Благодаря на Александър Караджов за прекрасния пътепис. Александър Караджов е автор на книгата “Пътеводите на забравената България – от връх Вейката до Долината на стръвниците”. Книгата е страхотна!  Може да си я поръчате на www.forgottenbulgaria.com. Горещо препоръчваме!
ДЕН ПЪРВИ: РАЯТ НЕ Е МЯСТО, А МИГ

09.30 часа

Поемаме от Смолян при жестока снежна виелица и кучи студ. Навън не е за показване, а ние товарим последния багаж и качваме колелата на багажника на колата. Хората ни гледат и се чудят къде сме тръгнали. А ние се подсмихваме под мустак и си казваме: “Стойте си тук на студа! Ние отиваме на юг.” Е да, ама до последно и у двама ни има сериозни опасения относно успеха на идеята ни, въпреки че никой не дава гласност на терзанията си…

Само час по-късно вече сме по тениски и пуфтим от жега. Преминаваме през ГКПП Златоград и успоредно със слънцето на небосвода огрява и другото – в душите ни. Температурата се повишава с поне 10 градуса. Бързаме да хванем ферибота Керамоти – Тасос. По справката, която бях направил, се оказа, че такъв има в 13.15 и в 17.15 ч. Kолкото и да бързаме обаче, става все по-ясно, че няма да успеем да хванем този в 13.15. Суетим се за кратко и мислим вариант да не се отклоняваме към Хрисуполи и Керамоти, а да продължим към Кавала. Оттам би следвало да има по-ранен ферибот.

В крайна сметка разумът надделява и в 14.10 сме в Керамоти. Селцето е спокойно. Още няма туристи. И суетнята на местните липсва. Само няколко рибари, очевидно българи, се мотаят на кея, замятайки за някоя заблудена риба. Паркираме колата, разтоварваме колелетата и се отправяме към пристанището да си купим билети и да обядваме. Касиерката ни радва с думите, че следващият ферибот потегля в 15.00 ч. Настава оживление. Връщаме се до колата, разпределяме багажа в раниците, и тръгваме към пристана отново.

 

15.00 часа

Двигателите на големия кораб изревават и бавно се отлепяме от пристанището. Тасос е срещу нас, все по-близо. Колко дълго бяхме планирали обиколката. Само след час тя щеше да започне. Докато пием кафе и ядем вкусни гръцки сандвичи с бекон и кашкавал, продължаваме да мислим стратегията си за обиколка. До последно мислехме да започнем по посока на часовниковата стрелка от Лименас, но преценяйки релефа и нашето лично състояние (доста дълго не бяхме карали колела), решихме да поемем на запад от Лименас. Дадено, поемаме на запад.

 

След 45 минути отново сме на твърда земя. Изпитваме известно облекчение. Решаваме да  не губим време в Лименас, за да понаваксаме с километрите. Ще го разгледаме на връщане.

 

- Кой ни накара да усложняваме живота си и да се мъчим с тези колела! Че и раниците ни са по 40 кг. всяка!, шеговито подмята Влади.

- Ами хайде да се снимаме от едната страна на ферибота, после – от другата, и да кажем, че сме обиколили Тасос! Избухваме в смях.

Излизаме извън Лименас и попадаме в Рая. Зеленина. Маслини. Средиземноморски бор. Свеж морски въздух. Кристално чиста вода.

 

 

 

- Раят не е място, а миг!, заключавам философски аз.

 

Настъпваме педалите. Движение през тази част от годината почти няма. Изпреварват ни малко коли, а шофьорите са изключително толерантни и внимателни с велосипедистите. Асфалтовият път се вие над морето, с минимални спускания и изкачвания. Панорамите са приказни. Очите се уморяват от синьо и зелено.

 

Преминаваме през няколко селца с думата “скала” в името си. Разбираме, че в планината над тях се намира интересна островърха скала, която в древността определено е била светилище. Още по-интересно е, че от югоизточната страна на острова също има такива селца и…същата такава скала.

 

Залезът на запад е неповторим. Небето над Света гора гори. Иска ни се да спим на плажа, но от морето духа сериозен вятър. Трябва да се ориентираме към вътрешността. Купуваме си вода и нещо сладко за подсилване в Скала Калирахи. Вече се мръква. Търсим усилено място за нощуване.

 

 

 

20.30 часа

Вляво от пътя попадаме на почти 100 – годишна маслинова гора с огромни дървета. В близост до нея пък има борова гора. Избираме нея – някак си по-нашенска си е. Разпъваме палатките, измиваме се и сядаме да починем и хапнем. Джипиесът показва, че сме навъртели 25 км. за три часа каране. Като за първи ден си е много добър резултат.

 

Разпускаме с хубава българска ракия на фона на сиртаки по някое от многобройните радиа, които се хващат на острова. Заспиваме бързо.

ДЕН ВТОРИ: КОЛКО ВАЖНО Е ДА БЪДЕШ СЕРИОЗЕН

07.30 часа. 

Събуждаме се очевидно отпочинали. Гаргите и чайките водят някаква тяхна си безсмислена борба в небето над нас. Може би за територия, или пък за храна. Но наддават ужасяващи звуци. Докато се излежаваме в палатките и обсъждаме плана за днешния ден, и двамата констатираме, че движението на острова е по-натоварено през нощта отколкото през деня. Какво ли правят хората, не знам, но през нощта колите не спират да бръмчат.

 

Закусваме вкусни неща и поемаме на път. Имаме наченки на мускулна треска и болки в задните части, но вярваме, че само след първия километър всичко ще остане в миналото. Днешната цел е заливът Алики, или Заливът на русалките, както го наричат още. Слънцето се издига високо и започва да пече сериозно. По-сериозно от вчера. А и равният терен постепенно се сменя с по-пресечен. Изкачваме се усърдно до Скала Марион. Вдясно от нас брегът става все по-висок, а гледките – по-приказни. Усещаме как спираме доста често не заради умора, а от желание да снимаме.

 

 

 

 

 Следва красива панорама към залива Лименария и приятно спускане към Пефкари. Тук са “златните” плажове на остров Тасос. Хотелите по крайбрежието са стотици, но все още – пусти. Всичко е заключено и не се мяркат хора. Между Потос и Астрис спираме за кратка почивка на една от крайпътните беседки. Време за обяд е и търсим подходящо място, по възможност с течаща вода. В тази част на острова обаче това е трудна задача.

 

 

 

При потегляне пукам гума. Следва около 3 км. бутане. Пристигаме в Астрис. Виждаме пушек в един от дворовете. Подсвиркваме. Отвътре излиза жена на средна възраст с готовност да помогне.

 

- Неро???, провиквам се въпросително, размахвайки празна туба за вода.

- ??? ???!, подкани ме жената…

 

Напълваме няколко съда с вода, обменяме някоя и друга приказка на гръцко – български с примес на английски, но се разбираме. Спираме на сянка в селото да обядваме и да сменим гумата.

 

13.30 часа.

Потегляме с нови сили. Е, силно казано, защото след обяда сме доста отпуснати. Много ни се иска да дремнем на сянка под някоя олива. Но няма как, трябва да се върти. Влади разведрява ситуацията с някоя и друга шега:

- Животът е борба. До обяд – с глада. Следобяд – със съня.

 

Следва период на каране, съчетан с бутане. Пътят се изкачва доста над нивото на морето, което ни навежда на мисълта, че ще следва продължително спускане. Оказваме се прави. Започва спускане. Наклонът е над 10 процента и развиваме скорост почти 60 км./час. Срещу нас в скалите виждаме девическият манастир “Свети Архангел Михаил”, построен на изключително недостъпно място. Спираме за снимки. След 20 минути достигаме до портите на манастира, но се оказва, че е затворен. Отваря в 16.00 ч. и решаваме, че е по-добре да продължаваме с карането. Ще го разгледаме друг път.

Наближаваме залива Алики, където мислехме да останем да спим. Още е рано за спиране, затова продължаваме по пътя си. Въпреки че заливът е доста привлекателно местенце. И някак си трудно се примирявам с мисълта, че няма да можем да се устроим там. На един от завоите по пътя губя равновесие и изскачам извън асфалтовата настилка, падайки лошо. Върху мен се стоварва раницата ми с цялата си тежест – около 35 килограма. За щастие се отървавам само с натъртване и синини.

 

Продължаваме усърдно с въртенето. Не гледаме какво разстояние сме изминали. Силите ни започват да се топят, но сме решени да въртим поне до 18.00 часа. Започва поредното сериозно изкачване. Релефът вече е съвсем различен. Ипсарио ни гледа сърдито от високото. Денивелациите са големи – изкачване 400 – 500 метра, и последващо го спускане до нивото на морето. Заобикаляме от запад нос Ставрос и правим дълго спускане към Парадайз бийч и село Кинира.

 

Търсим отворен магазин, за да си купим хляб. За зла беда магазин няма. Това разбирам след кратък комичен диалог с двама дядовци, седнали на една от селските пейки.

 

- Ясас!, поздравявам ги уверено аз. Супермаркет, супермаркет?

- Ден ехи супермаркет!, казва единият от дядовците, правейки жест с ръка, че магазинът е заключен. Скала Потамиас супермаркет, пенде хилометра!

 

Става ми ясно, че ще трябва да караме още 5 километра до следващото село, за да намерим отворен магазин. Следва зверско изкачване. Или просто така го приемаме след цял ден каране.   Почивките зачестяват, но този път не за да снимаме, а за да си поемем въздух. Пейзажът над нас наистина е страховит. Планината е много висока, в далечината забелязваме водопади, сипещи вода незнайно от каква височина. Часът е почти 19.30, но виждаме, че ще караме по тъмно още известно време.

 

Спускаме се със сетни сили до Скала Потамиас. Над нас отново стърчи същата скала, даваща името на половин дузина селца в тази част на острова. Намираме магазина, който се оказва затворен. Собственикът е наблизо обаче и с готовност ни отваря. На добър английски ни казва, че няма хляб, но отнякъде изважда цяла торба с питки, които дори не пожелава да му платим. Купуваме и други неща и поемаме в търсене на място за спане.

 

20.00 часа. 

Селото е много дълго. Това не ни харесва. А и поредното изкачване ни обезкуражава. Настаняваме се в маслинова горичка в самото населено място, едва на 20 метра от асфалтовия път. Добре – зле, решаваме да останем там. Времето се разваля. Има вероятност и за валеж, затова се подслоняваме под огромно маслиново дърво. Вечеряме. Умората ни е сериозна. Справка в навигацията показва, че сме изминали над 65 километра днес. Ракията ни приспива бързо. Заспиваме доволни, защото днес се справяме изключително добре с мисията. Колко важно е да бъдеш сериозен!

 

 

ДЕН ТРЕТИ: ГНЕВЪТ НА ИПСАРИО

 

05.40 часа.

Събудих се рано. Птиците не бяха спрели да пеят цяла нощ. Излезнах от палатката. Всичко изглеждаше спокойно. Но Ипсарио се бе разгневил и от небето се сипеше ситен дъжд. За щастие маслиновото дърво ни опази в голяма степен. Скоро дъждът престана. Спахме почти до 8.00 часа. След като се събудихме, дълго лежахме в палатките. Не ни се ставаше. Умората от вчера си казваше думата. А и днес бяхме по-спокойни.

 

 

 

Вършихме обичайни неща като закуска, събиране на катун, раздвижване и потегляне по пътя си. Бяхме радостни, защото днес оставаха десет километра до крайната ни точка – Лименас. Решихме да го караме по-лежерно, да се движим с по-бавно темпо, да спираме и да снимаме повече…Времето определено застудяваше. За разлика от предните два дни, сега бяхме облечени с ветробрани и полари, а при спускане дори слагахме качулки на главите си.

 

Изкачихме се високо над Скала Потамиас, където се откри панорама към крайбрежието. Вълните бяха станали доста сериозни. Явно вятърът в ниското се усилваше.

 

 

 

Последва приятно спускане към село Панагия – перлата на остров Тасос. Поне аз така го определям. Много приятно селце, сгушено в ниското, с типична родопска архитектура и особено приятна и уютна атмосфера.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На центъра на селото цареше особено оживление. Явно защото беше понеделник. Всички магазини и кафенета работеха – гледка, която не видяхме в предходните два дни. Имаше и доста деца – ученици със стилни, сини униформи.

 

Разгледахме селото и поснимахме доста, след което поехме на път. Оставаха ни последни километри до Лименас, които за щастие преминаха в спускане. Вдясно от себе си видяхме огромна кариера за добив на мрамор. Нямаше как да не спрем и да я разгледаме.

 

Имахме доста време до ферибота за Керамоти и решихме да хвърлим един поглед на Лименас. Оказа се интересно селце с доста история и археология. За жалост обаче всички археологически паметници, които видяхме, бяха доста занемарени. Нещо нетипично за гърците.

 

 

 

 

 

Пак бяхме късметлии. Пристигнахме на пристанището в Лименас в 11.50 часа. Оказа се, че фериботът потегля в 12.00 ч. Побързахме да си купим билети от единствената работеща каса.

 

12.00 часа.

Отново настанени на палубата, с кафе и сандвич в ръка се отдалечавахме от острова. Времето бе лошо, а вятърът клатеше зловещо ферибота. Ипсарио ни гледаше високомерно на хоризонта. Ние бяхме изпълнили мисията си. Може би гневът му бе породен именно от това…

 
Дайте оценка на пътеписа:

(16 гласа, средно: 3,00 от 5)

 Loading ...