Симеон Стойчев ни разказа за още една красива и екстремна разходка с мотор по повод състезание в Румънския град Сибиу. Ето я и нея:
Така докато си разглеждам картата на Румъния, забелязах един път, който се виеше по нея като змия и това обещава мнооооого завои. Както всички мотористи и аз най-много обичам онова чувство, когато си легнал в завоя, подаваш газ на мотора и той излита като снаряд към следващия завой.

Този красив път се oказа че е само на 320 км от Велико Търново, а по същия път може да се стигне до Сибиу – града, който е произнасян за културната столица на Европа. Именно в Сибиу всяка година се провежда състезание с кросови мотори – Red Bull Sibiu Romaniacs. Разгледах няколко клипчета за това събитие в интернет и беше решено, това трябва да се види със собствени очи!

Натоварих мотора си с палатка, спален чувал малко дрехи и понеже този път не намерих съмишленици за пътуването, тръгнах сам в посока Букурещ.

Времето беше чудесно и километрите бързо отминаваха. От Букурещ се движех по единствената магистрала в Румъния, но само за кратко. Не след дълго завих към града със смешното име Гащи и от там нататък само по вторичните пътища. Пътят, който с нетърпение очаквах започва след селцето Curte de Agres, където и заредих защото не знаех къде ще е следващата бензиностанция. За съжаление започна да вали и си мислех че дъждът ще ми развали карането по завоите, но времето в Карпатите е доста променливо и когато се качих до езерото Видрару времето се оправи и наведнъж стана слънчево и ясно.

Дъждовна Румъния

Румъния е много интересна страна. Когато си там трябва да се внимава, защото както си караш и изведнъж на среща ти минава стадо овце, които си вървят по пътя като на манифестация или пък ти изскача от храстите броне транспортьор „БТР”.

Първо препядстие на пътя

Второ препядствие на пътя

Селата тук са дълги, къщите са само около пътя, а хората са насядали на пейките и наблюдават движението на колите а децата си играят по пътя или просто пасат гъските си. Асфалта около язовира, или по скоро остатъците му, не позволяваха бързо каране, дори доста километри се движех на втора, или максимално трета предавка.

Почивка

Както споменах, дъждът спря и аз започнах да се чудя как да си смажа измитата от водата верига на мотора. Но в такива ситуации винаги се намира някой спасител. Спря до мен един румънски моторист и с въпроса си „Do you have problem?” веднага ми стана ясно кой ще ми задържи мотора, за да смажа веригата.

Смяна на веригата

Учуди се че съм тръгнал с пистов мотор по тези пътища, но ми обясни че хубавия път започва като тръгна да се катеря по ей онзи баир. И наистина, останах изумен, от многото завои и хубавите гледки, които се откриваха към долината.

Езеро Видрару

До езерото времето се вразумява

Нямаше движение и затова можех да се насладя на всички завои, които бяха само за мен. Изчезнаха и дупките от пътя, така че защо да не подам малко повече газ и да не се изкефя на серпентините. Ето я и най-високата точка на пътя, 2400 м надморска височина и след това едно малко зловещо тунелче с железни врати.

Най-високата точка на пътя

Прохода през зимата е затворен което явно става като заключат портите на тунела. Започвам да се спускам по надолнището, като мотора постоянно е или в десен, или в ляв наклон и така докато не изляза на главния път Е68 от Брашов до Сибиу.

и ето слизането :

Не ви ли се иска да карате по такъв път:

Здравей Сибиу, минавал съм през този град с кола, но не и с мотор и за това правя една градска обиколка на града да се ориентирам и изчаквам моите приятели, които също решиха да гледат състезанието само че пътуват с кола, на която са натоварили кросовите си мотори, които евентуално ще покарат в следващите дни. Макар че, единия е със счупен крак и едва ли ще покара. Но нищо, мотора трябва винаги да е с теб.

Стигнахме до град Сибиу

Късно вечерта, решихме че ще нощуваме в палатките си и няма да се възползваме от услугите на мотели или хотели. Вече навсякъде беше тъмно, когато си намерихме една полянка, близо до река и макар и да се носиха странни миризми решихме да лагеруваме на това място, което на сутринта се оказа че е сметище. А странния мирис се носеше от камарата изгнили картофи до която си построих палатката. Събуждам се от капките дъжд падащи върху платнището. През сънената глава ми минава мисъл как ще събирам мокра палатка, но решавам да се насладя още малко на съня, а пък после ще го мисля. Това се оказа добро решение, защото дъждът намаля и докато сгъвах палатката си дори и спря. Набързо се преместваме към затворения кръг на състезанието в самия център на града, разглеждаме препятствията като не намирам начин как могат такива стени да се преодолеят и то с мотор. Но момчетата, които ще карат сигурно знаят.

Преди старта

Имаше пирамида от дървени трупи на височина сигурно 1,80 и за да не е толкова лесно постоянно бяха заливани с вода, за да се пързалят. Незнайно как успяваме да се вмъкнем във ВИП сектора, където е най-добрия изглед към цялото действие и към всичко от горе ни раздават безплатно напитки.

По трасето тръгва първата група. Навсякъде хвърчат дървени трупчета, които са изхвърлени от задните гуми на моторите, момчетата падат удрят се пак стават и така няколко обиколки.

Цвърчащи дървени трупчета

Мотора може и да се дърпа, не е нужно да се кара

Е, вярно някой не стават, но за тях има приготвен медицински екип с носилки. След няколко обиколки се вижда как някой имат рани по ръцете си, едвам дишат но продължават да се блъскат в дървените препятствия и да се трошат в големите камъни. Шоуто е голямо и много се радвам, че успях да го видя на живо.

А така карат истинските шампиони

Дървена стена, който както иска така да я минава

Пътеката, която се превръщаше в пързалка

След състезанието решихме по от рано да си намерим място за нощуване, за да не повтаряме грешката от предишната нощ и да спим сред боклуците. Намерихме си красива поляна, с много кучета и още един разпънат палатков лагер на румънски студенти. Приятелите покараха малко кросовите си мотори и постепенно се присъединиха към нас и други българи.

Лагера през втората вечер

Към полунощ се преместихме всеки по палатките и понеже беше доста студено навлякохме се с всички дрехи и се гмурнахме в спалните чували. Един от приятелите беше дошъл с кемпер, в който имаше газово отопление и тайничко му завиждах че ще спи на топло. Но както казва един мой приятел, „Няма пълно щастие” или топло и комфорт, или мотор. Всеки да си избира сам. На сутринта цели вкочанени и радостни че оцеляхме през студената нощта разбрахме че е било само 2 градуса над нулата.

Измръзнал, но щастлив

За на обратно към България не мислех да минавам по същия маршрут като на идване и за това реших да се спусна направо на юг към Дунава и не знам защо си мислех че ще мога да премина границата в Никопол. Естествено това се указа невъзможно, защото там няма работещ граничен пункт. Не ми остана друга възможност освен да продължавам през румънските селца чак до Гюргево. А така ми се караше по Българско вече. Както си карах по пътя изведнъж асфалта, който все пак беше дори и с маркировка, изчезна. Просто отсече и нататък продължаваше пясък. Явно Дунава е залял пътя и след като се е отдръпнала водата пясъка е останал върху асфалта. Е, нямах кросови гуми на Сузукито, но въпреки всичко се движих бързо. И така километър след километър, вече на смрачаване навлязох в Русе. Най-сетне Българска територия.

Ето, че още една мечта, да отида да покарам по този завъртян път в Румъния, се сбъдна. А какво ли ще стане когато тези мечти ще свършат? Едва ли ще свършат, само където целите стават все по-далечни и по-далечни, а решението е да си купя по-удобен мотор. Лек път!