Еко-вело-пътека Ахтопол-Силистар
етикети: Ахтопол, вело пътека, екопътека, Силистар
А града се развива…
Щом и колелета под наем се дават вече. Явно цивилизацията бавно, но сигурно достига Ахтопол и подобно на Макондо скоро градчето ще бъде залято от пороците на съвремието.
Рецепционистката на хотел Ескада, която изпълнява роля и на касиерка явно е от напредналите с цивилизоването - опитва се да ме финтира че колелетата не бачкали, само щото трябва да си дигне задника до склада и да извади още едно, тъй като сме трима, ама аз предвидливо съм питал и преди това и знам че има. Настоявам си. Въздъхва, прибира си парите в един ОТДЕЛЕН кожен портфейл и ме поглежда неразбиращо, един вид ти кво още ми висиш отпред, да не би и касова бележка сега да ми искаш…
Решавам да не влизам в безмислен спор, и без тoва не ми е искала лична карта или каквото и да е било име срещу колелото, така че е мой избора дали ще си го получи обратно.
Мятаме се на избушените росинанти и смело тръгваме на бой. Маршрута започва малко след последните къщи от новия квартал на Ахтопол. На местото на старата казарма се издигат гордо нови двуетажни апартаменти – все пак у нас важно е само настоящето, какво пък като и казармата и апартаментите са построени върху някакъв си манастир от 16 век, те античния град на Созопол изринаха пък някакви си камъни тука ли?
Срещаме и първата указателна табела на еко пътеката. Оказва се че е проект на община Малко Търново и влиза под шапката на резерват Странджа. Тъпото е , че е акцентирано на пешеходните изследователи, въпреки че не ми е ясно кой ще се наеме да си прави 5 километрови разходки на 33 градуса на сянка. Пояснителните надписи само на български разбира се. Купища безполезна за мен и натоварваща информация, която ме връща обратно към шести клас в притеснените междучасия преди час по география. Търкаляме гумите нататък. Табелите изобщо не следват пътя, а се отклоняват по някакви техни си логики и затова някои от тях изобщо не биват удостоени с внимание.
Загърбваме въобще нелепата човешка намеса и се възхищаваме на природата на едно от малкото все още непокътнати кътчета от родното черноморие. Тук таме са успяли обаче предприемчиви хорица да дигнат скромни палатчета, ей така, в нищото и гледат кисело към велоентусиастите. Скоро пътеката свършва с площадка с уникален изглед към устието на Велека, което предлага двойна плажна ивица – с изглед към морето или към реката. Вълнуващо!
Не след дълго сме на моста над реката, където още стои табелата от едно време – гранична зона. Инак туризма е довлякъл и явлението разходка с лодка нагоре по Велека, което мисля е похвална инициатива.
Въртиме педалите нагоре към Синеморец и скоро чукаме на вратата на Маргаритка – приятелка на мама, адски ерудирана жена, която някак съчетава ролите на домакиня, екскурзовод до Истанбул, учител по английски и мениджър на собственото си хотелче. Питам я къде си заслужава да хапнем и тя ми препоръчва страхотното шкембе в ресторантчето наблизо – някаква среща се казваше- на два етажа с приятен изглед към селото и подобни цени. Паркираме колелетата отпред и се мятаме под лозата, честно казано не разбирам хората, които се мусят на шкембето.
След заслужената почивка циклиме до Бутамята – плажа на Синеморец, като малко преди да стигнем единия от нас прави салто морталес на един пo-остър завой. И без това е време да слизаме от колелетата тъй като е трудно да се карат в пясъка, търкаляме ги няколкостотин метра , малко е трудно, ама не се даваме. От плажа не е указано ясно накъде трябва да продължим за следващата отсечка до Силистар – плаж на около 7 км на юг от Синеморец и малко преди границата с Турция. Хващаме наслуки един коларски път, който води от плажа до шосето и оттам вляво има просека с мостче над рекичката, която води към гората. Вътре е тихо и хладно. Е, с изключение на жужащите комари разбира се. Караме право нагоре и скоро излизаме на нещо като път. Назад се издига нелепо тая пететажна простотия, която са построили досами плажа – Бела нещо си - петзвезден кенеф. Напред и на юг откриваме малки заливчета с пясък, за които не съм и подозирал. По пътя надолу откриваме още два големи чисти, пясъчни, почти напълно празни плажа, но по непотвърдена информация били частни или поне достъпа е ограничен. Единия със сигурност запомних че се казва Липите. Пътеката заприличва на тънка виеща се линия тип козя фантазия. С колело в едната ръка и пропаст от другата е малко трудно да балансираш спокойно. Заприличва на сървайвър, чара на размотването е отдавна изгубен и напред ни води само нуждата да стигнем. Последните метри сме съвсем грохнали и се молим дано Силистар се подаде иззад всеки следващ нос в морето, но изниква нов и нов… Накрая поемаме напряко към гората и скоро се пускаме по пътека, която ни отвежда до паркинга пред плажа. Не очаквах толкова много коли, прилича на паркинга в мола. Още по-учудващо е че на плажа няма толкова много хора и по мои сметки се падат по две коли на лежащ човек. Настървени и жадни се довлачваме с последни сили до бара. Охх, тоя бар е един от най-яките в света за мен. На всичкото отгоре съм го посещавал 3 пъти в рамките на няколко години и всеки път се случва някакво чудо и заварвам бутилката им с бяло бакарди почти на дъното, а девойката ми прави промоция като ми продава цялото останало съдържание на цената на едно малко. Приятелко, благодаря ти!
Заливам в една пластмасова полвин литрова чаша този благословен остатък с пепси, лед и малко лимон и се пльосвам на стола в пълна нирвана. В главата ми гръмва тангото на свободна куба. Пълен релакс, много слънце и щастие.
Абе друго си е да се поизмориш малко, преди да се пльоснеш на плажа, а и слънцето в 5 следобед не е толкова унищожително.
|
Ехее… наистина бая сте се поизморили – но със сигурност си е струвало
Силистар е място, което задължително трябва да бъде посетено.