Поредната вълнуваща разходка, разказана ни от Александра Димитрова.
На 17.07. (Св. Марина) рано сутринта с компания поехме за Мальовица (2729 м). Легендата разказва за Мальо, който дълго време мъстил на поробителите. Укритие му били тъмните рилски усои. Но един ден в глуха планинска долина турците го заловили и край бистрата пенлива река го посекли. Нарекли по-късно реката на него. И днес долината си е все същата.

От ПСС имахме информация, че времето ще бъде променливо; ще вали и ще гърми. (Един съвет – когато тръгвате в планината, пишете в сайта на ПСС. Оттам винаги ще получите актуална метереологична информация).

Предполага се, че името Рила има тракийски произход. Най-напред планината се е наричала Донука, Дунакс, Доункас, а по-късно Роула, преименувано на Рила от славяните през V-ти век, което означава „многоводна планина“. Названието не е случайно — в Рила има над 200 езера и множество минерални извори в разломните зони.

Групата ни се състоеше от 8 възрастни и 1 детенце.10.30 паркирахме колите до учебния център (Централна Планинска Школа). От курорта тръгват множество маркирани туристически маршрути към Северозападна Рила: за хижа “Иван Вазов” (7 ч), за хижа “Рибни езера” (9-10 ч), за Рилски манастир (7 ч), за заслон “Страшно езеро” (3 ч), за хижа “Вада” (1.30 ч), за хижа “7-те Рилски езера” (8 ч по билото и 5 ч отдолу). В района има няколко писти и съоръжения за ски-спорт. Мальовица се намира съвсем близо до Самоков. Пътят от Говедарци до Учебния център не е ремонтиран от както е построен. Раниците на гърба и да ни няма. От паркинга до хижа Мальовица стигнахме за 30 минути. Пътеката се вие в прохладна иглолистна гора покрай река Мальовица. Още в началото ни посрещна предупредителна табела, на която имаше подробна информация за евентуални срещи с мечки. За 30 минути бяхме на кафе в хижа Мальовица. Там имаше много туристи. В хижата се предлага чай, кафе, супи, скара и салата. Тръгнахме към върха.

Още не изминали 100 м и семейството ( Жоро, Ели и малката Вики) се отказа. Върнаха се в хижата. Останахме 6 души. Тръгнахме нагоре по морените. Една част от групата беше добре екипирана – стабилни обувки; щеки и т.н., а другата част – с гуменки и маратонки. Всички носехме дъждобрани и дебели дрехи. Улисани в сладки приказки за Япония и за възможностите за изкачване на връх Фуджи, изгубихме маркировката. Катерихме се по огромни морени в посока Малката Мальовица. По-наблюдателните от нашата група забелязаха пътеката долу в ниското. По тяхно настояване прекосихме морените. Преборихме се с бодлите на хвойната и се озовахме на един камък, на който са прикрепени паметни плочи. Малко почивка. Смяна на тениските. Хапване и на път.

Срещнахме група деца, които вече слизаха. Опитахме се да се пошегуваме с тях като ги попитахме още колко остава до лифта. Едно от тях се обърна изключително изненадано към водачката им „Госпожо, вярно ли е, че до върха има лифт? Ние защо се катерихме толкова много, щом има лифт?!” Госпожата се усмихна и ги помоли да продължат. Малко по-нагоре от нашата група отпадна още един турист – Виктор. Кракът много го заболя и реши да ни чака на една китна полянка. Взех от раницата 2-3 енергийни блокчета и малко вода. В бързината забравих дебелите дрехи и дъждобрана – огромна грешка. Роси доста се зачуди дали и тя да не остане при Виктор, но…… желанието да покори 2729 м беше по-силно. Останахме Роси, аз и трима Ивановци.

След около 20 минути пред нас се разкри прекрасна гледка – Елениното езеро. Езерото Елена носи името си от една пленителна Легенда за девойка със същото име.

Езерото Елена е част от Северозападна Рила, като се е образувало непосредствено под връх Охловец. Панорамата наоколо е изпълнена от по-високите върхове Голям Купен, Мальовица и Попова капа. Водите на Елениното езеро са кристално бистри и толкова спокойни, че в тях като в огледало се оглежда самият връх Охловец.

Легендата за Елена разказва за младата и хубава девойка, която щом навършила 17 години била застигната от нерадостна съдба. В родния й Самоков дошъл Селим паша, а чорбаджиите в града, за да спасят богатствата си, я продали на пашата. Той я взел в шатрата си и се възползвал от невинността и красотата на Елена. На следващия ден момата успяла да избяга, но не се върнала вкъщи, за да не я заловят. Вместо това поела нагоре към планината и се срещнатала с четата на Мальо. Заживяла Елена с четниците, но се вклюбила до полуда в байрактаря. Виждало се, че и той я обиква все повече с времето. Никой от тях обаче не смеел да признае чувствата си. Елена се страхувала, че ако го направи, няма да събере сили да отмъсти на Селим паша за стореното й. Така минавал ден подир ден, Елена решила да зарови дълбоко любовта си към байрактара и заменила цветята, които късала от поляните и кичела в косите си с пушка в ръце. Един ден умрял водачът на четата и станало така, че точният мерник на Елена й помогнал тя да поведе групата борци за родна свобода.

 

Минавали години, девойката се залъгвала, че вече не обича байрактаря, а той все повече откривал плахо любовта си към нея. Най – сетне и на Елена се отдала възможност да отмъсти на Селим паша, като го прониже с куршум. Не след сълго обаче друг куршум пронизал нейните гърди. Четата не оставила тялото на Елена да бъде поругано от поробителя и го отвели високо на брега на Елениното езеро.

На предсмъртния си одър Елена поискала да говори с байрактаря. Разказала му за мъстта си към пашата и за това, което й е причинил. Благодарила му, за вярната любов през годините и едва изрекал най-накрая „Обичам те”, Елена затворила очите си завинаги. Любимият й я заровил край бреговете на езерото и оттогава то се нарича Еленино езеро.  Това беше малка приказка.

Около езерото имаше доста туристи – българи, испанци и гърци. Починахме и решихме да хапнем малко по-сериозно, а и…. според нас му се виждаше краят на драматичното катерене. Малкият Иван подреди една пищна софра – кебапчета, кюфтета, домати, краставици, черен хляб……. липсваше само масата, бялата покривка и порцелановите чинии. Хапнахме набързо. Много се чудехме какво да правим – дали да продължим или да се връщаме. Сивите облаци над главите ни не вещаеха нищо хубаво. Инатът ни беше в повече. Решихме, че продължаваме. Вече не изпускахме от очи маркировката. Срещнахме трима души, които слизаха от върха. Посъветваха ни да се откажем – имало гъста мъгла; духал силен вятър. Малко след тях видяхме две германки, които слизаха много добре екипирани. С Роси дръпнахме нагоре. Тримата Ивановци изостанаха. Ако бяхме срещнали още 1-2-ма, 100% щяха да ни откажат. Започна да прикапва. Наложи се да изчакаме мъжката част от групата, за да се примоля за един дъждобран. Облякох се. Помогнаха ми да си скрия раницата и….. с Роси отново нагоре. Един любезен младеж ни каза, че като се изкачим на билото до върха остават 15-тина минути. Това ни вдъхна нови сили. Дъждът премина в градушка. Улисана в идеята, че остава още много малко, неусетно се откъснах от групата. Като се изкачих на билото, дъхът ми спря. Долу в ниското пред мене се откри Рилския манастир. Виктор се обади, че слиза към хижата. Изчаках останалите. Отляво и отдясно бързо започна да ни обгражда гъста мъгла. Но….. нали знаехме, че остава малко – продължихме. Бях първа на върха. Там имаше един младеж, който се наслаждаваше на „гледката”. Каква гледка само?! Мъгла и нищо друго. Духаше много силен и леден вятър. Аз бях само по една тениска и дъждобран. След мене дойдоха Иван и Роси. Дадоха ми един анцунг да се облека. Малко след тях другите двама Ивановци. За снимки не питайте – от мъглата нищо не се виждаше. Догоре стигнахме за 3 часа.

Тръгнахме обратно към хижата. На връщане камъните бяха изключително хлъзгави от дъжда. Направихме кратка почивка на езерото, махнахме дъждобраните и продължихме надолу. Улисани в приказки, изпуснахме от очи двама от Ивановците. А те …… пак хапнали – гладни били. За около 2 часа стигнахме до хижата. Времето долу беше фантастично – топло, слънчево, не духаше, не валеше. Жоро, Ели, Вики и Виктор си бяха починали чудесно. Бяха си спретнали барбекю и разходка около хижата. Разтоварихме раниците. Преоблякохме се. Седнахме да хапнем.

В 17.30 тръгнахме от хижата към ЦПШ-то. След около 100-тина метра заваля проливен дъжд, примесен с едра градушка. Дъждобраните отново на гърбовете и…. да ни няма. Жоро, Ели и малката Вики взеха на спринт разстоянието от хижата до кафето на паркинга. Уморени, мокри, с много снимки в апаратите и приятни спомени стигнахме до кафенето. Пийнахме по едно кафе. Поговорихме си. Всички бяха доволни от излета. Решихме, че когато сме свободни и  8-ната, ще си организираме и други преходи. Късно вечерта се прибрахме в родния Пловдив.

И на края искам да изкажа специални благодарности на Виктор и Иван Кюркчийски за предоставените снимки.