Ето още един прекрасен пътепис, които участва в конкурса с награди Лятно приключение. Разказва ни Ивайло Караиванов

Отново на път. Във влака е жега, а в главата ми се въртят какви ли не мисли. Пътувам от родния си град- Русе до Пловдив а след това Асеновград.

Имах среща с непозната, трябваше да си направим нещо като тридневен поход по един маршрут, който и на двамата ни беше непознат, а на мен ми изглеждаше и притеснително дълъг за времето с което разполагахме. Преходът трябваше да започне с отправна точка Асеновград – Кръстова гора – Караджов камък – Белинташ – Асеновград , като първоначално щеше да се тръгне с автобус от Асеновград за Лъки до разклона за Кръстова гора, а след това трябваше да преценим как да се предвижваме по натам. Алтернатива беше на стоп.

С Крис се бяхме запознали скоро по Интернет и си пишехме доста за общия ни интерес към приключенията, музиката и какво ли не. И така, от дума на дума се зароди идеята да си направим този туристически преход из Родопите – нейният край, тъй като тя е от от Асеновград. Аз бях минавал от там миналата година. Спомените ми бяха свързани единствено с безумно красивата природа и невероятно приключение което преживях , така че не се нуждаех от много навиване. Е винаги го има страхът от неизвестното- срещата с нов човек и това какво ще се случи след като се запознаем очи в очи.

Освен запознанството ми днес с Крис, ми се очертаваше и изпитанието да се запозная с майка и, която имайки предвид начина по който сме се запознали с Крис, се притеснявала да не съм сериен убиец. Разбираемо – всички майки са така, макар че теста който трябваше да мина, ме притесняваше много.

Влака спря на гарата в Пловдив. Имах един час докато дойде връзката ми за Асеновград, за това реших да похапна и да пийна студена бира ( времето беше наистина горещо). Обяда си споделих с два гълаба, които сладко си похапваха от трохичките които оставях.

Времето минаваше неусетно. Бях на път към крайната цел. Седнах най- отзад на електричката за Асеновград. След малко до мен се настаниха двама полицаи и един затворник- интересна компания.

Този ден се очертаваше да е убиване на времето. Слязох в Асеновград към 3:00 ч ,а трябваше да изчакам Крис до 5 и 30 ч., когато свършва работният и ден. Миналата година бях минавал през града, затова бързо се ориентирах по познатите места към центъра. Минах напряко през парка и снимах многото скулптори. Твърде горещо за големи разходки, но как да убия времето. Реших, че мога да се разходя до един малък парк по посока – Асеновата крепост.

Седнах на една пейка край реката и се унесох в сладка дрямка. Малко по късно телефона звъна. Беше приятен женски глас и веднага се сетих, че това е Крис. Обади се за да разбере дали съм пристигнал и как съм. Аз естествено бях с твърде размътена глава от дрямката, безсънието и жегата. Разбрахме се да ми звънне малко преди да приключи работа и ми напомни че трябва да потърся въже. Това въже беше друг проблем, който ни се въртеше из главите през последната седмица. Знаехме, че за Караджовия камък е възможно да ни потрябва. Поне така беше казала майката на Крис, която също е запалена туристка и се е качвала на Караджов камък. Беше ме домързяло и реших, че ще се тръгна малко преди 5 часа. Така и направих – отидох до първото кафе, което ми хареса пих една Кока- Кола и попитах къде е най близката железария. Там намерих евтино и що- годе прилично здраво въже за целта. След това отидох към историческия музей и зачаках на една пейка Крис. Тя първо ми се обади по телефона за да ме попита къде съм и 10 минутки по- късно дойде.

Първото впечатление което събуди в мен е малко трудно за описване, може би нещо средно между глътване на езика и увисване на ченето. Беше плащещо симпатична и прекалено стилна за девойка ходеща по чукари. Тя веднага предложи да седнем някъде за по нещо, което за мене беше добре дошло иначе съвсем щях да остана без думи.

Разговорът тръгна малко бавно и постепено от моя страна, но поне тя нямаше проблем с това. Следваше по трудната част – срещата със семейството. Противно на моите очаквания и тя протече леко. Майка и ми показа картата която беше начертала за Караджовия камък и ми обясни всичко по нея. Между другото беше много добра дори пасваше на тази която аз си носех, а подробните чертежи и описания около нея напомняха на карта на съкровище или на някоя от тези във Властелина на пръстените. Последва пазар, направихме си нещо за хапване и дълги разговори. Толкова дълги, че накрая отложихме раното ставане и вместо в 6:00 часа, решихме да хванем автобуса в 11:00 часа.

Така и започна първия ден от нашата разходка- редене на багаж, леки безпокойства дали до вечерта ще сме стигнали Караджов камък и какво ще правим ако няма автобуси от Лъки до Борово, тъй като иначе ставаха 20 км пеша от разклона преди Лъки до Кръстова гора. На автогарата се разбра точно това, че сме изпуснали единствения автобус Лъки-Борово, който е можело да хванем с раното ставане. Борово бе най- близкото селце точно под Кръстова гора (на 7 км от нея). Вече поне бе ясно, че трябва да слезнем на разклона преди Лъки- за Кръстова гора

След като слезнахме от автобуса на въпросният разклон, намерихме най-близката полянка, за бърза закуска и с нови сили продължихме с бодра крачка по шосето. За сега никой не ни спираше на стоп. Заобиколихме езерцето и стигнахме до река, в която личаха останките от стар каменен мост. Пътя вече се разклоняваше, а на такива разклони никой не взема на стоп. Крис принципно не вярваше, че някой изобщо ще ни качи, а мен тази мисъл започна да ме притеснява. Започнахме да се катерим в жегата по виещия се път, който никак не предразполагаше някой да спре. За мой невероятен късмет на петото махане една кола спря. Бяха една приятна млада двойка, които също отиваха към Кръстова гора. Е аз бях казал на Крис, че имам късмет със стопа и бях доволен. Малко ме е яд, защото исках да снимам параклиса на село Борово някъде от високо, но за съжаление нямаше как.

Доволни прекрачихме портите на Кръстова гора. Всъщност, оказа се, че и двамата не сме силно впечатлени от това място, просто защото то е загубило от чара и силата си. В цялата местност имаше само един параклис който беше стар и наистина ми харесваше много. Все пак направихме обиколка през малките параклисчета които водят до кръста най- горе на хълма след което влезнахме в голямата църква. Крис запали три свещички, а аз от хорски срам една. Попитахме къде може да си напълним вода за пиене. Оказа се че аязмото е много близо. Заредихме всички бутилки , защото следваща вода – я открием – я не. Бе време да потегляме за Караджов камък но първо трябваше да намерим пътеката. Получихме едно кратко напевно описание от един поп, което не разбрах много добре, но така или иначе си имахме карта. Бързо открихме пътеката и се спуснахме по нея. Картата на майката на Крис беше наистина много детайлна и изчерпателна. По пътя се наложи да поспрем до една ловна вишка, защото някъде в далечината имаше буря и не ни беше много ясно дали идва към нас. Тя се приближи доста, но ни отмина.

Нямаше и следа от дъжд . Вече се качвахме нагоре и навлизахме в ловно стопанство “Кормисош”. Там някъде изпуснахме нещо от картата и се объркахме така, че останахме на една поляна, на която сигурно прекарахме цял час. Седнахме до една друга вишка и гледахме недоумявашо картите. На моята имаше отбелязано изворче точно до стопанството. Тръгнах да го търся, тъй като запасите ни от вода се изчерпваха, а Крис оставих при багажа.

Оказа се че немога да я намеря, но обиколколката ми помогна да огледам всички пътища. Върнах се при Крис и раниците. Сега беше нейн ред да направи един оглед на месността. Доста обсъждахме възможностите, но по всичко личеше че ще ползваме жокер “Обади се на приятел”. Това не помогна много. Избрахме един от възможните пътища и може би интуицията ни отведе в правилна посока.

И ето, че пред нас се разкри така очакваната гледка. Две огромни скали, едната от които стърчаща самотно, а другата свързана с видимо голямо плато от още скален масив и разстителност, между които закотвена, сякаш паднала от небето окромна канара – самият Караджов камък.

С Крис хвърлихме раниците и се качихме да огледаме. “До тук добре” си казах горе, ами после как щях да слезна отново и да се кача с багажа.

Горе бе наистина невероятно красиво – огромно плато от скали с тук –там дръвчета, малки полянки и пак скали. Невероятен пейзаж, които се подсилваше още повече от това, че наближаваше залеза и светлината бе вече не така ярка и дразнеща , а по приглушена очертавайки контурите на камъка. Огледахме се за място за бивак. Крис беше доста по активна от колкото съм очаквал за жена, че дори и от повечето ми познати. Хареса две местенца и ме попита кое предпочитам. На мене ми беше харесало по- закътаното. Изглеждаше уютно, а и предполагаше завет за вечерта, ако евентуално излезнеше нежелан вятър.

Решихме първо да качим раниците, а после да качим горе и дърва за огън. Доло на поляната под камъка имаше доста дебели дърва, които щяха да свършат добра работа за вечерта.

Цялото това разкатаване нагоре- надолу не ми се понрави много, но трябваше да избирам пред топлият огън вечерта и преодоляването на страховете ми. Крис мислеше да напълним дървата в раниците и да ги пренесем на няколко курса. Тази идея никак не ми се понрави, като се има предвид фобията ми. Вярно- мазохист съм и да се разкарвам натоварен като муле нагоре- надолу и не би ме стреснало, но не и по този терен, по тази клатушкаща се дървена стълба подпряна на скалата. Все пак страхът и мързела раждат идеи и ми хрумна, че можем да ползваме въжето.

Решихме да се разделим- Крис да отиде на първата тераса и да издърпа дървата до там, а после аз да ги дръпна от там до върха. Страшен екип колко сме се смяли само.

Едва ли е имало други луди които да си качват дърва на Караджовия камък. След като ги качихме, си направихме една малка почивка и се заехме с работата. Тя опъна палатката, а аз донесох дървата от входа до нашия лагер. След като подготвихме и огъня ни остана достатъчно време да се насладим на залеза и меката разливаща се светлина по всички свещени места които се разкриваха пред погледа ни.

Крис запали огъня , след което се отдаде на пълен релакс – фъстъчки с ром в едно каменно легло което нарочих за олтар останал от времето на Траките, а аз лека по лека започнах да приготвям лакомството за вечерта – ролца от бекон със сирене и малко парченца от пърхутка, която бяхме открили по пътя до там. Не бързах много за това приготвянето на вечерята се проточи до късно. Все пак е толкова хубаво да си приказваш в приятна компания край огъня, гледайки звездите и да не бързаш за никъде. Вечерята се оказа много сполучлива. Не усетихме кога е станло 2:00 часа. Беше време за сън.

Събудихме се рано може би половин час след изгрева. Оказа се, че вече сме без вода и трябва да си мием доста пестеливо зъбите. Направихме си по едно кафе с последната. Слънцето препичаше приятно,а в далечината се чуваха туристи. Първата група така и не се качи на камъка. След малко се чу и втора глъч, но се качи само един мъж. Не пропуснах възможноста да го питам дали знае чешма наблизо. Отговора не беше желания- най- близката която знаел била на Кръстова гора. Но затова пък случайният турист беше безкрайно щедър и ни преля половин литър от своята. Докато допивахме сутрешното кафе се чу и трета група. И те не се качиха. Явно входът към Караджовия камък им се е сторил доста стръмен и опасен. След кратка обиколка по периферията на платото на Караджовия камък и внимателен оглед за други пътеки спускащи надоло се приготвихме да продължим.

Слезнахме по познатите ни вече стълби от платото. Долу внимателно огледахме раьона и пред нас се разкриха две алтернативи- едната беше да се върнем по обратния път до последния разклон и там да хванем широкия път минаващ под камъка. Той може би щеше да ни изведе до Белинташ или махалата “Ряката”, която се намираше от двата края на рекичката разположена в дерето между Караджов камък и Белинташ. Другия вариант бе да тръгнем по една привидно случайна маркировка в страни от пътя. Крис избра втората възможност. Тя много искаше да види някаква пещера, за която бе чела, наречена “Инкая”. Аз реших да огледам пътеката първоначално без раница как е по- надолу и ме интересуваше дали маркировката продължава. Пътеката не ми хареса много , но в крайна сметка имаше маркировка, макар и твърде неясна. След кратко колебание си казах -майната му спускаме се в неизвестноста, най- много да се залутаме и да загубим време. Така или иначе когато слезнехме в ниското щяхме да се ориентираме веднага. Така и Крис беше доволна. Обсъдихме и вариянта какво ще правим ако пътя свърши. Аз и казах, че няма да се връщаме просто ще се спускаме докато излезем на равното. За голям късмет малко преди да си свършим водата, което ще рече около 15 минути от началото на нашето славно спускане в неизвестноста, видях нещо което можеше да е само две неща- или надгобен паметник или чешма. Оказа се второто. Радоста и за двама ни беше невероятна. Най- после край на притесненията, спокойно можехме да се придвижваме, да се бавим и лутаме. Разполагахме с най-необходимото! Разтворихме по един Аспирин срещу мусколната треска и хапнахме. Междувременно си харесах една гигантска шарена пеперуда за модел. Получиха се красиви снимки.

Скрихме багажа и се впуснахме да разглеждаме скалите. Тук имаше невероятни канари един върху друг, образуващи една малка триетажна камена вила. На нас ни хареса най- много вторият етаж. От тук можеха да се снимат скалите под Караджовия камък. Спуснахме се и към следващите. Открихме странна дървена стълба с която излезнахме на една малка камена тераса с чудна панорама от скалисти зъбери, обрасли на места със доста дървесна и тревиста растителност и всичко това на фона на красив планински рид от Родопа планина.

Тука направих и най майсторската снимка на Крис определено изглеждаше като фотомодел на фона на някакъв чуден пейзаж.

Намерихме и път, който продължаваше в тази посока покрай скалите. Беше доста стръмен и двамата се позамислихме дали после да продължим по него. Докато се върнахме обратно към горните скали от където продължаваше маркировката надоло, небето притъмня светкавично бързо. Нормално за всяка една планина е бързата смяна на фронтовете. Крис предложи да се скрием под скалите, тъй като не носеше дъждобран. Тъкмо ми се отвори време да свърша една полезна работа. Панталона ми се беше разпрал и ми се наложи да го позашия.

Пейзажът за броени минути стана страшен, излезна порой с гръмотевици. Под скалите и канарите които образуваха ниши и каменни жилища мислехме, че ще сме защитени от дъжда, но водата започна да тече все по близо и по близо до нас. Периодично трябваше да се изместваме за да търсим сухо място. Мина известно време така. Този ден времето определено не беше с нас. Отново огладняхме и похапнахме още някой сандвич. Направихме и по кафе. Дъждът спря за малко , но не след дълго отново започна. Времето беше отчайващо и решихме да направим кратка дрямка. Качихме се на третия етаж на нашата камена къща, където имаше повече сухо пространство, позволяващо да разпънем шалтетата . Полегнахме на терасата която беше с изключителен наклон и беше малко трудно да се заспи защото трябваше да се заклиня в скалата и да придържам Крис за да не се свлечем и двамата. Успяхме да поспим около час време.

Вече минаваше 3 часа и времето плашещо напредваше. Дъждът спря и трябваше да рискуваме. За наш късмет повече не заваля явно облака обикаляше в кръг околко Караджов камък и ние успяхме да излезем от неговия обсег.

Пътеката беше стръмна за това взехме по два кола вместо щеки. Оказа се наистина удобно. До тогава Крис си е мислела, че така ходят само пенсионерите. Скоро стигнахме още интересни скали около които спускахме, отново интересни пейзажи, страхотни образования и една интересна гъбка пораснала в мъха на камъка от която Крис толкова се впечатли, че и направи цяла фотосесия, при това доста сполучлива.

След като и тук не видяхме т.нар. пещера “ Инкая”, се спуснахме надоло. Скоро трябваше да излезнем на път, поне така ни се беше видяло отгоре. На мен дори ми се привидя коза – съвсем обикновена, като от стадо, но явно беше просто някоя сърна, скрила се в храсталака по- бързо, отколкото бих могъл да възприема видяното.

Пътеката стигна дере и продължи далеч от скалите. Лошото беше, че в далечината видяхме маркировката да продължава точно по тях. Отново кратко двоумене, след което решихме да оставим раниците и да видим за какво става въпрос. Голям баир- добре че оставихме багажа на пътеката. До горе изплезихме езиците. Оказа се , че маркировката действително продължава по скалите. Крис отново прояви невероятен изблик на енергия. Покатери се на една скала от където предполагам се разкриваше доста величествена гледка. Позачудих се малко дали да не я последвам , но избрах по мързеливия вариант- да не се качвам горе на скалата, а да мина от страни по едно ръбче където и аз ще имам някаква видимост, макар и минимална. Оказа се удачен избор. На Крис и беше трудно да слезе и трябваше малко да и помогна. Добре че не се качихме и двамата, че как ли щяхме да се оправим на слизане.

Отново единодушно решихме, че двата пътя водят на едно и също място, просто долната пътека подбива скалите. Скоро обаче разбрахме защо я има и горната. Навлязохме в една гъста смесена гора, в която пътеката се губеше и трудно си проправяхме път. Трябваше да пазим дистанция и да се пазим от клоните. За миг загубихме надежда, но скоро излезнахме на верния път. Интуициите ни работеха в синхрон. Отново всичко се получи точно както трябва. Пътеката стана широка и не след дълго пред очите ни се откри дълго желана и същевременно изненадващо красива панорама- огромна поляна, зад която величаеше масивна скала, не по малка от Караджов камък , но с по заоблена и правилна форма. По картите се ориентирахме и установихме ,че точно това трябва да е “Хайдушки камък”. Изглеждаше феноменално – огромна и величествена скала с почти 150м отвес. За съжаление не разполагахме с много време да се наслаждаваме на гледката. На поляната бяха направени маси и пейки за пикник голямо огнище. Хвърлихме багажа за да огледаме наоколо и да се насладим за секунда на гледката. За момент отново се залутахме търсейки правилното продължение на дългият ни път. Почти едновремено се пръснахме да търсим пътека . Крис попадна първа на маркировка, а след малко и аз открих път. След кратко оглеждане на месността се събрахме на пейките. Поседнахме, направихме си обща снимка.

Аз реших че Крис ще иска да останем на това място за вечерта. Беше наистина красиво, а и още предишната вечер бяхме видяли приказната поляна от височините на Караджов камък . Неочаквано за мен обаче Крис беше преценила, че времето няма да ни стигне- нещо което вече и аз знаех, но така или иначе колегите знаеха че съм планинар. Все някога щеше да ми се случи да се загубя. По- добре в приятна компания отколкото сам. След кратката почивка потеглихме по пътеката която бях избрал аз. Всичко щеше да е наред, ако не водеше нагоре. Жалкото беше, че заради дъжда същия ден изгубихме много време. Щеше да е хубаво да се качим до горе, на самото плато над “Хайдушкия камък”, но и двамата преценихме, че ще е по добре да слизаме надоло, а не да се качваме. За това решихме да се върнем обратно до поляната и да заобиколим скалата от дясно. Поехме по другия път, които слизаше надоло. Скоро пътеката ни изведе над “Ряката”- махалата намираща се в дерето между Караджов камък и Белинташ. Така ни каза и един човек от селото. След дълго обикаляне през махалата, пътеката най- после ни изведе долу в ниското в страни от гората. Откри се нова живописна гледка. В едно усойно местенце покрай поточе през където минаваше пътя ни, Крис за малко да настъпи една змия. Малко вероятно е да е била отровна,но все пак тя се оплаши и беше неприятно. Взех една пръчка да потупвам пред мен и минах напред.

Излезнахме на малка полянка с окосена трева наподобяваща тревата на футболно игрище на която пасяха няколко коня. Красива гледка насищаща погледа. До полянката минаваше реката – Сушица. Същата река , която по надоло по пътя си минава и през село Мостово. Тук вече ми беше познато от миналогодишното ми пътешествие по тези места- дървеното мостче, реката, пътя към Мостово. Един москвич се движеше с бясна скорост в коритото на реката и напомняше за невероятните възможности на руските луноходи и техните наземни аналози.

По мои спомени пътят за Сабазий- вилното селище намиращо се под Белинташ, което беше следващата ни отправна точка, минаваше по мосчето, което се виждаше в далечината и после надясно по ясно очертаваща се пътека. Крис не беше уверена във моите спомени за това накъде е правилният път. Какво пречеше да направим една кратка почивка? Хвърляме раниците и аз се отправих към най-близко намиращите се хора. Някаква компания си беше направила палатков лагер буквално в имота на някой от махалата на една полянка пред стара, видимозапустяла постройка. Хората около постройката зад палатките май си бяха местните а лагеруващите си спяха по палатките. Тримата герои от махала “Ряката” даваха леко вид на общи работници на по 2-3 ракии, но въпреки всичко бяха сравнително трезви и доста любезно ми обясниха пътя, който аз и без това знаех. Всъщност, ако не бях минавал от там сигурно щяха да ме заблудят с описанията си, но на мен ми стигаше просто да ми потвърдят посоката.

Крис беше хвърляла багажа и чакаше. Казах и, че е така както си мислех и поехме по пътеката през мостчето. На няколко пъти видяхме разклонения на пътеката от главния път. Крис ме попита дали да тръгнем на там, но пътеката която аз си спомнях беше съвсем различна. Беше малко объркващо, защото въпреки че си спомнях поляната, не си спомнях от къде тръгваше пътя за нагоре. По някой бегли спомени успяхме да уловим вярната пътека и маркировка. Е тук на места си беше приказно красиво- отново странни камъни наредени един върху друг с обратна пропорция – най-големите – най-отгоре, наподобяващи форма на гъби .

След близо едночасово ходене по склона под Белинташ, стигнахме до вилно селище Сабазии.

Продължението на пътеписа четете тук: Пътуване до Караджовия камък или среща с непозната [част 2]