Конкурс 2014: Добърско
етикети: Добърско, конкурс 2014, пирин, Рила
Благодарим на Руми Георгиева за второто участие в конкурса. Пожелаваме успех.
Бях чувала доста за село Добърско и за неговата прочута църква „Св. Теодор Тирон и св.Теодор Стратилат“. Но едва когато семейството ми посети Разлог миналото лято, се откри реалната възможност да посетим това чудно село.
И ето ни в автобуса от Разлог пътуваме към село Добърско.Минаваме през китни селца, на хоризонта се очертава зелената гърбица на Рила, слънцето весело ни гали в утринния хлад. Шосето става все по-стръмно и лъкатуши нагоре покрай тучни зелени ливади. Пристигаме в Добърско.
Съвсем близо до спирката на автобуса виждаме няколко сергии с пъстроткани черги, шарени плетени чорапи и сувенири.Тези български багри милват очите и сърцата ни.
В ляво има каменен дувар, зад който, разбираме, че се е сгушила старата църква, а в дясно се извисява нова църква. Ние бързаме към входа в ляво, където пред очите ни се разкрива чудна цветна градина. Зад цветята буквално се крие ниската каменна постройка на църквата. Дворът е пълен с хора, предимно чужденци, чува се реч на френски, английски, немски…Явно това място е задължителна спирка в туристическите маршрути.Налага се доста да почакаме, за да влезем, тъй като в църквата пускат само малки групи, но пък това ни дава възможност да отдъхнем в двора и да се полюбуваме на прекрасните цветя.
Когато най-сетне идва нашия ред, навеждаме глави, за да влезем през ниския свод.Така с поклон пред Бога човек се смирява и влиза тук за молитва. В смълчаната тишина на тясното пространство ни грабват думите на екскурзоводката, която изнася поредната си беседа с патост и вълнение сякаш е за първи път. А ние, попаднали в група със случайни непознати хора, се чувстваме близки и съпричастни към онзи духовен свят, който извира от стенописите.Разбираме, че в няколко отношения църквата е уникална.Това е църквата с най – стари стенописи, от 1614 година, които не са реставрирани, а напълно автентични.Само са почистени от саждите на свещите.За запазване на стенописите допринася естествения климатик, който действа тук.Той се състои от трите много тесни прозорчета, които приличат на бойници и от четири дупки по –ниско в противоположните стени, които не допускат светлината пряко да осветява стенописите.Димът от свещите, който се е наслоявал върху изображенията, ги е консервирал и също спомогнал да се запазят. Другата изненада е, че църквата вероятно е още по-стара, защото на една плоча на пода пред олтара е издълбана годината 1122.
Тук ни разказват и легендата за ослепените войници на цар Самуил, които след битката при село Ключ (1014г.), тръгнали към Рилския манастир.Пътят им минавал през Добърско, където намерили действаща църква.Измили си очите с водата от извора, който извира под църквата и прогледнали.Основание за достоверността на тази легенда дава един стенопис вдясно от входа на църквата, който не си е на мястото.Тай изобразява Христос изцеляващ слепите.Вероятно тази сцена има пряко отношение към събития ,които са се случили на това място.Изворът все още е тук, зад църквата в двора, блика в нещо като шахта под леко открехнат капак.Всички ние не пропускаме да измием очите си с тази вода за благословение и дано да се отворят духовните ни очи.
Времето вече е доста напреднало.Слънцето прижуря над главите ни.Утоляваме жажда от чешмата изградена на ъгъла на дувара на църквата от външната страна и поемаме към водопада Щрокалото.Той е съвсем близо до селото.Вървим по един баир, после през центъра на селото и все напред покрай къщите стигаме до постройка с табела:“ За водопада 200м“. Вдишваме чистия селски въздух с отворени гърди и заедно с него поемаме мириса на сено и дърва.Затрогват ни порутените стари къщици, които виждаме тук-там, с тухли от пръст и обрасли със здравец. Липсата на тротоари някак странно ни сближава с къщите, чиито стени очертават улиците и аха-аха ще се отвори някоя врата и ще надзърнем през нея. Пътят преминава в пътека обрасла с трева, която води към дървена оградка с портичка.А на нея пише :“Затваряйте вратницата“.
Минаваме през нея и тръгваме в дясно, но скоро дървена преградка препречва пътя ни.Пътеката става опасна, защото води точно над водопада, а той е твърде висок 25м. Връщаме се и тръгваме стръмно надолу в ляво покрай самаделно направен дървен парапет.
Не можем още да зърнем водопада, но когато стигаме в подножието, виждаме само зелена следа оставена върху скалата като някоя огромна змия и нито капчица вода.
Макар и водопадът да е пресъхнал, мястото си има своя чар: диво, забулено в шубраци и високи зелени треви.А някъде напред и нагоре се извисяват скалисти баири.Поспираме за малко и тръгваме обратно.Когато стигаме до вратницата, поглеждаме назад и в далечината съзираме чудна гледка: един дядо язди магаре по тясна пътечка на баира прехвърлил и двата си крака от едната страна.
Сякаш времето за него е спряло някъде в миналото . Има нещо мило в тази картинка. Бързаме да го снимаме и поемаме към третата ни цел – Копаната църква.Сега вече доста учудваме хората с въпроса си къде е тя и с намерението си да ходим там.Оказва се, че тя е в противоположната посока, на изток, и трябва да прекосим цялото село.Уталожваме жаждата си от прекрасната чешмичка на центъра на селото, на която са издълбани думите:
От тебе, кът роден, започва простора.
От тебе се тръгва напред и нагоре.
Ти храм си, светиня!Пред теб коленича.
Ти караш душата света да обича.
И птицата в мене събуждаш да пее.
За тебе сърцето до гроб ще милее.
Шосето се спуска надолу, издига се нагоре, минава по високия мост над реката,
толкова висок, че свят ти се завива като погледнеш надолу, а после завой в ляво и нагоре по една живописна уличка излизаме от селото.Пред нас е баир, няма сянка, пътят е черен а слънцето ужасно пече, пот се лее от нас. Почти на прага сме да се откажем.
Но когато изкачваме стръмнината, пътят завива надясно и навлиза в борова горичка.Пред нас се разкрива живописна гледка –развълнуваното зелено море на планината, било зад било, а зад нас – панорама на цялото село, шосето, по-далечните села и още по-далеко.Пей сърце!
Поемаме през гората.
Изморени сядаме на тревата под дърветата.Накъдето и да погледне окото е отмора и радост: към гората ли – игра на светлина и сянка, към земята ли – изкусно наредена икебана от листа, шишарки и срамежливи цветенца.
Пусто е , не срещаме жива душа, но пътят е добре маркиран.След около час пътеката стига до поляна, извива нагоре и надясно до мястото, където табела указва, че има вековно дърво.Бяхме чели ,че до него се намира параклиса наречен Копаната църква.Но дървото вече го няма.Поглеждаме в пропастта и го виждаме повалено на една страна.Огромните му корени грозно стърчат нагоре.Някога под тези корени, които са излизали над земята сплетени един в друг са можели да се подслонят 2-3 човека при дъжд или вятър.
Застанали на ръба на пропастта отново виждаме на хоризонта необятните върхове на планината.
Изведнъж се разнася странен звук какъвто не бяхме чували до тогава.После разбираме, че шумят клоните на дърветата подгонени от вятъра, но този шум идва отдалече и се усилва все повечи и повече подеман от гората.Вятърът все още не усещаме, но чуваме звука. До мястото, където е било вековното дърво има малък параклис с иконки, а до него на дънер някой е написал:“Боже, пази България!“
Вече е късно.Имаме час и половина до автобуса и бързаме обратно по пътеката към Добърско.Изморени, но преизпълнени с впечатления, докоснали се до дивната хубост на нашата родина, една част от която вече сме приели в сърцата си.И наистина:
Ти караш душата света да обича.
И птицата в мене събуждаш да пее.
|
Хей, ако сте харесали тази статия, хвърлете око и на тези:
Коментирай чрез фейсбук: