Следва трети пътепис от конкурса “ Неизвестната България“. Повече информация за конкурса може да научите тук.  Моля, гласувайте за пътеписите! Гласуването е в края на всеки пътепис. Благодаря на всички!                                                             

 -Какво щастие е да срещнеш човек по тези земи! Не, синко! Това не е щастие, това е събитие!…
С тези думи ни посрещна единственият жител на Ивайловградското село Сив кладенец. Денят бе понеделник, часът – 16.00.

Именно от тук започна същинското ни пътешествие из “призрачните села” – едно забравено кътче от България, криещо много чар, неподозирани тайни и същевременно много страдание!

До 1934 г. Сив кладенец е носел името Гьокче бунар. Къщите през 1940 година са наброявали 200. Основен поминък на населението е било бубарството и тютюнопроизводството. Имало е училище до 4-ти клас. Понастоящем църквата е с рухнал покрив и подът и е обрасъл с дървета. Тъжната картинка се допълва и от полусрутената постройка на бивш “МАГАЗИНЪ”.

До храма има запазен паметник с имената на героите от войните и с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, когато башибозуците опожаряват читалището.

Но до ден днешен…в селото няма течаща вода. “Как може това да е село през 21 век!”, бяха думите на дядото, изпъленени едновременно с възмущение и болка.

Поразприказвахме се с човека, досами граничната Луда река, където на един хвърлей е Гърция. Някак си човешкият ум не побира всички тези, натрапвани му в продължение на десетилетия, граници. Граници на глупостта и хорското малодушие, на мегаломанията на управляващите и болните им амбиции.

Над нас се извисяваше ръждясалият 20-метров скелет на старата, гранична вишка, под която кой знае колко души са намерили смъртта си в бягство към по-добър живот…

Пожелахме здраве на човека, друго и не искаше. Разделихме се с усмивка.

Поразходихме се из селото, фотоапаратът ни засне полу или напълно срутени къщи, разнебитената сграда на училището и насред цялата тази пустош – една градинка с почти разцъфнали нарциси. Никой не се грижеше за тях, но те растяха напук на времето…за разлика от църквата!

Следващата точка от маршрута ни бе село Одринци. До 1934 г. името му е било Халачли. Днес има съдба на село – призрак, с население 4 души. Одринци и Сив кладенец са попадали в трета гранична зона и достъпът до там е бил невъзможен. Местното население е разполагало с открити листове, а за такива като нас днес – туристи с коли, колела или пеша и дума не е можело да стане.

Между Одринци и Сив кладенец има пункт на гранична полиция – малка, тухлена къщичка, на която някой шеговито е написал “mexican border – 2 km.” И наистина, човек би се заблудил къде всъщност се намира.

 

Към реалността ни връща голямата църква в село Одринци, която контрастира на фона на околните постройки. Ремонтирана е на скоро, има и нова камбанария, но…няма кой да я отключи. Отварят я само на големи празници, като дори за това били нужни предварителни кандърдисвания и уговорки.

Одринци е било сравнително голямо село, с много и богати къщи. Но, но, но…

Нашата разходка продължи към село Мандрица. Още на входа на селото срещу нас се зададе възрастна жена със забрадка, изглеждаше на около 71-72 години. И понеже беше първият човек, когото виждаме, се опитахме да завържем разговор с нея.

Попитах я колко хора живеят в селото сега, а отговорът и ме стресна: “Ами само аз, мама и татко”. Не знаех какво да отговоря, затова просто продължих, явно нещо в нея не бе както трябва…

Село Мандрица е много старо село – годината на основаването му е 1636. Основано е от братя албанци, християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствия османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. Според гръцки източници през 1908г. населението наброява 3500 жители. Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн и търговия.

В Мандрица има 4 мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н. По силата на Цариградския мирен договор от 1913г. Мандрица остава в българските предели.

Интересен факт е, че по онова време в регистрите се говори за мандришка община.

Българските власти настаняват българите бежанци от Тракия и Македония и когато през 1919г. гръцката армия окупира Западна Тракия голяма вълна от бежанци се връща в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но Ньойският договор я оставя в българските предели.

Днес Мандрица е селце – призрак с население около 70 души. Част от хората все още говорят албански език. Тук са запазени стари триетажни кирпичени къщи и тухлени къщи в гръцки стил. В Мандрица е и една от най-старите църкви в Източните Родопи – „Св. Неделя”, строена през 1708г.

Днес местните хора още помнят част от значителните събития тук – голямото наводнение, заляло селото, периодите на процъфтяване и развитие, но са песимисти относно бъдещето му. Смятат, че след 20 г. Мандрица ще бъде напълно изтрито от регистрите.

 

За разлика от Мандрица, село Горно Луково вече може да се “похвали” с това, че е напълно обезлюдено. Така пише по справочниците, вече не си правят труда да го поставят дори по географските карти. И въпреки това на някои места съм чел, че там живее един – единствен човек…

Не знаех как да реагирам, когато на влизане в Горно Луково, досами първата къща стоеше мъж на средна възраст, с мустаци и пушка в ръцете си. Може би това беше Той.

Може би се беше въплатил в ролята си на пазач на това безлюдно място. Картинката тук наистина бе много тъжна, защото за разлика от другите села, където преобладават руините, тук голяма част от къщите са здрави, но заключени и празни. Колко страшно е да се разхожда човек сам из подобно призрачно село…

Няма на кого да кажеш “добър ден”, дори кучешки лай няма. Само пуста улица и бурен вятър. Краят на селото, както сами предполагате, завършва с масивна триетажна постройка – бившата горнолуковска застава, както и множество помощни съоръжения – умивалници, складове, конюшни и др. Днес всичко е разграбено, дограмите са изкорубени, таваните са изпопадали, навсякъде цари разруха…

В село Долно Луково пейзажът е малко по-различен. Там има около 60 постоянни жители.

Селото е неразделно свързано с река Бяла, колкото спокойна, толкова и дива. Няколко пъти е заливала цяло Долно Луково и е нанясала огромни щети.

Високите води на реката спрели първоначално победния ход на Калоян към Димотика. Възпрепятстван от огромния разлив на Река Бяла, Калоян се оттеглил в крепостта „Лютица” и предприел мелиоративни мерки за отклоняване на реката преди окончателно да завладее Димотика. Селото помни чумна епидемия, която изтребва част от населението му през 17в., и земетресения и голямо наводнение през 1960г., но въпреки това се запазва.

Наброявало е над 300 души, но през 1958г. започва масово изселване.
Това, което на всяка цена си струва да се види, е църквата “Св. Св. Константин и Елена” от 1806 година. Тя е обявена за архитектурен паметник.

Историята й е достойна за внимание. Построена изцяло от дарения за една седмица, заради султански указ, който казвал, че духовен храм с изграден покрив не се разрушавал. Построена е като селскостопанска постройка, вкопана в земята, защото имало изискване да не бъде по-висока от турски конник, яхнал кон. Църквата е осветена на 16 март 1806г-

В нея са открити надписи на старогръцки, някои от които все още не са преведени. Има мъжко и женско отделение. Интересно е, че в олтара и има издълбан 30-метров кладенец.

Преди време идвали геолози и инженери за да изследват селото и й споделили, че под него има цяло подземно езеро.

Думите им били: “Ако знаете какво езеро имате под селото, няма да стоите и минута тук”. Днес обаче кладенецът, който е свързан с подземното езеро е запечатан, защото засекли метан.

Стойностни са самите изображения по стените. Изографисването се е извършвало с растителни бои от неизвестен майстор, върху тънък слой глина, нанесена върху стените. Интересното е, че църквата е съградена за една седмица, а самото изографисване е отнело 12 години.

Тъжното е, че при предишните ни посещения на Долно Луково, винаги ни посрещаше баба Стефа, бивша учителка, но явно с напредването на годините си вече не е способна да посреща гостите на селото и да им разказва за селото и църквата.

Последната ни среща с нея бе през лятото на 2010, като беседата, която ни изнесе, бе над час и половина. Днес гостите се посрещат от кметицата на селото, но, без да искам да я обидя, тя не може да стъпи на малкия пръст на баба Стефа, която разказваше с желание и любов.

Още едно призрачно селце посетихме при тази разходка из района – Черна черква /Караклисе/. Селото е обезлюдено преди 25 години. Днес не фигурира в нито един регистър. Може да го срещнете само на някои туристически карти, показващи веломаршрути от село Сив кладенец през Черна черква до Меден бук.

В селото има една – единствена здрава къща. Всичко друго е руини.
Напук на времето там живеят двама души – Тодор и Венета Делимихалеви. Той е от Крумовград, бивш пожарникар с 300 лева пенсия, а тя е пенсионирана счетоводителка от Враца. Намерили са спокойствие в селото. Живеят в 500-годишна къща.

Наричат ги кмета и кметицата. Тодор определя шеговито себе си като господар на цялото село. Ако го попитате защо не живее в Крумовград, ще ви отговори: “Аз тук съм собственик на цяло село, а вие искате да ида в града!”

Бяхме първите им гости по случай Баба Марта. Мартеници не им завързахме, но пък им носехме кутия шоколадови бонбони – нещо, което е трудно да си купи човек в този район.

Дори в селските кръчми не ги продават.Тодор пък ни почерпи с метакса, която ни се отрази добре в студеното време.Погостувахме им и се поразговорихме за живота, но дойде време да поемаме по обратния път. Гостоприемните домакини ни поканиха да останем за обед, но отказахме, понеже нямахме време.

Венета ни изпече филии с домашно масло и чубрица и се закани, че следващия път няма да ни пусне да си ходим без да хапнем. На изпроводяк се щракнахме пред къщата им за спомен и поехме по стръмния горски път към село Меден бук.

 

Пътешествието ни из призрачните села завърши. Винаги си тръгвам оттам с тъга – тъгата, породена от поредната срутена църква и от поредното изтрито село. Но и всеки път нещо в този район дяволски ме привлича. Може би утопията, че нещата в страната ще тръгнат в друга посока и след години тези села ще цъфтят отново. Ще бъдат желано място за почивка и туризъм. За бубарство и тютюнопроизводство. А дотогава – ще се покланяме на измислените си идоли и ще вярваме сляпо в “световния ред”!

Автор: Александър Караджов
Дайте оценка на пътеписа:

(25 гласа, средно: 4,52 от 5)

 Loading ...