Благодарим на Светла Радкова за пътеписа, с който участва в конкурса на Разходка.ком. Ако искате да участвате и вие, моля изпращайте ни пътеписи, фотописи или видеоматериали на адрес pishi@razhodka.com
Всяка година, през месец август, традиционно тръгваме на път. Основното ядро е около 15-тина души, но всеки път са включват и още няколко и групата се оформя подобаващо. Това, разбира се, е идеалният вариант – винаги има много идеи, емоции, коментари, оформят се предложенията и накрая кристализира маршрутът.

Тази година се отправяме на северозапад – към Белоградчик и пещерата „Леденика“.

Ееее, всички сме били там и сме чели толкова много, казвате вие веднага.

Добре, казвам аз, защото и без това съм решила да прескоча впечатленията от първия ден и от невероятната вечер, която ни спретнаха домакините в хотел „Момина сълза“ край  Враца и ще ви разказвам само за единия от двата най-високи непостоянно течащи водопади в България, носещи едно и също име – Скакля.

 

И за да ви впечатля още малко – ще ви покажа този  Скакля, който е и първенец на Балканите.

 

Естествено, някои вече са били там, имат натрупани впечатления и са нетърпеливи да ги актуализират. Други отиват за първи път, но тръпката е изключително приятна за всички.

Тръгваме сутринта в неделя – бодри и свежи, благодарение и на страхотната закуска, и на двете кани кафе и сладкиши, щедро предоставени и приготвени с любов от домакините на хотела.

Сутринта е топла и свежа – само за преход. А той е дълъг и очакващ. Паркираме колите в края на Згориград и поемаме нагоре. Минаваме покрай останки от язовирна стена, срутила се през 1964-та и заляла селцето, както ни разказват местните. Продължаваме все нагоре по пътеката, която в началото е широко отворила вратите си към подстъпите на планината. Изкачва ни по умерен наклон и затова се върви и леко, и приятно – гората се е разлистила и сянката е перфектна.

За завиждане сме…

                Не след дълго пътеката започва да се стеснява и ни катери по стръмни дървени мостчета, скърцащи подозрително. Ние, естествено, не се поддаваме на чувството за страх, което някой от групата споделя и продължаваме напред и нагоре.

Само малко е страшничко

Под нас лъкатуши рекичка, която има доста голямо корито, но е ясно, че в този период няма как да е пълно. Все пак благодарим, че сме уцелили момента, когато има вода, защото доста продължително време през годината е и пресъхнала.

Не е като без хич…

По пътя си не срещаме много туристи, но групата ни е достатъчна, а и още е рано. Планината е спокойна и гостоприемна към всички – закачливи цветенца, пленителна шарка от мъх, каменни профили на фигури и какво ли още не ни разсейват и удивляват. Виждали ли сте скоро килим от здравец?

След около час правим кратка почивка на красиво и закътано място, колкото да снимаме – и природата, и себе си, и продължаваме, защото пътят ни чака, но времето – не. Преди самия финал има две-три ускоряващи пулса изкачвания, но като свършат дъхът ти наистина спира – величието на водата е изумително.

 

 

Под водопада сме

Можете ли да си представите как стоите до отвесна гладка скала, а пред вас се стила перде от падаща вода на височина от 140 метра? Опитайте. Ако не успеете – просто отидете до това уникално място.

И с малко вода е прекрасно…

 

Не знам защо водопадът носи такова звучно име – Скакля, но вероятно е свързано с кристалната вода, която те кара да усещаш още по-силно живота…

Правим още и още снимки, за да бъде фотосесията пълна. А привечер, фотоапаратът, натежал от спомени, лежи на задната седалка в колата, преосмисляйки запечатаното. Ние, влени в автомобилната колона, мълчим. Всеки е събрал своите емоции и впечатления, търсейки свободно кътче в сърцето си за преживяното на Скакля през август на 2014-та.

(48 гласа, средно: 4,44 от 5)

 Loading ...