Конкурс 2013: Есенен Григ или песента на Норвегия (част 2)
етикети: конкурс 2013, Конкурс за пътеписи 2013, Норвегия
Събудих се в Берген – вторият по големина град в една от най-богатите страни в света, Портата към фиордите.
Най-старият норвежки град е основан през 1070 г. от крал Олаф и е столица до 1299 г.
Днес е неофициална столица на областта Западна Норвегия, с население 220 000 жители и е едно от най-големите пристанища в Европа.
Разположен е по бреговете на Хардангерфиорд – вторият по големина фиорд в страната и трети в света – дълъг е 179 километра.
Събудих се – вали… Бързо разбираш, че тук без чадър не можеш. Продават ги навсякъде, на всякакви цени. Това е първото място, където е поставен първият автомат за чадъри (не видях такъв, но така казват…).
Дъждът си взема отпуска само две – три седмици в годината.
Наричат Берген Дървеният град (заради квартал Бриген) или Европейският Сиатъл… Аз бих го нарекла Водният град – отвсякъде вода – градът се е покатерил по диплите на Седемте планини, които се издигат покрай бреговете на Хардангерфиорд като че ли да избяга от нея, но от небето се изливат тонове вода – и така е цяла година.
Чистичък град, не събира прах, изглежда като гланцов през цялото време.
Южният ни темперамент беше окончателно досломен от представата ни за полярната нощ и неизгряващото слънце. Да, по своему екзотична страна – слънцето или не изгрява, или не залязва (през лятото). Известно спасение от тягостната тъмница са солариумите, които са особено търсени от местните хора през нощната част от годината. Всеки може да отдели по десетина минути на ден и 25 крони, колкото е едно кафе, за да се погрее на изкуственото слънце…
Най-търсените стоки, логично, са гумените ботуши и дъждобраните, както и светлоотразителните жилетки, които малки и големи трябва да носят през тъмното полугодие. Тук видях и най-високата цена за гумени ботуши, която може би съществува въобще – 2400 крони (600 лева), скъпо дори и за бергенчани.
Излизам на лов за снимки и впечатления. На пръв поглед социалните различия са умерени и не се набиват на очи (ако не броим циганите – просяци по улиците, гостуващи отдалеч и емигрантите от Африка и Азия). Не забелязвам показни богаташки прояви, минувачите са еднакво удобно и небрежно облечени. По-младите – с кецове и раници на гръб, със затъкнати слушалки в ушите, по-възрастните – също с ненатрапчиви дрехи. В движение видях да пушат само няколко жени.
По-високи и руси от нас, те вървят мълчаливо и забързано, като се правят, че не забелязват множеството африкански съграждани. Те пък са си заформили град в града – с хранителни магазини, фризьорски салони и увеселителни места – и видимо се чувстват прекрасно в студения северен град. Съжителството е мирно, никой на никого не пречи, никой от никого не се интересува.
Занизват се сиви и мрачни дни – не можете да различите по светлината утрото от следобеда, не падат сенки. Бързо се насищаме на настойчивия и упорит дъжд и напрегнато очакваме слънчева промяна – но такава няма. Най-накрая една сутрин, докато дъждът закусваше, натежалите оловни облаци нещо се разсеяха и пропуснаха кичур от слънчевата коса… Още малко и – о, чудо! – слънце! Единственият слънчев ден! Къде по-напред да снимам…
Бързо, Настя, да вървим, че ей сега ще се скрие. Настя е новата ми приятелка, момиче от Краснодар, с което се запознах на курса по норвежки за чужденци. На този курс се бяхме събрали все представители на източноевропейските и прибалтийските страни. Берген ги е привлякъл по различни причини, някои са решили да го направят свой дом.
Та решаваме с Настя да се качим на хълма Фльоен (320 метра висок), за да видим града с погледа на птици. После ще разгледаме Бриген.
За нагоре ще вземем фльойбанен – туристическото въжено влакче.
– Откъде сте? – питат ни на касата. Водят статистика. Взехме си билетите и само след пет минути пристигна влакчето. Заедно с едно норвежко семейство успяхме да се настаним най-отпред, откъдето се разкриваше широка живописна панорама. Дори таванът е остъклен.
Изкачването е кратко – след няколко снимки време и ето ни на върха.
А от там – простор, погледът обхваща целия град, пристанището, част от фиорда и някои острови, и се спира чак на отсрещната „планина” (бих я нарекла по-скоро хълм). Отваря се кръгозорът, полита мисълта, чувствам се някак над дъжда…
Но, уви, за кратко. Тук времето се променя за секунди – докато се радвам на лазура, откъм морето пропълзя Яворовият черен и тежък облак от „Градушка” и заслони хоризонта, рукнаха реки и водопади над главите ни. Не че е нещо ново…
Дъждът, примесен с мъгла, скрива на моменти напълно панорамата зад водна стена. Над един от хълмовете се заизвиха и закълбиха облаци под формата на изригващ вулкан. Чувстваш се малък пред страховитата водна стихия.
Мимолетна е светлината в този край, лъжовно е слънцето… Влязохме в магазина за сувенири, пълен с тролове и викингски кораби. Но дъждът нямаше намерение да спира. Настя е тук от месец и вече не се впечатлява от времето, както и десетките норвежци, изкачващи се пеша по склона. – Да тръгнем надолу по пътеката – предложи тя. – После ще пием кафе в „Магдалена”.
Така и направихме и не съжалих. Минахме през есенната гора, на която, ако й се прикрепи платно, ще заплува гордо по фиорда. Над главите ни се отцеждаха от дърветата едри капки, буйни потоци подскачаха из деретата, тук сушата е непозната…
Тук – таме сред пъстрия есенен гъсталак аленеят рябини – същите, възпети в руските песни. Някога рябината се е считала за магическо растение и е играла важна роля в поверията и ритуалите на древните славяни, скандинавци и келти. Те са вярвали, че ако в гората има много узрели рябини, това е знак за дъждовна есен. Не можем да не се доверим на народното поверие…
Най-после, вир-вода, слязохме от Фльоен и тръгнахме по старите калдъръмени улички.
Минаваме покрай Рибния пазар, няма навалица, въпреки изобилието и разнообразието на морски дарове. Само да посочите някоя риба от витрините и веднага ви я приготвят, но рядко някой се осмелява. Причината – цените, безумни дори за местните.
Кривваме наляво и – ето ни пред кафенето. „Магдалена” е в сърцето на Берген, на тясна стара уличка с гръмкото име „Крал Оскар”.
Гостоприемно и уютно, в старинен стил и с народни цени. Супите са до 30 крони (за сравнение билетът за автобус е 27 крони), а кафе с палачинка е 20 крони – само кафето другаде е 30 – 40 крони. Църковната мисия е съдействала храната и продуктите, останали в ресторантите, да бъдат дарявани тук, затова и цените са ниски. Всяка седмица в кафето се организират концерти, събира се местната бохема, студенти. Едно стоплящо сърцето място във Водния град.
Седнахме с Настя на кафе и палачинка, и сладка приказка. Снажното светлооко момиче е завършило университет в родния си град, поработило малко в офис по специалността си, но много искало да излезе по широкия свят, да опознае и други народи. Повлияна от разкази на приятелки, които работили в Норвегия, решила и тя да поживее в далечната северна страна. Започнала работа като гувернантка в един малък град, но нещо не се разбирали с родителите на децата и тя напуснала. Сега е в Берген – студентски център и най-международният град в Норвегия, и „хората говорят английски” – харесва й. – Не знам още колко ще остана тук, но си мечтая един ден да замина за Москва и там да работя по специалността си…
Заплатата й е толкова ниска, че при тази скъпотия не стига дори за джобни, затова девойката търси по интернет безплатни културни прояви в града и ги посещава с радост. Така попаднахме и на органов концерт в Бергенската катедрала. Пазя си още програмата – слушахме трима немски, един френски композитор и – гордостта на Берген – Кетил Хвозлеф, роден тук през 1939 и преподавал в Музикалната академия „Едвард Григ”.
Голямата зала се изпълни с хора от всички възрасти, те сядаха и слушаха благоговейно небесната музика. За първи път ми се случваше да седя с гръб към изпълнителя и се чувствах странно. Внушителният орган е в дъното на катедралата, зад и над пейките, както застават всъщност и нашите църковни хорове. Акустиката беше прекрасна и дълго после композициите звучаха в главата ми.
След концерта раздадоха на желаещите по чаша бяло вино и зрителите се събраха в предверието да си поговорят. Настя ме изненада с новината, че църквите точно са местата, където се събират бергенските младежи – обикновено след неделната литургия. Там те общуват, запознават се с нови хора, сприятеляват се…
Няколко дни преди това попаднах случайно на безплатен концерт по случай откриването на сценичния сезон. Минавах покрай една стара църква надвечер и вниманието ми беше привлечено от две трепкащи пламъчета от двете страни на портата.
Позагледах се и стоящият пред входа човек любезно ме покани да гледам концерта, програмата включвала дамски квартет от флейти и изпълнения на певица с пиано. Хората бяха вече насядали край малки масички с горяща свещичка в средата и очакваха началото. Музикантите бяха млади хора, а репертоарът им включваше норвежка и световна класика. Първото ми приобщаване към местната култура беше много приятно преживяване.
На тръгване спрях пред голямата концертна зала „Едвард Григ” – местният оркестър изпълняваше тържествена музика на открито, а публиката излизаше с озарени и вдъхновени лица. Истински празник!
Разхождайте се по виещите се калдъръмени улички, яжте и пийте по заведенията, но гледайте да е по-рано, особено пък в почивните дни. Докато си пиехме веднъж с Настя следобедното кафе в едно централно кафене, към 17 часа намусена жена започна трескаво да чисти покрай нас – заведението затваря! Събота е, и ние искаме да почиваме… В почивните дни дори такси е трудно да се хване, работят само някои хранителни магазини…
Една неделя се разхождахме из крайбрежния квартал по пустите улици, без да срещнем жива душа целия ден. Като че ли народът се беше изселил, необичайно ми се стори…
Над централната част започва градският парк с красива растителност, но и с наркодилъри, които съвсем открито предлагат стоката си на минувачите. Демокрация…
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
Дайте оценка на пътеписа:
|
Хей, ако сте харесали тази статия, хвърлете око и на тези:
Коментирай чрез фейсбук: