Благодаря за интересния пътепис на Димитър Драганов. За Рапа Нуи никой до сега не беше споделял впечатления.
Ще се радваме и на други интересни разказани пътешествия.
Свързвам Великденския остров/Рапа Нуи/ с две неща. Едното е книгата на Тур Хейердал ”Аку Аку” , a другото е случката с една меко казано ексцентрична дама, която влетя един ден в магазина на Глобул на Плиска (по времето когато работех там) с  цел си закупи мобилен телефон и държеше той да е с много добър обхват, тъй като й предстояло пътуване до Великденски остров и била чула че там се случвали мистични неща.

Мистиката е успешен похват за продажба на туристическите агенции, особено в един свят в който всичко вече е на два клика с мишка разстояние.

 

Естествено при положение че щяхме да бъдем толкова (относително) близко, нямаше как да пропуснем да се опитаме да повдигнем булото на загадката. ЛАН пътуват до Рапа Нуи седем пъти в седмицата от Сантяго на път за Таити, а разстоянието се взима за 5 часа. Замислете се само – вулканичнa скала от няколко квадратни километра, съвсем сама по средата между  Южна Америка и Полинезия на около 3700 км разстояние от най-близкия бряг, наистина се изисква известен кураж за да живееш тук.

Нямам желание да се спирам на история и общоизвестни факти, това може всеки да открие в интернет, но бих искал да споделя това което специално ми направи впечатление. Въпреки че острова официално е владение на Чили от 1888 г., в продължение на 60 години до средата на миналия век той дефакто се управлява от компания за производство на вълна, която заселва острова с овце и третира местните жители по сходен начин.

Това е причината до ден днешен да се долавя известно напрежение в начина по който местните гледат на ”бялата раса”. От друга страна приходите които туризма донася в последно време също би могъл да бъде причина за едно леко надменно отношение, особено на по-младото население, за което ситуацията днес е заварено положение, тa чувството за престоя ми тук беше като за далечен роднина дошъл за празниците без покана.

Но пък би могло да има нещо общо и с манталитета на жителите на малкия град – населението на острова е съсредоточено в единствения град Ханга Роа с около 4000 жители. При всички положения е впечатляващо изживяване да видиш местни баби да псуват някой по-бавен пешеходец от раздрънканите си джипове, или пък млади левенти да препускат по паважа в галоп на гърба на конете си със съответната дулсинея отзад.

Настрани от взаимоотношенията с човешкия вид , природата на острова е в стихията си. Още от самолета те обгръща дъха на океана с една леко сладникава миризма, а облаци, дъжд, слънце, вятър и вълни рисуват една непрестанно сменяща се експресия, всред която само моаите стоят неподвижни  и безмълвни, вперили поглед леко нагоре и в безкрая.

Кацането на самолета е събитието на деня, отвън се събира тълпа местни деца и посрещачи, които както полинезийската традиция повелява закичват гостите си с венец от цветя. Ние за съжаление или радост не получихме такива понеже никой не ни чакаше.

 

Постояхме известно време и тръгнахме пеша в опит да намерим сами хостела си. Докато вървяхме, се здрачи, което откри липсата на улично осветление. С последните лъчи на залеза успяхме да видим три каменни статуи, но хостела си не открихме. След влизане в няколко частни двора и прекъсване на вечерята на няколко семейства попаднахме на друг хостел, в който решихме да пренощуваме.

Цената беше тройна, но предвид късния час и пълния мрак нямахме друг избор. На зазоряване изтичахме при близките статуи и нащракахме една камара снимки. Две дружелюбни псета се самоназначиха за наши екскурзоводи и ни съпроводиха до центъра на града и обратно. Когато се съмна напълно се върнахме в хостела за закуска.

Заваля проливен дъжд и усещането да седиш под стряхата и да гледаш как вълните се разбиват една след друга в близката скала беше неописуемо приятно. Дъжда трая около час след което се показа ярко слънце. След като бяхме видели състоянието на пътищата и предвид липсата на осветление, решихме да зарежем идеята да си наемем колелета и да проверим тарифите на местните коли под наем.

В крайна сметка се спазарихме за един симпатичен джип Сузуки Самурай на моите години, на който му липсваха някои чаркове, но пък вървеше. С негова помощ и с карта в ръка се отправихме на експедиция по изследване на острова. Първата ни спирка беше Анакена, което се оказа залив с чуден пясъчен плаж с палми като от пощенска картичка. Под палмите семейства бяха напалили барбекюта и във въздуха се носеше примамлив мирис. В далечината стадо диви коне пасяха кротко, а от близкия връх група от четири моаи наблюдаваше суетата безпристрастно.

Интересно е че преди около триста години всички статуи на острова биват съборени в следствие на междуплеменни неразбирателства и само една част от тях са изправени обратно в съвременно  време. Някои от статуите са с каменни шапки, които са издялани от червеникав камък и се предполага че пресъздават корона или подобен символ на превъзходство.

От Анакена подпалваме таралясника към съседен район отбелязан на картата. Спираме при една поляна която е оградена с каменен зид, но инак съвсем пуста и неохраняема. Вървим по маркираната пътека и се оглеждаме за гравюри в камъка. Успяваме да разпознаем човек-птица, костенурка, риба и двукорпусно кану. Малко ме ядосва факта че всичко това е оставено ненаблюдавано и на съвестта на туристите. А тя явно не тормози всички след като преди три години залавят финландски турист с откъртено от моаи каменно ухо,тежащо няколко килограма, което вандала смятал да си отнесе като сувенир в къщи…  На няколко километра се извисява друга група от десетина статуи, които биват гътнати от цунами през осемдесетте години.

Заварихме ги гордо изправени и гледащи към близкия планински връх. От картата разбрахме че това е един от трите вулкана които формират острова и кариерата където статуите биват оформени в легнало положение, за да се извлачат до брега по-късно. На входа към парка ни сурвакат с билет струващ 80 долара, който е трябвало да си купим в столицата, но ние явно сме пропуснали. На няколко стотин метра от входа ни посрещат десетки статуи, някои от тях полегнали на нос, други полуизправени  и побити в земята, а трети още неиздялани съвсем.  Растителността е с неоново зелен цвят, а в далечината плискат тюркоазените вълни.

Качваме се до кратера на вулкана, който е запълнен с неголямо езеро. Рояк пчели прелита нас нас със сърдито жужене, но успяваме успешно да избегнем сблъсъка. По пътя обратно срещаме табун диви коне, които ни гледат изпитателно. Обратно в града и хостела си мятаме по душ и се затичваме към културната зала където ще гледаме местно фолклорно шоу.  То започва доста агресивно с викове и сърдити погледи на местни левенти , но когато влизат и дамите загърнати само с препасник  от палмови листа, настроението им моментално се смекчава. След около час и половина когато внезапно прожекторите известиха края на феерията осъзнах че творчеството им е успяло да ме пренесе в друго измерение.

На следващия ден посещаваме третия вулкан, който е с най-голям кратер от всички и досами океана. Скалата която разделя езерото в кратера от океана е висока няколко стотин метра и е използвана за наблюдeния на церемонията по избиране на човека-птица. Това е състезание което възниква през 17 в. в което участниците трябва да преплуват до близките скали в морето, да се покатерят по отвесните им стени , да вземат яйце от птиците, които гнездят там, и плувайки обратно да изкатерят кратера на вулкана от морската страна, като първия който донесе на жреците несчупено яйце, печели състезанието, а племето му – господстваща позиция за една година, до следващото състезание. На върха на кратера са построени каменни заслони, в които участниците са се подготвяли и криели при неблагоприятни условия.

Заслоните са били богато изрисувани и са били свещенни места за местните.  За съжаление в края на 19 в. американски войници от акостирал на острова кораб успяват да разрушат по голяма част от заслоните и да изтръгнат най-запазените стенописи, които по-късно разменят за няколко бутилки уиски…. Това варваство бе детайлно описано и документирано със снимки, а твърдия тон с който се порицаваше ми достави огромно удоволствие.

С това списъка с местата които бяхме решили да посетим за краткия ни престой на острова беше изпълнен и не ни остана нищо друго освен да се приберем към градчето, да върнем ключовете на таралясника на собствениците, да си стегнем багажа и да излезем за последно навън. Моя милост реши че трябва да намерим някое изискано местенце като за последно и не след дълго бяхме кацнали на маса с изглед към плискащите се вълни и миниатюрния градски плаж. Поръчахме си по един стек от риба тон, който пристигна гарниран със чудесни зеленчуци на скара.

Масите постепенно се запълниха с французи в предпенсионна възраст, които жулеха маргарити една след друга и хвърляха любопитни погледи към масата ни, явно учудени от факта че човек може и да си поръча ядене на едно подобно място. Реших да изненадам Даг, тъй като вечерта на рожденния му ден в Богота бе едно фиаско, пък и на мен не ми се експериментираше с разходки след смрачаване в колумбийската столица.

Тъй че полуизлъгах, полу казах истината че тая вечер празнуваме рожденния му ден и получихме две парчета торта с целувки, която се оказа разкошна. Така голямата ни южноамериканска обиколка стигна края си.  Оставаше да хванем самолета обратно към Буенос Айрес и оттам – този обратно към къщи.

Дайте оценка на пътеписа:

(33 гласа, средно: 3,70 от 5)

 Loading ...