Блага Вълчева участва в конкурса с много интересен пътепис за разходката и до остров Идра. Благодарим на Блага от сърце за включването. Всички пътешественици, които искат да участват в конкурса могат да изпращат своите пътепси, фотописи или видео разходки на адрес pishi@razhodka.com. Очакваме ви!
Остров Идра е само на час и половина път с корабче от пристанище Пиреа, Атина и естествено се изкушавам да го посетя. В понеделник ставам рано, пия кафе и не закусвам. Стигам до пристанището и намирам моя превоз. Ще плаваме с „летящия делфин”. Не съм се качвала на толкова малък плавателен съд, закрит е от всякъде, прилича на морски автобус.

Или за да бъда по-точна и в синхрон с името, може би по-скоро прилича на самолет, за който си купил билет трета класа, стоиш объркан пред трите колони с пет седалки на ред и се чудиш кое ли е твоето място. Оказва се, че аз съм най-отпред в странната лодка и точно до прозореца, илюминатора или там както се казва. Не знам дали е позицията ми е хубава или лоша и предварително се настройвам да се вълнувам, но смятам да изпитам не онова чувство на душевен трепет и радостна възбуда, настроена съм буквалистки и чакам морското вълнение да предизвика същото такова в стомаха ми.

 

Още не сме тръгнали, само си се клатим на пристанището, стомахът ми е готов и се вълнува, а аз го убеждавам, че е празен и няма материал, с който да ме излага пред другите пътници. Тръгваме. Постепенно набираме скорост и аз изненадващо се чувствам по-добре, дори дръзвам да опитам от онова другото вълнение, дето е в преносен смисъл. Обикновено качвам Шипка с поне две спирки, за да дам на стомаха си лекота, обаче на тая развълнувана лодка се чувствам добре, същински морски вълк или там както се казва за подобни такива герои.    Първо минаваме покрай остров Порос. Правя няколко замъглени снимки през люка на кабината или както се казва това, в което сме настанени всички.

 

 

Продължаваме за остров Идра. На латиница се пише Hydra и естествено по-късно проверявам думата в google речниците, откривам следните значения – водна змия и многоглаво чудовище убито от Херакъл. Oсвен това ако сънуваш хидра е знак, че ще си изпатиш от наивността и доверчивостта си. Аз не бях я сънувала, но там отивах, така че не е зле да имам обща представа и google подготовка.

Пристигаме. Една от първите слезли съм. Всички останали са местни и забързано се губят из тесните улици. Само едно момче с раница прилича на турист, слезе и се огледа също като мен – безгрижно и бодро.

Вече съм на едно високо място с някакъв паметник близо до пристанището. Виждам група японски туристи. Без колебание се насочвам към тях. Ако искаш да опознаеш света, следвай японските туристи. И наистина. Страхотна гледка.

 

Докато й се наслаждавам и ахкам заедно с дребните усмихнати деца на изгряващото слънце ми става топло и се опитвам да се освободя от бодито си изпод блузата. Успявам. И само няколкото туриста наблюдават причудливите ми движения. Дано съм ги заблудила, че изпълнявам ритуал за дъжд или поздрав към великия Посейдон. Ама и да не съм…

Тръгвам да се разхождам по тесните улици.

От време на време забелязвам момчето с раницата. Губя го за малко, после пак се появява иззад някой ъгъл и бързо отново се скрива в тясната уличка, но общо взето си вървя след него. Нарочно тръгвам в противоположна посока и тъкмо съм забравила за него, обърнала взор се възхищавам на къщите със сини кепенци без малко да се блъсна в него и то не веднъж. Дано не си помисли, че го следя. А може и да е така. Кой знае.

Обикновено се наслаждавам на момента, изживявам чувствата, което мястото предизвиква и после забравям и мястото и преживяното там. Всъщност наистина имам неуслужлива памет и този път решавам да се преборя поне частично с нея като правя снимки – къщи, лодки, котки, дървета, гледки, паметник, котки, хора, храсти, котки – за да си спомням за мястото, усещането пак ще забравя. Абе много котки има тук. Броят предава незначителност на битието им и скоро преставам да ги снимам. Започвам с магаретата. И вярно. Няма коли. Нито една. А магарета колкото щеш.

 

Някой са пуснати голи, без дисаги, друго носи торбите и прилежно се движи след собственика си, даже минавам покрай живо магарешко влакче – овързани едно за друго, а на първото се е качил си весело си свирука машиниста

 

Скоро и тях спирам да снимам.

Разхождам се по алея по ръба на острова. Скоро пак засичам момчето с раницата пред мен. сигурно  и той се дразни от присъствието ми, както аз се смущавам от неговото. Не че съм на безлюден остров, но като знаеш, че друг повтаря стъпките ти и не си сам, това някак омаловажава битието ти, всякаква изключителност, неповторимост, а от там и желанието да се положиш в него. С една дума. Гадно.

Момчето сви по едни криволичещи природни стълби водещи надолу до морето. Завидях му. Пак ми открадна кътчето, мястото ми за писане. Е, всеки има право на своя тих остров, жалко че над този имахме права двама. После ще се върна. Подминах и продължих във високото, по ръба на острова, без посока. Обичам да се губя на разни места. Лесно е, като не знаеш къде си – вече си загубен, но ако не трябва да си някъде, всъщност не си. Някъде си и си никъде едновременно, изгубен или всъщност точно там, където трябва да си. Един от любимите ми пространствени парадокси.

Е, аз трябваше да съм на онзи тих оазис в ниското и скоро се връщам да проверя дали вече е пуст. Надничам от горните стълби. Момчето още е там, легнало на облите камъчета, чете. Как не се сетих да си взема книга. Островът се оказва пренаселен от пространствени максималисти. Ще трябва да изчакам на една пейка наблизо. Пиша. Каквото си искам.

Mомчето минава покрай пейката ми. Вторачена съм в тетрадката и думите, които изсипвам в нея, но усещам забързаните му стъпки по гърба си, точно преди да ме отминат. Усмихвам се лукаво,  завиждай ми сега пък ти на гледката, време е да проверя твоя чудесен оазис. После ще обядвам.

Слизам при морето. Мястото е пусто по онзи начин, сякаш никой не го е виждал и следователно не е много сигурно дали съществува.

Сигурна съм, че и след мен ще е така. Сякаш със всяко стъпало надолу ставам безплътна и докато стигна до него ме няма. Накрая пак си остава пусто. Естествено решавам да си събуя обувките и чорапите. Камъчетата приятно боцкат ходилата ми, януари месец е, но не е толкова студено. Пък и имам един лош навик – видя ли море трябва да цопна в него, може с палец само да е, но трябва да се докоснем, без значение кое време е – метеорологично или астрономическо.

Малки ситни гънки се увиват около глезените ми. Все едно някой го е изпрал в пералнята с неподходяща програма и на много висока температура, на всичко отгоре после го е бухнал в сушилнята и сега така се е намачкало, че и най-модерната ютия не може да го изглади. Но нищо аз си харесвам гънките му, придават му някаква мъдрост, приличат ми на безбройните ситни бръчици по лицата на светците от иконите.

Чакам краката ми да изсъхнат, обувам се и продължавам да следвам липсата на какъвто и да е план. А да, щях да обядвам. Намерих къде намерих къде да хапна сувлаки, което не се оказа лесно извън туристическия сезон. Набързо хапвам на една пейка под обвинителния поглед на прииждащите гладни котки и пак тръгвам по тесните улички сложени между къщите като пътека в гъста гора, която изтънява, изтънява, става колкото косъм и сякаш всеки момент ще се изгуби изпод краката ти.

Най-широката уличка беше колкото да се разминат един човек и един човек на магаре, а на най-тясната едва върви един човек като подпира с раменете си стените на къщите.

Островът ми прилича на лабиринт в кралската градина. Ако трябваше да открия някой точно определена къща или котка със сигурност щях да се загубя в лабиринта и да умра от глад или жажда. Но сега смело избирам посока след посока и се лутах заради самото лутане.

Пък и нали заради това са лабиринтите, за да се загубиш в тях. Благодарна съм че имам тази възможност и продължавам да не пускам трохи по пътя си и да не запомням дали този път свивам в ляво или дясно.

Островът не е толкова безлюден, на всеки половин час срещам по някой човек, първо той ме поздравя, после аз отвръщам с усмивка-високо и ясно. Харесвам места, където хората си пожелават здраве просто така, без да се познават, защото са хора и здравето е най-важно. Някъде има и училище. По-рано през деня чувах веселата глъчка на децата оглушаващи двора в междучасието, а сега виждам по няколко малчугана да се прибират. Започвам да си мисля за децата и изобщо за хората тук. Какво ли е да живееш на остров, на който вместо коли има магарета и котки, а броя на къщите е колкото на най-голямото ни родопско село.

Обаче не си в планината , а си на остров и то на стръмен такъв. В двора си задължително трябва да имаш магаре, за да изкачва вместо теб баира. Многобройните ситни улици нямат имена, къщите са без адрес или пощенска кутия, тук таме се вижда само някоя олющена табела със все още ярка стрелка и надпис: Пансион Ахил, таверна гладната Хидра, къща за гости Мария, мотел Делфин, таверна Врата към морето. Само на едно място видях синя табела, на която се мъдреше важно и на гръцки думата за път и после еди кой си, но това само събуди ироничната ми великодушна усмивка. Какъв ти път, едва се разминахме странично двама човека. После стълби до където ти видят очите, сигурно се казва път към небето.

Намирам два хранителни магазина и още един…хм..подобен на железария или на домашни потреби, по точно и двете взети заедно. Съдя по пластмасовите кофи, метли, саксии и дръжки за врати оставени да служат като реклама пред вратата. Ами ако искаш телевизор или диван, маса, колело, от къде си ги купуваш? Или по скоро, как ги пренасяш? Сигурно отиваш да Атина, влизаш в мебелната къща и първо питаш доставят ли по домовете. Избираш си диван, спалня, маса, после им даваш адреса: къщата с червените кепенци, от ляво на таверна Мария, остров Хидра. Да си берат гайлето, щом предлагат доставка по домовете. Весела музика ме отвлича от мислите със заглавие: естество на проблемите на островитяните. Шумът ме накара да се обърна и да надникна през ниските прозорци на бялата къща с розова порта. Е, коли и магазин за дивани може да няма, но фитнес салон имаше. Вече съм по спокойна за островните хора.

Мисля си, че разказът ми ще се окаже малко скучен, но какво съм виновна че тук има само котки и магарета. Но дори и така да е, през цялото време се старая да ги споменавам много бегло и уклончиво.

Ще го нарека пътепис. Те по право са си скучни за всички освен за пъте-писателя. Сега разбирам и се успокоявам защо така и не можах да прочета „До Чикаго и назад”. Обаче като се прибера ще го направя, от уважение, и дори като ритуал, може някой после да прочете моя, доста по кратък е все пак.

Малко се изморих и отивам да пия кафе на пристанището, докато чакам летящия, морски автобус или там с каквото дойдох. Момчето го нямаше. Така и не се появи. Къде ли е?

До скоро и благодаря, че останахте с мен. Някой ден ще ви разкажа история с хора и случка от острова, но не истинска като тази. Тя ще е измислена, ама не са ли всички такива. Сега решавам да си тръгна.

……………………………………………………………………..

 

 

В ъгъла на острова един рибар поправя жълта мрежа. Гледа мен, а плете мрежата без да гледа. Промушва и оплита на ново жълтите корди, зашива дупките, сътворени от острите камъни и непослушните рибки. Усмихнах му се. Той не отвърна. Сляп е. Като в приказките.

 

…………………………………………………..

 

 

Момчето се качи на върха до последната къща, после продължи да се катери по скалите, докато се прехвърли от другата страна на острова. Намери една пещера, доста удобна. На входа й се обърна назад. В тази пуста част на острова щеше да му е добре, а от другата беше селото, където имаше доста котки. Нямаше да остане гладен.

 

 

……………………..

 

Всъщност края е друг. Така става, като бързам да сложа край на нещо, което не е готово да свърши.

Чакаме на пристанището вече повече от половин час, само аз и момчето крадец на прекрасни островни кътчета. Това с пещерняка ядящ котки си го измислих в пристъп неприязън към преследващото ме мяукащо множество, докато си ядях сувлакито по рано днес. Обаче дядото плетящ мрежи си е истински…и всичко останало. Та чакаме си даже вече повече от час, докато дойде жената от офиса:

- Днес няма да има „летящ делфин” до Пиреа, заради лошите метеорологични условия. От другия офис ми се обадиха, че тук двама чакат, та дойдох да ви кажа.

- И сега? – май нито аз, нито момчето произнесохме въпроса, но жената продължи

- Елате до офиса, ще ви сменя билетите за утре сутрин, ако времето се оправи ще има транспорт.

Набързо се споглеждаме и тръгваме след нея.

-     А ще ни кажете ли къде можем да спим?

-          Да, ей тук наблизо има един приятен и не много скъп пансион.

Устройва ни. Вземаме си новите билети и тръгваме да търсим посочения подслон по описания криволичещ маршрут из притъмнелия островен лабиринт. С момчето си разменяме не повече от една две думи. Не ни се говори. Не че сме притеснени, уплашени или ядосани, но думите ни се изплъзват навътре замислени. Така става, когато ти се напомни, че не ти дърпаш конците.

Един мъж ни маха от края на улицата. Явно съдържателя на препоръчания пансион. Хубава къща. Вътрешен двор. Екзотика. Опитва се да ни сложи в една стая със спалня. Не ни устройва. Искаме две. Собственика се учуди, но даде ключовете. Устройва ни. Пушим седнали в двора на масичката между двете стаи. Заточени сме на острова. Съвременни корабокрушенци. Прибираме се в отделните стаи, „летящия делфин” ще ни вземе утре сутрин в седем, ако времето е добро. Отпускам се на леглото. Не си взех нищо за четене, а момчето цял ден се разхождаше с дебела книга, сигурно вече я е разгърнал. Завидях му. Нищо. Аз ще си довърша пътеписа. Или я по-добре да не бързам.

 

Дайте оценка на пътеписа:

(35 гласа, средно: 3,51 от 5)

 Loading ...