Следва пътепис от конкурса “ Неизвестната България“. Повече информация за конкурса може да научите тук.  Моля, гласувайте за пътеписите! Гласуването е в края на всеки пътепис. Благодаря на всички!                                      

Има ли нещо по-зареждащо и по-омайно от природата; нещо по-красиво и даващо онова спокойствие на душата, за което и най-мъдрият философ не ще има думи?!..

Сякаш зеленият воал те обгръща и те пренася в едни нов и различен свят. Свят, в който разбираш по-добре себе си, лутайки се през лабиринта на собственото си Его, като обрулени листи преобличаш душата си.

На такова едно място ще те отведа, драги ми читателю!

Където ум да ти зайде, но око ще се отвори още по-широко и по-широко, та не ще се насити на пустия Троянски балкан.

Повеждам те, приятелю, най-напред през Терзийско, където местните са направили паметник на един виден българин – Захари Стоянов. Поседни и погледай – докъдето ти поглед стигне все зелено, все весело; все онзи зов към балкана като продънена камбана бие в душата ти..

Чуваш ли го? И байрякът се вее и кървавите въстания от ”Записките..”са все пред погледа ми. Хм, замисли се, приятелю, нали? Да, да и аз мислих, и аз страдах, защото, то таз наша българка душа без мъка може ли?!

Но…да продължим по своя път. Отвеждам те в Чифлик. И пак онзи мирис на зелено и онези спокойни води, които сякаш носят светлината. Топли и нежни като женски ръце. Да, да ще те потопя. Не се бой-топло е и лековито. Казват, че всяка болка изчезвала от водата и ако можеше да говори, таз вода би ни разказала легенди.

Чувам разправят, че водата имала памет. Потопи се де…може пък ти да имаш късмета и да ти сподели нещо! Баба ми разказваше една легенда за чудна девойка, дето очите й били от злато. И аз все  недоумявах….Хм, как така от злато?…Не запомних името на таз приказна девойка, ама виж тез очи още ги сънувам. Едни големи, едни чудни очи като изпити кладенци. Та таз девойка денем и нощем все плачела-плитки от сълзи се стичали като тежки и изпрани прежди. Плачела за своя любим, който така и не се завърнал от Балкана.

Всички говорили, че самодива била изпила душата му, а той бродел немил и недраг из пещери и дънери. Чудната девойка всеки ден си миела очите с тез благодатни води и сълзите като река потичали и се смесвали с водите на Чифлика. И една сутрин още преди изгрев, когато тя разплела коси над  водите, оплела дългата си плитка-черна и вита като смок, който се овивал и падал до кръста й, тя измила очите си  и сякаш слънцето основало дом в тях.  Те светнали с чудна светлина, а във  водите  видяла образа на своя любим….

И до днес тази легенда се носи там, и аз още се чудя какви са тез златни очи и дали наистина е видяла образ на своя любим?…

Ако и тук не си се отпуснал, приятелю, то в края на нашия път ще те отведа в светата обител, в самия Троянски манастир. Тихо е, тихо е котенцата, които играят отвън дори не издават стон, само безмълвно боричкане…Отвори портите на душата си.

Да, да почти толкова широко, почти толкова, за да приемеш благодатта. Само тук човекът хвърля ненужната и тежка мантия на суетата и е гола-голеничка душата му. И една свещица мъждука-оназ тиха надежда, която ни хвърля в пороя на живота.

Аз бях там, приятелю, и ти беше с мен. Подарявам ти тази наслада и те моля-живей, приятелю, живей!!!
Автор: Виолета Тодорова
Дайте оценка на пътеписа:

(5 гласа, средно: 3,40 от 5)

 Loading ...