Благодарим на Десислава Спасова за пътеписа й за прекрасните Седемте Рилски езера. Пожелаваме успех

Една прохладна августска сутрин, слънцето проблясваше и обещаваше топъл и усмихнат ден. Багажа бе натоварен в колата и потеглихме към така чаканата дестинация – Рилските езера. Заедно с приятеля ми тръгнахме от Сливен. По пътя спряхме в Ихтиман за малко почивка, а и там се отделихме от магистралата към Рила. Минахме покрай язовир Искър – уникално местенце, където да си хвърлиш въдиците, но уви не ги взехме с нас ? Заобиколен от планини, този приятен чист и планински въздух, бунгалата и вилите, които се виждаха, рибарите чакащи своя късмет

– обещах си да се върна някой ден там. Продължихме и не след дълго стигнахме Сапарева баня – малко и китно градче с усмихнати и приветливи хора.

   Разходихме се, хапнахме и започнахме да търсим къде да пренощуваме. Намерихме малко семейно хотелче в края на града. Собствениците бяха много гостоприемни, разказаха ни за забелижителностите в околността и ни опътиха за езерата, които посетихме на следващия ден. След като се настанихме решихме да не губим време и да отидем до споменатия от тях водопад, намиращ се близко до съседното село Овчарци. Запалихме колата и следвахме пътя, който ни отведе до края на селото. От там започваше пътека измежду високите дървета.

    Не след дълго стигнахме до една скала, от която се откриваше гледка към водопада. Има предание, което гласи, че по време на турско робство в селото са живяли Горица и Йовица, млада влюбена двойка. Но беят харесал Горица и изпратил слугите си да я отвлекат. Горица побягнала към планината където бил нейният любим, но турците я настигнали и за да не попадне в ръцете им тя се хвърлила от скалата в реката.

Местните хора нарекли реката Горица.

 

На следващата сутрин часовникът ни събуди рано, стегнахме багажа, сбогувахме се със собствениците и се отправихме към Паничище. Пътя беше стръмен и тесен. Минахме покрай вилното селище, където много от посетителите на езерата пренощуват и малко след това стигнахме лифтената станция. Още беше рано, не бяха я пуснали, но опашките от хора чакащи за лифта бяха големи и прииждаха все повече и повече.  Купихме си билетите и зачакахме. Вълнуващо беше на лифта, изкачването без
е около 30 мин., стръмно, малко страшно като се обърнеш назад и се открие прекрасната гледка, но от много високо  и ето ни пред хижа Рилски езера.

Вече ги нямаше високите борове, навсякъде беше голо, каменисто, свеж и прохладен въздух. Попитахме в хижата за пътя. Оказа се, че има 2 маршрута – единия минава покрай всяко от седемте езера, но е по заобиколен, а другия по прекия те отвежда до петото езеро Бъбрека, а предните четири ги виждаш от високо. Решихме да изберем по прекия, а ако остане време да се върнем по другия. Тръгнахме по
означената пътека и не след дълго видяхме първото езеро. Извадихме апарати, телефони и се започна със снимането.

     Всяко следващо езеро беше по – красиво от предишното, тръпката и вълнението се увеличаваха, а пътя ставаше все по труден. И въпреки това очакването и любопитството ни вдъхваха кураж и сили да продължим. Сравнително бързо и лесно стигнахме до петото езеро Бъбрека. Починахме, полюбувахме се на гледката, на кристално чистата вода след което продължихме.

От тук пътя стана още по стръмен, каменист, тесен и пътечки криволичеха нагоре и ни отведоха до още по прекрасна гледка – езеро Окото – най-дълбокото от всичките седем.

 

За мен това бе най красивото от всичките. Именно на него направихме по-дълга почивка, извадихме термоса с кафето и се загледахме в наситено синята вода, в тази бездна – толкова красива. Оставаше ни много малко път още до върха до последното езеро Сълзата. Ето го и него

Впечатление ми хаправиха многото пирамидки от плоски камъни – всеки който се качваше до там поставяше по един камък. Беше препълнено

хора. Гледката беше невероятна, от едната страна се виждаха първите четири езера, а като се обърнеш другите две – Бъбрека и Окото.

 

 

Разбрахме, че има още път, отвеждаш те до друг връх, от който се виждат всичките седем езера, но за съжаление нямахме повече време и се отправихме по същия път. Отправихме се към Рилския манастир. Никога не бях ходила там. Манастира е великолепен, величествен, всичките рисунки, икони.

Пренощувахме при приятели в хотел на Предела и на следващия ден трябваше да се връщаме обратно към Сливен. Решихме да минем през Юндола и Якоруда и така се озовахме във Велинград. От там към Батак – никога няма да забравя чувствата които ме връхлетяха, когато влязох в църквата „ Света Неделя“. Само този, който е бил там може да ра

Разходихме се из града и посетихме Историческия музей. Батак трябваше да е последната ни спирка, но по пътя за Пещера се отбихме до пещера Снежанка. Отбихме се от главното шосе и стръмен път ни отведе до един паркинг, а от него трябваше да стигнем пеш до пещерата. Навсякъде по пътеката имаше табелки, които ми направиха впечатление   „Дишай бавно“, „По-леко“, „Още малко остана“, „Не се предавай“ и други.  За първи път влизах в пещера. Нямах база за сравнение, но останах повече от доволна. А и след това разбрах, че тя заема едно от първите места по красота от пещерите в България.

Денят беше вече към края си, отново на колата и по пътя за Сливен. Това бе една прекрасна почивка, но за жалот кратка. А най-хубавото бе, че само езерата бяха планувани, за всички други посетени места решавахме спонтанно, а това бе вълнуващо.

(46 гласа, средно: 4,28 от 5)

 Loading ...