Благодаря на Александър Караджов за прекрасния пътепис. Имаме още 3 пътеписа, които са ни изпратени от него.
Александър Караджов е автор на книгата “Пътеводите на забравената България – от връх Вейката до Долината на стръвниците”. Книгата е страхотна!  Може да си я поръчате на www.forgottenbulgaria.com. Горещо препоръчваме!
21.00 часа. В продължение на цял един час бурята се колебаеше дали да изсипе цялата си мощ над мен или да се смили и да продължи по пътя си на изток.

Мълниите раздираха небесата, а аз броях секундите от светкавицата до гръмотевицата, за да определя на какво разстояние от мен е потопът.

Водният ад ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Сякаш буреносните облаци бяха попаднали в центрофуга. Спокойствието ми се редуваше с много напрегнати моменти. Наблизо падна гръм. Вече обмислях план за евакуация.

Старата круша над главата ми трепереше. В тези мигове мой верен приятел бе металната манерчица с гроздова ракийка.

 

 

Утеши се, а аз се успокоих. Бурята бе отминала. Влезнах в палатката и се излегнах удобно. Оставих отдушника отворен и “домът” ми се изпълни с въздух, наситен с озон. Размишленията ми бяха свързани с утрешния ден. Неусетно съм заспал дълбоко.

01.45 часа. Събудих ме взривната вълна на вятъра. Ураганът бе жесток. Имах чувството, че ще изтръгне палатката ми заедно с парчето земя под нея. Този ад продължи повече от десет минути. До края на нощта се повтори още два пъти.

Събудих се свеж в 06.45 часа, а снощи мислех да поспя поне до 9 часа. Небето бе оловно сиво, покрито с гъсти облаци, непозволяващи на слънцето да намери пролука. Измих лицето си с ледената планинска вода и се заех със закуската. Сварих си кускус – едно от любимите ми ястия в планината. Гарнирах го с много сирене и се нахраних царски. Пих и чай от диви билки. Идилия. Събрах багажа си и поех на път.

Исках да видя село Биволяне. Оказа се, че съм спал съвсем близо до него – има-няма 200 метра. Какъв само бе контрастът между селото и мястото, където бях спал. Още в началото на Биволяне ме блъсна миризма на тор, а мръсотията бе потресаваща. Къщите, дворовете, уличката – всичко тънеше в мизерия. Не толкова от невъзможност да се почисти, а по-скоро от нежелание. Явно на хората им бе добре да живеят така.

Обърнах колата и се спуснах по пътя. Спрях колата пред Елмалъ баба теке – свещеното място за алианите. Според местните текето е построено през XVII век. Казват, че няма аналог в България. Разделено е на две отделения – мъжко и женско, всяко с отделен вход. Мъжкото се нарича “Елмалъ баба” и в него има 6 гроба. Женското отделение е наречено на Фатима – дъщерята на пророка Мохамед. Поклонниците вярват, че мястото е лечебно и по време на празници тук нощуват болни и бездетни.

 

Разгледах текето, но побързах да си тръгна, тъй като пред портите лежеше овца със завързани крака. Очевидно се готвеха да я заколят и да приготвят курбан, защото двама мъже цепеха дърва. Не ми се искаше да ставам свидетел на подобна гледка.

10.00 часа. Едва на няколкостотин метра от Елмалъ баба отново паркирах колата. Дойде време за Харманкая. Толкова дълго бях планирал посещението му. А странното бе, че през изминалата нощ, между поривите на вятъра сънувах, че трябва да се прибирам и отново няма да мога да посетя тракийското светилище. Дали не бе някаква поличба?!?

Този път се облякох добре. Взех си и ветробрана. Очаквах времето да се развали отново. Приятен горски път се виеше сред елова горичка. На места се разкриваха красиви панорами към махалите, накацали по съседните склонове. Двадесет минутно ходене ме изведе на голяма поляна. В ниското под мен се появи Харманкая. Настръхнах. Идеален овал, с оформени концентрични полукръгове…Една от теориите е, че Харманкая е древна астрономическа лаборатория, място, където траките измервали годишния цикъл и установявали лятното и зимното слънцестоене. Обитаването и функционирането на комплекса е датирано от II-ро хилядолетие пр. Хр.

 

 

 

Само след минута попаднах на огромна шарапана, служила за извършването на огнено – винени обреди. А след още минута – на втората астрономическа площадка, която се оказа доста по-голяма от първата. Изумлението ми бе пълно. Каквото и да ви разкажа сега, няма да има смисъл. Харманкая трябва да се усети.

Казват, че около светилището, което е изградено на много голямо плато, виждащо се от километри, е имало огромен тракийски град, според някои археолози дори по-голям от Перперикон. И до днес личат очертанията на помещенията, улиците и площадите. В близост до култовото място е издълбана гробница, а една от пещерите е допълнително обработена и е изпълнявала функциите на пещера – утроба. Открих дори и трон, изсечен в скалите.

Не мога да опиша емоциите си докато бях на върха на платото. За капак – гледката, която се открива в далечина, е неповторима. На югоизток успях да различа Сапдере и Вкаменената гора, а на изток – долината на Бююкдере и селцата Момина сълза, Гургулица и Постник.

“Древните са били хитри хора. Дали са имали време да се наслаждават на гледките?”, мислех си аз и се подсмихвах по пътя си обратно към колата.

В далечината запуши коминът на Елмалъ баба. Явно вече приготвяха курбан…

Дайте оценка на пътеписа:

(17 гласа, средно: 3,18 от 5)

 Loading ...