Здравейте, читатели. Хайде на нова разходка с Антон Илиев. Приятно приключение  :)

13.10.2010
02:55 [Варна- сп. "Черни връх"]
Стоя на спирката и чакам да ме вземат с кола. Времето е тихо, спокойно, доста топло са сезона, дори за това време на денонощието. Вълнувам се много. Предстои ми една интересна разходка, която ще бъде свързана с много нови неща за мен и ще ме върне в много спомени, в същото време. Точно в 3:00, както е уговорката, потегляме на юг.
03:30 Вече сме излезли от Варна, минали сме през красиво осветения център, който на мен ми харесва нощем много повече, отколкото през деня (нищо,че е ранна утрин,де). Минали сме Аспарухов мост и сме на магистралата за Бургас. Поглеждам назад- Варна стои като пръсната върху разтворена длан и цялата свети. Много е красиво. Радвам се, че живея в този град.
04:10 Минаваме през Обзор. Ех, цялото лято бях тук. Не на почвика, тук беше офисът, в който работех, тук и живеех. Минаваме по главната улица, по която вечер след работа карах колело или се разходждах. Лятото беше пълно с хора, сега, естествено е пусто, дори и да минете по обяд. Красиво градче-курорт. Има възможност за забавления за различни хора. Има зеленина, паркове и гори, в същото време има и достатъчно заведения и голяма дискотека- място за идеална семейна почивка.

04:55 [Пътя край Слънчев бряг] Всичко свети, както лятото, в същото време е много пусто- нормално- зима е и големият курортен “град” спи. Не ми допада много тази агломерация Елените-Влас-Слънчев бряг-Несебър-Равда. Но нямам време да си мисля за това сега, предстои ми разходка, която съм планувал цяла седмица.
05:30 [Бургас- кв. Сарафово] Май много рано пристигнахме. Да намерим място, за да паркираме колата в квартала и да се поразходим. Няма никой по улиците, всичко сякаш спи. Този път, обаче, за разлика от предния, когато бях тук (преди около месец, рано сутрин преди изгрев) има осветление по улиците и кварталчето не изглежда толкова мрачно. Но, вече минава 6 часа. Да побързаме. Към летището.
На портала ни питат къде отиваме. Много странно- ще пътуваме, разбира се . След малко вече сме наредени на опашката на гишето за София. Бързо си получаваме бордните карти и минаваме проверките за безопасност (тях не толкова бързо) и отиваме в транзитния салон. Тъмно е, а ние искахме да видим пистата през големите прозорци. Е, нищо, скоро слънцето ще изгрее. Очаква ни изненада, обаче. Слънцето, разбира се, изгрява, но… Каква гъста мъгла. Нищо не се вижда. На бордната карта пише,че в 06:35 трябва да започнем качването за полета в 07:20. Ние не виждаме как това ще стане. И наистина, съобщават, че полетът се отлага, заради мъглата.
Разхождаме се по терасата, из салона, но времето минава бавно. Мъглата ту се отдръпва малко, ту пак ни залива. Самолетът за Варна и Москва излетя, а нашия не го пускат. Защо?

Всъщност, той трябва да дойде от Варна, но незнайно защо, за този полет имаше места само от Варна до Бургас, а от Варна за София-не продаваха. Сещам се когато преди няколко години видях, че може да си вземете билет от Варна за Бургас и обратно и си бях направил първата такава разходка. Беше много вълнуващо, защото трасето беше ново за мен, а и не бях ходил в Бургас.
Мъглата започна да се отдръпва трайно, и към 10:50 (бяхме на терасата) видяхме как идва нашият самолет. Той кацна и докато се движеше по пистата по системата извикаха пътниците за качване.

Всички бяхме качени в автобусчето и ни откараха към самолета. Ето го и нашият “бял гларус”- Aerospatiale/Alenia 42-300 или просто ATR 42.

Малко, 48 местно самолетче,което много рядко “България Ер” пуска по своите редовни линии и заради което дойдохме тук, за да летим до София. Вълнувам се както при първия ми полет.

Спомням си за 21 юни на 2000г. Тогава бях още малък и летях от Варна до София с “Балкан”. Сещам се как небето беше лазурносиньо , как слънцето тъкмо беше изгряло и всичко обещаваше чист и безоблачен ден. Автобусчето ни остави пред самолета, който беше стар руски Антонов 24, подобен малко на този по външен вид, който ни чакаше сега. Тогава, като видях машината, малко се уплаших, защото беше не точно както по филмите с големите и модерни самолети, но това колебание беше само миг и веднага се спуснах към самолета…
След като натовариха самолета с необходимия кетеринг и ни се наложи да почакаме 10-тина минути в автобуса, а аз се бях отдал на спомени, вратите се отвориха. Някои хора бяха малко огорчени, че ще пътуваме с тава малко самолетче, но аз знам, че то е сигурно и безопасно, а и 40-тина пътника не е редно да сме на голям Ербъс, нали?
Обслужващият персонал се състои от един стюард и една стюардеса на възраст може би над 40 години, но са изключително любезни с всички. Салонът не е много освежен, лъха на старо, а и е тесничък. Това не ме изненадва- и друг път съм пътувал с тази машина.На мен, обаче, самолетчето ми е симпатично. По-важното за мен е, че ще летя по непознато за мен трасе- Южна България!
11:14 “Отлепяме” се от пистата в южна посока. Първото, което виждам са солниците. Следва Бургас- прелитаме точно над него и веднага след това завиваме на запад. Пред нас е цялата Бургаска низина, а на север се вижда Стара планина. След Карнобат започнаха облаци, което ме притесни, но това беше за много кратко.
Сливен- съвсем ясно се виждат очертанията на града, сгради, улици, дори как се движат колите из него. Сетих се как на един 3-ти март времето беше много приятно и топло и бяхме дошли няколко души тук, на Карандила. Разходихме се с лифта, разходихме се пеша из парка, обиколихме и из Сливен. Беше много весел ден и още си спомняме понякога за него, тези, които ходихме.
“Говори командирът на полета. Добре дошли на борда на самолет ATR 42 на “България Ер”. Летим на височина от 5 200 м и се движим със скорост от 450 км/ч. Полетът от Бургас до София продължава средно 50 мин…” От веселото настроение на капитана аз се чувствам още по-ведър и с нетърпение очаквам да видя следващите гледки. Мисля си- как отдолу има села, градове, различни хора пътуват нанякъде, вършат си тяхната работа, а аз си стоя тук отгоре, пийвам си сокче и си хапвам кроасан и се дивя на различни природни картини от 5 километра височина. Може би някой долу, както аз правя обикновено, е чул двигателите ни и се е обърнал нагоре да погледа самолетчето. Може би се чуди закъде пътуваме.
Съвесем скоро пред нас е Бузлуджа, а под самолета се вижда Казанлък. Сещам се как неотдавна минавахме през прохода Шипка и трябваше да заобиколим през Бузлуджа в една мъгла. Опасен и стръмен път, който сега виждах като горска пътечка на серпентини.

В далечината, отвъд Стара планина се виждаше Габрово- колко е близко само. Трудно ми беше, но мисля,че с малко повече концентрация намерих паметника на вр. Столетов- той не е сред такива голи терени, както този на Бузлуджа и по-трудно се забелязва. Помислих си нещо- ами, скоро трябва да видя връх Ботев,нали?
Планината започна да става по-масивна и по-висока, виждаха се вече оголени била и вятърни паркове по тях. Изведнъж го видях- Ботев връх! Виждаше се кулата и станцията на върха, видях и хижа Рай, видях Параджишката поляна. Всичко изглеждаше съвсем близко едно до друго. Заслон Ботев изглеждаше като малка точка, която е на 200-тина метра от върха, а са 40 минути пеша. Нямаше облаци- тъкмо за разходка в планината. Видях и Априлци за заден план. Различаваха се очертанията на жп линията София-Карлово и скоро видях Клисура и гара Копривщица. Виждаше се къде линията “се прекъсва”, тоест, влиза в тунелите. Пирдоп и Златица. Не можете да не ги видите. Заедно са с големия промишлен комплекс между тях и комина, който някъде четох, бил най-високата постройка в България. Припомних си за една моя разходка, когато бях на гости на майка ми в София. Качих се на влакчето за Копривщица и минавах през тези места, минах и през селото, което ми беше много интересно и носеше моето име, видях го и сега от високо,веднага след Пирдоп в посока Бургас . Та, тогава беше зима и не бях си направил труда да проуча на какво разстояние е гарата от Копривщица… Като пристигнах разбрах, че са 8км. Все пак, имаше организиран транспорт и по пътя нагоре в малката маршрутка слушах ловджийски истории, а снегът се сипеше като в приказка…
Нослето на самолетчето се насочи леко надолу а след малко светлинните сигнали за коланите се появиха на таблата. Започвахме подготовка за кацане.

Виждаше се сянката на самолета като малка точка, която постепенно нарастваше, придоби формата на стилизирано самолетче и предстоеше да се събере отново с “оригинала”. Минавахме вече в Софийското поле. Виждаха се магистралите Тракия и Хемус. Сетих се как за да стигнем от тези места с колата до София са ни били нужни поне 30 минути, а сега, след 5-6 щяхме да сме вече до целта. Отдолу вече съвсем близо се виждаха индустиални пейзажи. Точно над едно хранилище за промишлени отпадъци с ръждиво-кафяв цвят се чу лек пукот- отвориха се колесниците на самолетчето. Предстоеше ми половин ден в София (вече беше към 12:00ч), през който щях да се видя с майка ми, да пообиколя малко из града и вечерта отново с металната птица да поема към Бургас по обратния машрут. Изпълних се с настроение от наблюдаваните гледки и многото спомени от тези места, които те събудиха у мен, представих си един прекрасен слънчев топъл ден в София…

“Дами и господа, добре дошли в София. Температурата на въздуха е +15 градуса, а местното време е 12:06. Надяваме се този полет да е бил приятен за вас….”