуците на работилниците на златари, медникари, ковачи, кацари, обущари, абаджии…

Звуците са толкова жизнерадостни и цветни, че успяват за кратко да прогонят сивотата на мъгливото есенно време.

Но представите са едно, а реалността е нещо съвсем различно…

Първото ми впечатление от Арбанаси са тесни, кални улички и огромни къщи, зад високи зидове.

Тук днес живеят около 300 души.

Днес тук има много история – запазени са 144 къщи, строени през ХV – ХVІІІ век, 5 църкви и два манастира и всичко това е някак си недостъпно за обикновения човек.

В Арбанаси цари някаква застинала красота, зазидана, заключена и затворена в себе си. Красота, някак си далечна и недостъпна,  като че ли не само заради каменните огради и високите порти.

Имам странното усещане, че съм попаднала в място, с изградени лични крепости, обградени с високи зидове. Внушителните размери и тежките камъни на оградите скриват от погледа всичко. Това може би някога е отразявало достолепието, силата и самоувереността на господарите, но днес ми навява тъга.

Днес, това чрез непристъпното си уж скрито излишно разточителство ми звучи първенюшки. Не ме впечатлява затвореното зад зидовете великолепие, а неподдържаните, пълни с кал и дупки улички.

И когато по тях преминава коя ли по ред бързодвижеща се скъпа кола на някой нов, незнайно как и кога забогатял 20 годишен “господар”, пешеходецът пъргаво трябва да се залепи плътно до нечия каменна ограда, за да не бъде отнесен от прелитащото с бясна скорост „величие”.

Мъгливият ден и мислите ми за безсмислието и суетата на цялото това разточителство подсилват тъгата ми.

Тъгата ми, за онези хилядите българи, които не могат да си позволят да платят входа от 6 лева за обект, за да видят къщите, построени през ХVІ век, за да влязат в църквите „Свети Архангели Михаил и Гавраил”, „Рождество Христово” и „Свети Димитър”, “Свети Атанасий” и “Свети Георги”, за да се докоснат до другите стожери на българщината, обявени за културно-исторически обекти.

И може би поради тази причина в тях се вижда само някоя и друга група чужденци, а българите, някак си, като чужди плахо пристъпват и смутено отстъпват назад, като чуят цената за входа.

Има някаква странна нереалност в Арбанаси. Нещо различно от пулсиращия живот. Може би защото тук е населено предимно с обслужващ персонал, туристи и периодично прииждащи тумби от новоизлюпени богаташи, собственици на домове – крепости  и техните гости.

И днес уличната регулация  на Арбанаси е такава, каквато е била преди 400 години. Къщите са запазили традиционно българския си облик и въпреки това в селото някак си липсва пулсът и пъстротата на обикновения човешки живот.

Къщите, улиците и мъгливата есен приличат на грандиозен декор, в който пред очите ми преминават картини от днешния живот на селището. Те се преплитат с картините от миналото му.

Стоя през каменната Пазарска чешма. Някога тук е била чаршията. Някога, тук, под големите брястове са пиели кафето си селските първенци и богатите чорбаджии.

Дали са обсъждали само сделките и търговията си или просто са се радвали на сладка раздумка едва ли някой би могъл със сигурност да каже. Но вероятно са се любували на красотата и плавната походка на прочутите арабаконашки кокони, тръгнали на църква.

Пременени в копринени и  кадифени дрехи, обкичени с нанизи от златни пендари и скъпи украшения жените вървели напред, а  след тях на почтено разстояние се движели слугите им, натоварени с огледалата и кутиите за скъпоценности на стопанките си.

С тези си мисли спирам пред Хаджиилиевата къща. Наричали я царската, защото в нея отсядали владетелите от Третото българско царство.  Строена е през ХVІІ век и е един от шедьоврите на възрожденската ни архитектура. Има великолепен параден вход и голям двор. Разположена е между двете стари църкви „Свети Димитър” и „Свети Атанас”, в близост до Пазарската чешма.

Вглеждам се в богатите дърворезби  по прозорците  на двуетажната къща и си спомням думите на свещеника, живял през ХVІІІ век, който е написал: „ къщите са каменни, непристъпни…всяка отделно изглежда като манастир…”

Къщи, църкви и манастири…

Къщите в Арбанаси били така направени, че в тях е можело да се живее дълго време, без да се излиза освен на двора до кладенеца за вода. Във всяка къща е имало скривалище и кладенец, скрити зад огромен каменен зид и двукрили тежки дъбови порти. Има ги и днес.

В Арбанаси са запазени къщи с възхитителна архитектура. Интересни са Кандиларовата къща, Камбуровата, Лечевата, къщата на Иларион Драгостинов, на Бранковани, на Болеца, на баба Кали, на поп Хаджи Панайот, която известно време е използвана като светогорски метох и много други.

Днес повечето от тях са превърнати в хотели и заведения, само в  Костанцалиева къща има подредена експозиция, в която е  представен битът и материалната култура на Арбанаси от ХVІІІ и  ХІХ в.

Срещу нея се намира Коконската чешма. Тя е построена приз 1786 от Мехмед Саид ага и има надпис с арабски букви, който гласи:  „Който я гледа и пие, ще му дойде светлина на очите и душата.”

Търся светлина за очите и душата си в най-старата и най-запазената църква в селото. Това  е Храм „Рождество Христово”. Църква е масивна каменна постройка с размери около 30 на 10 метра. Тя  била част от комплекс, който е бил резиденция от която се е осъществявало управлението на Търновската митрополия, най-голямата по онова време на Балканския полуостров.

Строена е през втората половина на ХV век върху основите на стар храм. Пристроявана е през ХVІ и ХVІІ век, а стенописите са от 1597г. Те се отличават със жизнерадостния си колорит и с реалистични пространствени решения.

Силно ме впечатли сцената „Суетният живот в лъжливия свят” или „Колелото на живота”. Пред стенописа отново се върнаха онези мисли за суетата и преходността, за отлитащия живот и за неговия смисъл и за онази вечна равносметка в края му.

Върху стените на храма са изписани и имената на дарителите и ктиторите.

Интересни са и другите запазени в Арбанаси църкви: Храмът „Свети Димитър” и намиращата се в близост до него църква „Свети Архангели Михаил и Гавраил”. След Освобождението от турско робство до земетресението през 1913 година тя е била централна енорийска църква. На източната й стена е изобразена много рядко срещана сцена „Дървото Йесеево”. /Йесей е бащата на библейския цар на Израил и Юдея – Давид/.

Изображението представлява стилизирано родословно дърво, където редом с Давид и старозаветните пророци са изобразени 12 образа на  антични философи, сред които Аристотел, Платон, Сократ, Омир и сред тях Исус Христос.

Другата църква “Св. Георги” е построена през втората половина на XVII в.. Според надписите посочени на олтара и на горния праг това е било през  1661г. А част от живописването  е извършено от даскал Христо и някой си Стойо през 1710 г.

Влизам в двора на най-малката църква в Арбанаси  „Свети Атанас”, която е построена през втората половина на ХVІІ век. Впечатляват ме многото надгробни паметници с надписи на гръцки език.

На югозападният край на Арбанаси се намира манастира „Св. Успение Богородично”. Той е доста древен. Данните сочат, че църквата в него датира от ХVІ век.

В нея се съхранява чудотворната икона „Света Богородица Труеручица”, донесена от Атон, както и много възрожденски икони, рисувани от зографи на тревненската школа.

За чудотворната икона казват, че “ако влезеш в храма с нечисти помисли и изпълнено със злоба сърце, тук ще бъдеш пречистен и Божията любов отново ще те озари. Ако това не стане, значи Бог завинаги е отвърнал очи от теб. Защото Арбанаси е свято място и тук често се случват чудеса”.

Преданието разказва, че при едно от турските опожарявания на селото иконата  била заровена на  хълм. Сто години по-късно била открита от пастирче.

Момчето водело за паша стадото на чорбаджията си, когато чуло на мястото плач. Плачът идвал от под земята. То започнало да копае и от там извадило иконата. От тогава я нарекли Плачещата икона. Твърди се, че тя извършва чудеса и има лечебна сила.

Чудодейните икони в Арбанаси са две. Втората се намира в манастира “Св. Никола”, разположен в близост до бившата резиденция на Тодор Живков.

Според преданието иконата изпълнява желанията на силно вярващите хора, които имат богоугодни добри и благочестиви мисли. Това дали мислите са такива можело да се провери веднага и на място.

Казват, че след като човек изкаже с молитва пред иконата молбата си, трябва да залепи монета върху лицето на Божията майка. Ако монетата  се задържи, значи Бог е чул молитвата и ще изпълни молбата. Хората вярват в огромната мощ на тази иконата да помага при безплодие.

Манастирът „Свети Никола” е изграден през Второ българско царство. По-късно, през ХVІІ в. е разорен и възобновен с помощта на местен болярин, но в следствие на набези и земетресения отново е разрушен.

В книгата си д-р Димитър Папазов „Село Арбанаси”, издадена през 1935 г., пише, че храмът е бил толкова разрушен и запустял, че местните хора вкарвали в него през овцете си, за да ги подслонят от големите горещини през лятото.

Но една жена от Арбанаси сънувала сън, в който  й се явил Свети Николай. Светецът й казал да тръгне и да събира дарения за възстановяването на храма. Тя усърдно се заловила за тази работа и успяла да събере сумата, с която църквата била възобновена.

По късно, църквата била превърната в манастир от монаха Зотика и монахинята Теодора от  Търновград.

Вървя по улиците на Арбанаси и се опитвам да подредя мислите си. А те са свързани с живота и негова черна и бяла страна.

Мисля си за това колко необятен е света на човека и колко непредвидими са човешките дела. И въпреки, че те не са никога нито само черни, нито само бели  в повечето случаи човеците пропускат онези хиляди нюанси на сивото, в които кипят болки, страсти, любов, омрази, грехове, вини, прошки…

Мисля си за черно-белия свят, в които човек вкарва живота си и за оградите.

За оградите,  които ни ограждат и които сами си изграждаме. За крепостите, в които живеем и за онези дебели зидове, зад които се крият не малко позорни и нечисти тайни.

В Арбанаси изпитах едно странно усещане,  сякаш животът тук тече на някаква улица без име. Всичко си беше на мястото – църкви,  природа, стари и нови къщи, скъпи коли, туристи…Всичко си беше привидно на мястото, но някак показно подредено.

И в миг през мен премина странната мисъл, че съм попаднала в нереалността на свят, подреден, като за показ на поредната колекция от заблуди.

Защото тук, животът протича сякаш в миналото, но някак си обсебен от едно снобско и комерсиално настояще.

Настояще, което в даден момент дори прилича на истина, но всъщност е един илюзорен свят, който обсебва и променя човека. Свят, в който „богоизбраните” се затварят и приемат, че са си самодостатъчни.

Действителността тук не е такава, каквато очаквах да бъде. Може би не е и такава, каквато е най-добре да бъде. Не знам. Действителността в Арбанаси няма да бъде никога такава, каквато е била вчера или каквато ще бъде утре. Защото тук истините и митовете се сливат и размиват в легендите и фактологията за тайните и клановете, за техните резиденции и параклиси.

Днес бившата резиденция на Тодор Живков, строена през 1975 г. е преобразена в добре охраняван и забранен за простосмъртни луксозен бутиков хотел.

Легендите, митовете и фактологията?!…

Клановете и техните тайни?!…Крепостите, дворците, резиденциите и заключените частни параклиси?!…Животът и смъртта  в представите на обикновените хора и на тези, които са се самоопределили като „богоизбрани” са твърде различни.

Това са два паралелни свята, в които всичко е игра на въпроси и отговори, а между тях стои тайно съзаклятническо мълчание и различни реалности.

Тук, в Арбанаси видях как човек може да мебелира и да бетонира самотата и страха си.

Арбанаси е като стон, като вопъл и топла въздишка през зимата – красиво, елегантно, но някак си недостъпно и лишено от живот.

Арбанаси – огледалото на България.

На онази България, в която все още съдят убитите, а не техните убийци.

На онази България, в която новината е винаги от мерцедес нагоре и колкото по-нагоре е, толкова повече страници, патос и величаене има.

На онази България, в която достойнството, почтеността и човечността се смятат за  патология. Защото хората, които извършват най-жестоките злини в нея, не признават нищо по-висше от себе си. Те живеят в един черно бял филм, в който задължително трябва до демонстрират самодоволството си от това което имат и властта си върху това, което  смятат, че им принадлежи.

И колкото повече имат, толкова повече не им стига.

Тук, в Арбанаси разбрах колко обичам живота.

Тук, в Арбанаси оцених свободата си да живея живот без стени и огради.

Защото не е достатъчно само да обичаш живота, необходимо е да си жив, за да имаш време да го изживееш.

29.11.2009