Следва пътепис от конкурса “ Неизвестната България“. Повече информация за конкурса може да научите тук.  Моля, гласувайте за пътеписите! Гласуването е в края на всеки пътепис. Благодаря на всички! 

Късен следобеден августовски ден. Все още непристигналата есен се появи в съзнанието ми със златистите си очертания. Новият сезон се забелязваще и в ореола на слънцето, вече някак по-мек и галещ, в ожънатото жито, в останалите тук-там изсъхнали примирени слънчогледи, както и в зрелите диви плодове.

Времето ми за почивка и излети тази година се стопи покрай грижите и аз с неохота го замених с дълго време за размисъл. Така се случва понякога. Неравновесието между приятни и не особено приятни преживявания най-накрая ме накара да потърся ведрост извън затвора на своя ум. И аз, тръгвайки след рижата опашка на лятото, стигнах до едно близко село, в което никога не бях ходила – Златна ливада и до манастира „Св. Атанасий”.

Аз самата живея в село на брега на река Марица, на 14 км от гр. Чирпан. Реката, естествен вододел векове наред е определила диалекта тук. Въпреки по-голямата близост с гр. Първомай, нравите ни са чирпански. И въпреки подобни сходства, дълги години не знаех, че съвсем наблизо е най-старият манастир в Европа или поне така се говори. Странстванията ми в други географски и духовни посоки са ме отдалечили от забележителностите в родния ми край.

Не ми костваше особено усилие да случа малката следобедна екскурзия, споделена с двамина добри приятели. Приятните и нови усещания ме възродиха и изкупиха лятното ми изгнание в почти безпочвената тъга на съвременния вечно неудовлетворен от себе си и света човек.

На двайсетина километра по Цариградско шосе тръгнахме към Чирпан. Отбивката от околовръстния му път при с. Зетьово води към манастира в с. Златна ливада. Китен път!

Дърветата се сливаха като арка над не особено добрия асфалт и компенсираха некомфортното попадане в дупки, с невероятна за очакванията ни гледка. Светлината се прокрадваше само за да подчертае красотата на зеления тунел. И увлича този път, и зове!

С наближаването на манастира, теренът се променяще към по-хълмист. Отдалече, на другия бряг на р. Стара река се виждаха странни за природата наоколо скални откоси. Познатото, близко до тракийския ландшафт на моето село, контрастираше с тях.

Свикнала да виждам все поля и обработваеми ниви, се изненадах, че само на двайсетина километра географското излъчване на земята се променя. Знаейки, че отивам в Златна ливада, асоциацията ми за старо злато по нивята, останало след окосеното жито, бе естествена.

Покрай пътя се кипреха храсти трънка, шипка и малки дръвчета вече жълти джанки. Пристигнахме в манастира, след приветливото указание на няколко крайпътни табели.

Просрочили времето за посещения, бяхме сами поетители в обителта. Цъфнала водна лилия ни посрещна в малкото басейнче до входа.

Запалихме свещи, помолихме се и се отбихме да се освежим в Аязмото.  Мек кристален вкус имаще водата му, докато я отпивах! Дали покрай легендите за изцеления, дали поради все още горещото време, макар по заник слънце, водата ми се стори специална!

Малко мостче встрани от Аязмото води към най-отдалечената, но може би най-съществена част на манастира – Постницата. Дори и сега, когато има дървени стълби, не се стига лесно до там. А преди толкова векове вероятно е коствало доста усилия. Но за устремения от вярата монах те са били само началото на поредното духовно пречистване.

Сложени малки икони и листчета с желания на вярващите, посетили неотдавна манастира, свидетелстват за непрекъснатата нишка на вярата. А аз в молитвата си разчитах само на мисълта си, за да си пожелая всички онези неща, които ни крепят и създават като хора.  Не ги формулирах ясно, те се подразбират. Там, пред обиталището на светията, думите и без това чезнат.

Състоянието на тишина витае в това място. Идвах от равнината съвсем покрай р. Марица, намирах се все още в Тракия, а стоях пред почти отвесна скала, която ми нашепваше далечното си минало без глас. Може би на точно такива места времето губи своите очертания. Сякаш сгъстено, то приближава миналото с невероятна скорост и тогава онова, което е само легенда, сказание, мит, оживява в съзнанието ни с невероятна цветност.  Боя се, че точно в такива моменти вярващите не се интересуват от точни исторически детайли. И въпреки това да спомена някои от тях.

След посещението в манастира на поклонение през 2003-та година на 115-ият Александрийски патриарх Петрос VII и поради подарената от него икона на св. Атанасий, рисувана в Александрия, се правят прочувания, които доказват, че свети Атанасий през 343-44 г. е идвал в околностите на Златна ливада. Отсядал е тук, създал обител и вероятно точно в нея е написал някои от най-известните си трудове.

 

През 343-344 г. след Христа, след свикването на вселенски събор в Сердика, Свети Атанасий, считан за приносител на монашеството от Египет на Европейския, се връщал по стария римски път от днешна София към Константинопол за Александрия. Спирайки за почивка, цялата свита се наложило да пренощува в стара римска крепост край с. Златна ливада. Св. Атанасий разбрал, че заплашеното от епидемия местно население се нуждае от неговата духовна подкрепа и останал за по-дълго време, проповядвайки християнството.

По това време в областта на днешна Ст. Загора (тогава Берое) била разпространена арианската ерес, непризнаваща Христос за божи син. Светията се усамотявал в скална пещера на около 300 метра от крепостта, която била езическо свято място, използвано още от древните траки и готи.

Св. Атанасий го превръща в християнско светилище за поклонение и усамотение заедно с лековития извор. Постницата и останките от крепостта и днес местните наричат “Римския манастир”. Обичаите, които все още биват повтаряни от вярващите, дошли тук за изцеление, като преспиване в храма с метален медалион на болното място, отвеждат днешната традиция в много далечни предхристиянски времена и показват, че това място има много стара история. Благодарение на Св. Атанасий, заплашеното тогава от болести местно население, построило християнски храм, като молитва за изкупление на страдащите. И епидемията отминава. Оттогава, 17 века храмът е разрушаван десетки пъти и съграждан отново. През турското робство е издигнат от дърво, а в съвремието ни е съградено новото крило, гостоприемно за местни и далечни гости на манастира. Старата му част е от 1840 г., а новите пък- правени през 1979 г. Сам Апостолът Васил Левски е имал скривалище тук. След 1944 г, когато се правят опити за заличаване на християнската духовност, местните разказват преданието, че тогавашният партиен секретар сънувал сън, в който му се явил Св. Атанасий и още от 50-те години,  манастирът отново битува като такъв

Преди да бъдат направени историческите проучвания за манастира  ”Свети Атанасий” край Златна ливада за най-стари манастири в Европа се смятали шотландският “Кандида каса” – 360 г., както и двата манастира, създадени от свети Мартин през 373 и 375 г. в днешна Франция.

 

Слизайки от Постницата в скалите, минахме отново през  Аязмото – там, където извира целебната вода и е едно от най-важните места за поклонниците. Хората твърдят, че водата лекува влошено зрение, стерилитет, тумори на вътрешни органи и дори рак.

Наляхме си и ние от водата, не просто се разхладихме в превалящия горещ ден, но и ритуално се опитахме да отмием от себе си греха и болката, които сме натрупали в себе си.

Тръгнахме си изпълнени с тишината на святото място, която говореше в нас с езика на времето, наситено от дедите ни с вяра и упование в бога. Пренесохме опазената красота на местността в спомените си и лично аз бях щастлива, че има какво за района да завещая на децата си.

 

На връщане минахме през с. Ценово. Пътят тук е много по-плавен и хубав. Същите дървета в шпалир сякаш ни казваха и довиждане, но и ни изпращаха още отсега покана за бъдещо посещение.

Малък излет в близкото ни даде толкова далечни перспективи на виждане в миналото, а и в бъдещето, а и в самите нас.

Когато отново се запътя натам, ще съм прояснила мислите си със светли намерения за това как да творя живота си днес. Дано се сбъднат след молитвата в манастира.  А най-велико ми се видя изцелението от безразличето, което понякога може да ни покоси повече и от болест.

Златна ливада…

 

Иде, златна, и есента. А моето лято, състояло се чак на прага й, в своя августовски край, се бе изпълнило със смисъл, почти равно по радост на слънчевия диск,, отседнал ниско в пътя като златен конник на всички времена и благославящо ни изпращаше.

С възторжените си от видяното сетивата разбрах – слънчевото злато на любовта трепти във въздуха над топлите нивя наоколо.

Автор: Милка Пиналска
Дайте оценка на пътеписа:

(21 гласа, средно: 4,81 от 5)

 Loading ...