Благодаря на Наталия за поредния прекрасен и интересен пътепис, пълен с индийско-китайски ритми
Нравопис

Не сте виждали такова – сигурна съм. Има го само при нас – в танцовата школа в Пънлай.

Суин Дзин е собственичка на клуба, но временно води часовете по индийски танци, докато намери заместничка на напусналата учителка. Госпожица Гъ замина, тъй като си намери секретарска работа някъде. “По-стабилно е” – каза тя важно, но всъщност танцът е в кръвта й, мисля, че няма да издържи дълго без него…

Та когато Суин Дзин обяви, че започваме разучаването на танго, трепнах – най-после разнообразие от азиатското танцово изкуство. Един от любимите ми танци, истински опиат! Прозвуча страстно аржентинско танго (то пък какво ли танго ще е, ако не е страстно…). Девойката се понесе в ритъма, а големите огледала в залата отразиха характерните резки и насечени движения, радост за окото и душата. Ненадейно тя заизвива по индийски гъвкавото си тяло. Усмихнах се с яд и ирония. Какво е това – Индия и Аржентина – невъзможен диалог в танца! Запротестирах енергично, но всичко, което успях да постигна, беше да откажа момичетата поне от кърпите с парички, които подрънкват неуместно в ритъма…

Суин Дзин по време на урок

Двата танца отразяват различна душевност и експресия и отправят различни послания. Защо трябва да се съчетават в един?!

При индийските танци емоциите се изразяват само с очи и ръце, особено с пръстите на ръцете. Тук е Азия, изразните средства са им по-близки, макар и китайската интерпретация да се получава по-спокойна и леко дистанцирана. А тангото е измислено като танц за двама като първоначално партньорите са били само мъже. Идеята му е била дуелът, в чиято основа е жената. Противоборството е останало и по-късно. Многообразието на сложните, но красиви елементи в латиноамериканския танц се дължи на различните националности на имигрантите в Аржентина. Съчетани са африкански ритми, аржентинска милонха, хаванска хабанера, испанско фламенко, даже полска мазурка, които са се слели в тъгата по родината, нещастната любов, страстта и самотата… Виждах, че не е лесно за китайските жени от 21 век да разберат със сърцето си тази тъга от парещия спомен за изгубената любов в една твърде далечна Аржентина отпреди век. За хора, които традицията задължава от хилядолетия да не дават израз на чувствата си и да покриват лицата си с маска, остана чужд и непонятен този див латинотемперамент, буйна кръв и отривисти движения.

Навлизах с интерес в този чувствен танц, горещ и драматичен, който разчита изключително на импровизацията. И постепенно осъзнах, че всъщност редуването на индийски змиевидни движения с аржентински стъпки си има своето очарование – най-малкото, защото е уникално. И ако това е сплав от чувства и преживявания на много народи, защо да не добавим към тях и индийския… Е, сега вече знаете, че съществува и един по-екзотичен вариант на стогодишния танц – азиатско индо- китайско танго, аз го наричам танца на живота.

репетиция на открито

Суин Дзин ме покани на третия рожден ден на школата – на 21 април концертът по случай празника ще бъде изнесен в Сохо бар – едната от двете дискотеки в Пънлай. Като се замислих – ами аз съм един от ветераните на танцовия клуб – записах се в самото му начало и преживях заедно с момичетата всички трудности и възходи до сега. Празнували сме заедно, споделяли сме радости и проблеми, изкачихме планината Луошан, привличала съм познати за каузата на танцовото изкуство. Там срещнах и моите приятелки. Неусетно това място се бе превърнало в част и от моя живот.

Защо барът се казва така? Сохо е космополитен квартал в централен Лондон, приютявал в течение на векове вълни от имигранти. Там е и Чайна таун – с традиционните арки и с имената на улиците, написани и на мандарин. В чест на китайските имигранти, пренесли многовековната си култура в тази далечна страна е избрано и името на бара. В интерес на истината дискотеките европейски тип не се радват на популярност сред пънлайските младежи. Танците не са любимото им занимание – те предпочитат да ходят вечер на КТВ с приятели. Това е китайското название на караоке клубовете, има ги много из града. Евтино, достъпно, дава поле за творческа изява – по техен вкус. Кабинки за караоке (за бърза употреба и през деня) има даже на последния етаж на новия мол.

публиката в Сохо бар

И така – идва паметният ден. От сутринта небето се разцепи и над града се заизлива не порой, а потоп… Става обяд – не спира. Не мога да не отида, обещала съм, пък и овенът трудно се предава. Тръгнах аз, облечена официално и с едно жалко чадърче, но вятърът набързо го замота и аз се отказах от услугите му. Повървях малко и стигнах до портиерската будка, където пазят полицаи, мокра като мишка. Влязох вътре под усмихнатите и с някакъв примес на възхита и съжаление погледи на младите пазачи – момче и момиче. Как да стигна до Сохо бар… То и коли не вървят. Сетих се – Хелън! Бързо да й се обадя, само тя ще ме спаси. Хелън е западното име на една пънлайска шофьорка на такси, която говори английски. Много бойно момиче – и този път не ме излъга. След петнайсетина минути сребристата й кола спря пред портиерната и тя усмихната спусна прозорчето. Подбрах остатъците от чадъра и бързо се шмугнах при нея.
Бях поканила на концерта и Вероника – друга моя приятелка, с която се гордея. Не се съмнявах, че ще дойде – как ли би могъл някакъв си потоп да уплаши англичанка, обиколила два пъти света! Тя заслужава отделно внимание, но сега само ще ви спомена, че Вероника е доктор по антропология, вече пенсионерка. Отгледала е двама сина и една осиновена дъщеря и вече се радва на пет внучета. Втора пролет идва в Пънлай да работи като доброволка в колежа за учители – преподава английски – без заплата. Осигурени са й стая в общежитието и храна в стола. Определено колоритна личност, аз й казах, че ако Пипи Дългото чорапче остарее един ден, то би се превърнала във Вероника.

Тук срещнах хора с големи сърца – толкова е вдъхновяващо…

Дойде, разбира се. Взехме я от клуба и отплавахме за Сохо бар по празните улици.
Та седим си с Вероника в едно сепаре и оглеждаме народа като споделяме впечатления от китайския си живот. Нямаше много хора, както и очаквахме – участниците и някои и други горди родители на малките танцьорки. Но пък беше страхотен концерт!

танц – молитва

като русалки

Излизаха нетърпеливо и танцуваха с плам и принцеските в бляскави роклички, и учителките по различни видове танци, и йогите.

изяществото на Ориента

малките принцески

салса по китайски

концертът продължава

солов танц на Суин Дзин

Между изпълненията водещата разговаряше дълго и упоително с публиката, предлагаше разни игри като сляпа баба, двама са малко, трима са много и други от детството…

сляпата баба ни върна в детството

танцът на феникса

Златният танц

По някое време над главите на зрителите изплуваха подноси със… семки, не какви да е, а напоени с канела и разни други незнайни подправки. Това е почерпката. Чоплиш семки, оставяш шлюпките по масата, както е обичайно тук. Ако си в Рим, живей като римляните (пънлайчаните)…

постижения в йогата

Западният момент в тържеството беше триетажната торта, около която пак дълго говориха, преди да я разрежат. Тортата е непривичен десерт за китайците, взет назаем от западните филми. Затова е повече красива, отколкото вкусна…

западна екзотика

Концертът ме погълна – продължи дълго, трябваше да се изявят всички. Подготвяха го три месеца. Беше много емоционален и трогателен.

на сбогуване

Сега ще ви представя и собственичката Суин Дзин. Тя е едва на 23, а вече откри и втори танцов клуб в града. Преди нея имаше още четири други. Отначало я виждах само като амбициозна млада дама, решена на всичко, за да преуспее. Чести ремонти за освежаване на школата, търсене на най-добрите учителки в града, реклама… Винаги усмихната, готова да замести разболяла се или напуснала учителка, талантлив управител. Трудолюбива и всеотдайна, с уникална способност да заразява с любовта си към танца.

С течение на времето Суин Дзин придоби за мене нови измерения, като че ли изплува от мъглата. Така става, когато между вас стои езикова бариера и може да се опознаете само чрез делата. Когато срещнеш истински другите, можеш да се вживееш в техния свят и да установиш контакт и без думи. Както се случи и с тази китайска девойка.

Научих се да гледам техния свят със сърцето си и мисля, че го опознах по-добре дори, отколкото ако говорех свободно китайски. Целият свят се разкрива в степента, в която ние се отваряме за него.

Помолих Уан Уей да помогне с превода на кратко интервю, което да допълни представата за това интересно момиче. Отговорите са стегнати, по войнишки. Ето ги:

От шестнадесетгодишна се занимава с йога и танци. След като завършва професионално училище, девойката започва работа като учителка по йога и танци в Янтай. Едновременно взема уроци от индийка, която живее в Пекин. Никой от семейството й не се занимава с тези азиатски изкуства, нито пък е получила финансова подкрепа за началото на бизнеса си.

учителката индийка със съпруга си

Китайските  танци си възвръщат популярността според нея, но те са по-професионални и трудни и не са за масова практика. Би искала да посети Индия, защото е запленена от нейната култура. Модата на индийските танци е навлязла в Китай през 2007.

Какво я прави щастлива? Училището да е стабилно и ученичките да са доволни от наученото. И мечтите й са свързани с успех на бизнеса й. Даже да спечели от лотария един милион юана, пак няма да спре да работи. Не се и съмнявам, като гледам колко страст и перфекционизъм влага в работата си.

Отскоро е поставила в просторното фоайе ето този Буда за късмет и просперитет на школата. Всеки ден младата жена му поднася дарове – истинска храна. Днес има резени говеждо и сладки, а вчера бяха плодове. Сигурна съм, че и без преданите дарове старият Буда ще бъде благосклонен към толкова трудолюбие и ще донесе мечтаното.

Буда в школата

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Дайте оценка на пътеписа:

(30 гласа, средно: 3,57 от 5)

 Loading ...