Екипа на Разходка.ком винаги е бил пристрастен към Добруджа, тъй като за голяма част от нас тя е родното ни място. Предлагаваме ви една приятна разходка в този край на България. “Добруджанското приключение” е на Антон Илиев.

Добруджа винаги ми е харесвала. Равни полета и гори, ще кажете- какво толкова интересно? Дали защото пейзажите ме успокояват или защото историята на региона ми е интересна, не знам, но за мен по тези места има особена атмосфера, която им придава чар. Та, така. Тази събота времето е предречено да бъде топло и приятно като за февруари и трябваше да се измисли нещо пешеходно, да се пораздвижим малко, тъй като зимата ни заставя да си седим повече на затворено и на топло. Реших, че една разходка из Добруджа би била подходяща, още повече, че знаех, че в района на село Ново Ботево има разработени маршрути от БТС. Планът беше да хванем ранния влак Варна-Кардам, да слезем на спирка Ботево, да се разходим до Добрич и да се приберем пак с влакчето- така и стана, макар и нещата да не се случиха точно както аз мислех.

В седем без нещо сме на гара Варна. Взехме си билети и към влакчето. То вече ни чакаше- един от новите Сименс-и на БДЖ, които се движат по линията за Добруджа. Влакчето беше прилично пълно, но не мога да похваля железниците, че го бяха отоплили предварително, нито че като цяло беше топло. Нищо, карай, с якетата може да постоим час и половина, навън няма да е по-топло, пък и влакчето поне е новичко и горе-долу запазено, нищо че вече бяха успели да му изкъртят някоя друга табелка с номерцата на седалките.
Слънцето тъкмо изгряваше и гледката беше много романтична – на фона на големите пристанищни кранове, които приличаха на големи птици, навели човките си надолу.

Влакчето тръгна навреме и се занизаха индустриалните пейзажи на ТЕЦ “Варна”, Пристанище “Варна-Запад” и Девня. След това са градовете Суворово и Вълчи дол и смея да кажа, че започва Добруджата. Скоро научих, че съвсем близо до Вълчи дол има ски-писта, която е малка, с много малък наклон, но има дори влек и предлага средно цели 20-тина дни в годината условия за спорт. Успях да я видя от влака, защото там няма много големи баири и се ориентирах къде може да е.

“Спирка Ботево” чухме по системата, около 1ч и 40мин след като гледахме изгрева на гара Варна. Вече трябваше да слизаме и да започне разходката. Спирката се намира на около половин километър от село Ново Ботево, което е съвсем малко (18 души, според НСИ) и се намира в област Добрич на границата с Варненска. През селцето протича река Суха река, която наврето е служила за граница между България и Румъния през периода, през който Южна Добруджа е била в пределите на северната ни съседка.

На спирката, която е бивша гара има карта на околността, сложена от Туристическо Дружество “Добротица”,на която са отбелязани маршрутите. Ние решихме да поемем по пътя за хижа Ботево, след което през Ботевската горичка да продължим към Добрич през една просека в гората, която беше отбелязана и на картата като “Просеката”. Вървим по уличките на селото, но няма никой, само кучетата лаят. Докато излезем, видяхме двама души. Селото няма дори центърче, не видяхме и магазин. Повече прилича на вилна зона. Излязохме в една нива и видяхме едно стадо крави – сетих се за Ботев връх, където също има доста крави , нищо, че гледката е съвсем друга.

Разходката започна доста приятно и лесно – чист въздух, слънце, топло време като за зимата, лесен асфалтиран път към хижата. Имаше добра маркировка към хижа “Комсомолец”- старото име на хижа “Ботево”.

Ние търсихме просеката, защото тя щеше да ни отведе към Добрич. В гората намерихме отклонение от зеления маршрут за хижата – друг, червен маршрут (прясно боядисан), който очевидно водеше към “Просеката”.  Вече имаше кокичета, спряхме за снимки на някои места, лесно изкачихме баирчето. Тъкмо стигнахме до тази просека и- огради от мрежа и тънка тел на 3 места отвътре по продължение нацялата мрежа, по която тече ток (някои от нас провериха).

Около оградата бяха изсечени дърветата и беше кално и затъпкано- много грозно. Тъй като мислехме, че това ще е някакъв парцел, решихме да го заобиколим, но сбъркахме. Тази ограда (по неясни за мен причини- развъдник за дивеч или частна гора) огражда почти цялата Ботевска горичка. Наложи ни се да изберем по-дълъг маршрут през хижа “Ботево”. Разбрах, че тя преди е била изгоряла и от нея нямало нищо, но сега тя беше построена наново и изглеждаше доста свежо. Беше затворена, явно работи само при заявка или само лятото. От нея до т.нар. хижа “Ботево-нова” или бившата хижа на домостроителен комбинат гр. Толбухин (днес Добрич), са 15 мин пеш пак по зеления маршрут. По този маршрут имаше следи от гуми и изобщо цялата пътека беше много кална.

Не беше никак приятна такава разходка в гората с по едно кило кал по всяка обувка. На едно място имаше табелка за село Дончево, което е към Добрич, но този маршрут отново навлизаше в заградената зона и нямаше как да го следваме. Решихме да отидем до другата хижа и оттам покрай язовир Ведрина да заобиколим гората. Да, но пак сбъркахме. Хижата явно е вече частна, тъй – като имаше табелки за зли кучета, които наистина ни посрещнаха там.

Самата вила наистина имаше соц-стил, за жалост и май не беше ремонтирана от преди 1990г.

Заради кученцата, които наистина изглеждаха кръвожадни се наложи да походим няколко километра покрай вече познатата ни ограда и да се надяваме, че гората и заградената терирория ще свършат, за да се отправим на североизток.

Язовирът беше прелял и беше наводнил и други земи, които обичайно са извън него.Накрая излязохме от гората и поехме по един асфалтов път, който се сетих, водеше към село Дончево покрай една друга горичка. Това е място, където съм минавал и друг път, но с кола и тук при хубаво време има доста добричлии, които идват на пикник. Успяхме да си отдъхнем от калта и да се насладим на равните гледки, които ни предложиха блоковете с ниви.

В далечината се видя кулата- първото нещо от Добрич, което се вижда, когато го наближите от почти всяка посока. Тя е построена през 70-те и като архитектура ми допада повече от русенската или силистренската, малко по-различно ми изглежда.

Вече бяхме забравили кучетата, калта и оградата с ток в гората всичко изглеждаше добре и наближавахме село Дончево. То е с правоъгълна форма и прави, перпендикулярни улици. “Типично румънско село” казах си аз. После проверих- това село наистина е строено от румънците през 1928г за техни преселници от Македония, като след 1940г е заселено с българи от Северна Добруджа. В селото се намира най-големият птицекомбинат в България. То е само на 7км от Добрич, до който вече лесно стигнахме по пътеки покрай трасето на жп линията. И така, изпълнени с енергия от красивите гледки, 5 часовия преход и емоциите в гората на Ботево се качихме на влакчето за Варна, с уговорката, че има още пешеходни маршрути в този район за следващи разходки.